Повдигайки вежди невярващо, той наблюдаваше как четирикракият мъж продължава по пътя си, който несъмнено водеше към конюшнята.

— Кажи ми, Саймън — обърна се Син, към приятеля си, когато той се приближи. — Някога виждал ли си четирикрак просяк?

— Това гатанка ли е?

— Не е загадка, а мистерия. Питам се, колко ли далеч ще успее да стигне, преди някой да я спре?

— Нея?

Син посочи към тъмната фигура, която влезе в обора и ускори крачка, за да я настигне. Каза на Саймън да изчака отвън, преди да се плъзне в мрака на конюшнята, за да види как фигурата се разделя на две.

Напук на себе си се усмихна, докато се промъкваше край отделенията за конете, за да види как шотландката отвежда момчето до една каруца и го покрива със сено.

— Сигурна ли си, че това ще се получи? — попита момчето.

— Да — увери го тя. — Чух момъкът да казва, че ще приготви колата за коларя, който трябва да вземе допълнителни доставки от Лондон. Ние просто ще лежим неподвижно, докато той спре и след това ще изчезнем в града.

Жената се качи до момчето и се покри със сено.

Няколко минути по-късно, влезе някакъв младеж и започна да впряга каруцата.

Син трябваше да признае, че жената е изобретателна. И ако не бе поел отговорността за нея и момчето, би ги оставил да избягат.

Но не можеше да постъпи така.

Единственият въпрос беше, дали да осуети бягството веднага или да изчака. Реши да изчака, защото искаше да разбере колко далеч щеше да стигне сама. Напускайки сенките, той бързо оседла два коня и ги поведе към мястото, където Саймън го чакаше отвън.

— Чувстваш ли се готов за малко приключение? — попита Син.

— Винаги.

Двамата възседнаха конете си и зачакаха, докато коларят влезе в конюшнята. Няколко минути по-късно той изкара каруцата навън.

— Какво правим? — попита Саймън, докато следваха товарната кола до външната стена на замъка, а после към Лондон.

— Следваме тази каруца.

— Защо?

— Защото е пред нас.

— Е, това със сигурност отговаря на въпроса. Би било трудно да я преследваме, ако беше зад нас.

Син се усмихна.

— Саймън, бъди търпелив и ще разбереш защо я следим.

Коларят достигна търговския квартал, който гъмжеше от хора и живот. Когато спря пред малка група от магазини, Син забеляза покрита със слама глава да наднича от единия край на каруцата.

Веднага щом коларят изчезна от поглед, жената скочи от колата с момчето зад себе си. Повечето хора не обърнаха внимание на странното им поведение, а забелязалите ги игнорираха.

Жената спря за миг, за да се отърси от покриващата я слама, но пропусна едно стръкче, което висеше по средата на една от медните й къдрици и се поклащаше при всяко нейно движение.

Саймън се засмя, когато тя хвана ръката на момчето и го поведе през тълпата.

— Защо се крие? — попита той.

— Иска да избяга от кралската стража.

Веселието напусна очите на Саймън.

— Не трябва ли да уведомим охраната?

— Не, мисля, че ще успеем да я върнем.

— Тогава какво чакаме?

— Нямам представа. Харесва ми да наблюдавам действията й.

Седейки върху гърба на коня, за Син беше лесно да я последва през претъпканите улици, докато тя си проправяше път през града. Държеше главата си наведена и през целия път не изпусна ръката на брат си. На всеки няколко стъпки момчето спираше и се разсейваше, бавеше я и през цялото време бърбореше за всичко и всички, които подминаваха.

Нямаше съмнение, че ако не беше с детето, вече щеше да е свободна.

— Стой!

Син рязко вдигна глава, за да види в тълпата Роджър от Уорингтън. Рицарят се взираше право в шотландката. Тя срещна погледа на Роджър над заобикалящите ги хора, след това сграбчи ръката на брат си и се затича през тълпата в обратната посока.

— Казах ти да спреш! — извика силно Роджър.

— О, колко ефективно, няма що — отбеляза саркастично Син. — Стой или ще ти наредя отново да спреш.

Заповедите на Роджър дори не я забавиха, затова рицарят се затича след нея, но тълпата му попречи. Син видя разочарованието, което се изписа на лицето му в момента преди да изкрещи:

— Двадесет сребърника, за този, който спре жената и детето!

Син прокле глупостта на Роджър, когато всеки човек на улицата изостави заниманието си и се втурна след бегълците.

— Това беше глупаво — Саймън произнесе мислите на Син с много по-учтив избор на думи, в сравнение с тези, които се въртяха в ума му.

Син дръпна юздите на Шейтан, защото той се изнерви от цялата тази суматоха. Бойният му кон бе обучен да убива и последното нещо, което искаше, бе да бъде пролята невинна кръв само защото Роджър бе идиот.

— Никога няма да я хванем — каза Саймън.

— Да, но ще се опитаме.

Обръщайки коня си, Син се отдалечи от тълпата и влезе в една странична уличка. Познаваше добре улиците на Лондон. Да не говорим, че можеше да следва пътя на шотландката по писъците и виковете на тълпата. Пришпори коня си напред. Трябваше да я хване преди разяреното множество да я разкъса на парчета.

Кали трепереше, докато тичаше лудо по улиците. Дишането й, й причиняваше болка.

— Не мога повече — изплака Джейми.

— Трябва, миличък, ако спрем сега със сигурност ще ни хванат.

Не посмя да му каже, че най-вероятно тълпата щеше да ги разкъса на парчета, докато хората се опитват да спечелят наградата. Предложението на рицаря бе цяло състояние.

Джейми се препъна и Кали се обърна, за да му помогне, но вече беше твърде късно. Обезумялата тълпа ги заобиколи мигновено.

— Милорд, хванах ги! — извика един мръсен мъж и я сграбчи за ръката.

— Не, не си, грозен плъх, аз ги хванах!

Долетяха викове от всички посоки и сякаш хиляди ръце я задърпаха, разкъсвайки дрехите й и скубейки косата й. Кали извика от болка, но изглежда никой не го беше грижа.

— Джейми! — тълпата й пречеше и тя не можеше нито да види, нито да чуе братчето си.

И тогава от нищото се появи огромен, черен жребец. Конят се изправи на задните си крака и подкованите му копита принудиха тълпата да се разпръсне.

Сърцето на Кали се разтуптя, тя повдигна глава и видя лорд Син. Той овладя коня си с лекотата на опитен воин и когато протегна ръка към нея, тя не се поколеба да я приеме.

Той я дръпна да седне пред него и Кали бързо се огледа, за да види как Джейми бе спасен от рицар с тъмнокестенява коса, яхнал светлосив кон.

Въздъхвайки от облекчение, тя се прекръсти и бързо прошепна благодарност към бог и всичките му светии.

Но облекчението й не трая дълго, когато всъщност осъзна, че мъжът я държи. Почувства как силата му я обгръща и това предизвика в нея странна топлина. Въпреки че беше англичанин, имаше нещо в лорд Син, което тя намираше за много привлекателно. Нещо в него накара тялото й да запулсира в страстно желание и това я смая.

На възрастта от двадесет и шест години, Кали далеч не беше незапозната девойка, която да не знае нищо за онова, което се случваше между мъжете и жените. Въпреки че никога не бе докосвана от мъж, омъжените й приятелки я бяха образовали по отношение на съпружеските задължения. Винаги беше определяла разказаното от тях като недостойно и неприятно. Поне докато не бе видяла голите гърди на лорд Син. В този момент мислите й бяха взели рязък обрат.

По някаква причина мисълта, да бъде толкова интимна с него, изглеждаше всякак, но не и отвратителна. В действителност беше завладяна от въпроса какъв ли вкус имат устните му. Как ли щеше да се чувства, докато големите му, загорели ръце докосват тялото й, а тя прокарва пръсти през копринената му коса.

— Милейди, изглежда избягахте от лапите на Сцила, но попаднахте в ръцете на Харибда[7]. Отново.

Кали премигна, когато дълбокият му глас промени посоката на мислите й и ги фокусира върху това, което се случваше с нея.

— Чичо ми твърди, че това е специалният талант, който притежавам.

Лорд Син й се усмихна и предизвика странна слабост в тялото й. Спираше дъха й, когато се усмихнеше.

Той обърна коня си и се насочи към замъка.

— Не мисля, че бих могла да ви подкупя да ни пуснете на свобода, нали? — попита тя с надежда.

— Достатъчно умна сте, за да не го направите.

Гърлото й се стегна, докато преглъщаше сълзите, породени от суровата настойчивост в гласа му.

— Всичко, което искам, е да се прибера у дома. Не можете ли да ме разберете?

Някакво странно чувство помрачи погледа му, сякаш думите й бяха уцелили тъжен спомен.

— Милейди — отвърна той тихо, — разбирам чувствата ви.

— Тогава защо не можете да ме пуснете?

— Защото Хенри се нуждае от вас тук. Така вашите хора ще го оставят на мира.

— Искате да кажете, че ще оставят вашите хора на мира.

Погледът му се замъгли, когато отвърна сериозно:

— Аз нямам мои хора.

Кали замълча и сведе очи към гърдите му, където английските рицари носеха герба на семейството или господаря си. Върху одеждите му липсваше такъв и внезапно тя разбра защо.

— Щом не дължите вярност към англичаните, нека…

— Дължа вярност на Хенри и той иска да останете.

Кали бе непреклонна в неудовлетвореността си.

— Добре — въздъхна тя, — но няма да спра с опитите си да избягам.

— А аз няма да спра да ви хващам.

Кали скръсти ръце пред гърдите си, като правеше всичко възможно да не се докосва до него. Но беше трудно. Особено когато ръцете му я прегръщаха като стоманени окови, докато я придържаха към седлото.

От него се носеше топлият, опияняващ аромат на бъз и сандалово дърво. Можеше да почувства силните удари на биещото му сърце, докато пътуваха обратно към вътрешния двор на замъка.

Този непознат беше толкова красив и въпреки че бе отрекъл многократно, а придворните я уверяваха в противното, Кали подозираше, че лорд Син не е дяволът, за който се представяше. Ако беше чудовището, каквото го описваха, не би бил способен на подобна доброта. Нито пък би се загрижил какво се случва с нея и брат й.

Когато приближиха конюшнята, Кали видя, че английският крал ги очакваше с двама от стражите си, които стояха зад него. Малка група от благородници, мъже и жени, наблюдаваше краля и пристигането им, търсейки без съмнение храна за клюките си.

Изражението на крал Хенри не изглеждаше щастливо.

— Какво се е случило? — попита кралят, когато спряха пред него. — Току-що научихме за нейното изчезване и подготвихме група, която да я търси.

Лорд Син й помогна да слезе, преди да преметне крак над гърба на коня и да се плъзне от седлото.

— Нищо — отговори той и добави със закъснение: — Ваше Величество. Дамата просто почувства нужда от глътка свеж въздух. Наблюдавах я през цялото време.

Хенри подозрително присви очи към нея, докато Саймън и Джейми слязоха от своя кон. Саймън задържа нежно брат й. За първи път Джейми мълчеше, изпитвайки страхопочитание към английския крал, който чичо й определяше като въплъщението на Луцифер. Без съмнение момчето не помръдваше от страх, да не би Хенри да направи следващата си вечеря от плътта му.

Когато кралят погледна отново към лорд Син, погледът му омекна.

— Е, радваме се да ви видим заедно. Надяваме се, че двамата сте подходящи един за друг.

Кали се намръщи, обзета от тревожно чувство.

— Простете, Ваше Величество?

Хенри я игнорира, пристъпи към Син и прошепна, така че само той и Кали да чуят следващите му думи.

— Син, открих свещеник и на сутринта ще видя двама ви женени.

Глава 4

— Моля? — повтори Кали, а сърцето й спря. — Какво казахте?

Син не й обърна внимание, докато кралят ги гледаше хитро и дяволито.

— Неясно ли се изразихме? — попита Хенри с престорена невинност. Син знаеше, че тя не разбира за какво говори кралят и се ядосваше, задето си играеше по този начин с нея. — Каледония Макнийли, запознай се с бъдещия си съпруг, Син.

Кали забеляза гнева, стаен в черните очи на Син. Гняв, който искреше и нарасна при споменаването на името й.

— Как е името й?

— Каледония — повтори Хенри.

Син изруга, макар че тя не можеше да си представи защо името й предизвика такива чувства в него. Не че това имаше някакво значение за нея; тя нямаше да се омъжи за един англичанин.

— Няма да се омъжа за него.

Хенри повдигна вежда, за да я предупреди за тона й.

— Ако искате да се върнете у дома си, ще го направите.

— Хората ми ще го убият.

Хенри се разсмя.

— Могат да се опитат, но ви уверяваме, че няма да успеят.

Тя се обърна, за да погледне Син.

— Знаехте ли за това?

— Все още не съм се съгласил.

Хенри се подсмихна.

— Даде думата си. Ако намерим свещеник, който да извърши церемонията, ще спазиш уговорката ни.