Лицето на Саймън доби цвета на косата на Каледония, но Син не можеше да каже дали от гняв, или от срам.

Щом Саймън проговори, гласът му бе по-студен от снежна буря през януари.

— Добре са. Благодаря ви, милейди, за добрината.

Син се качи на коня си, след това подаде ръка на Каледония. В очите й се четеше облекчение, щом сграбчи ръката му и той забеляза колко е малка нейната. Почувства мекотата на докосването й. Не бе усещал нищо толкова деликатно като ръката й в своята.

Издърпа я, за да язди пред него и се обърна към Саймън.

— Накъде?

— На връщане вчера разказвах на момчето за сладкишите на Девицата еднорог. Дори му показах къде се намира магазинът и той заяви, че би дал всичко, за да види пастите и сладкишите. Имам чувството, че може да е отишъл там. Макар че не знам защо ще си правя труда да го спасявам. Кълна се, че главата ми все още тупти от малкия демон.

Кали усети как лицето й пламна.

— Той не искаше да ви удари, Саймън. Кълна се, че тази част беше случайност.

Рицарят я погледна, сякаш за да й покаже, че не й вярва ни най-малко.

Кали не каза нищо повече, докато яздиха към хлебарницата. Джейми знаеше, че не трябва да се отделя от нея. Никога през целия си живот не бе правил нещо толкова глупаво и тя не можеше да си представи какво го е прихванало.

Щеше да е най-добре момчето да е разкаяно, когато го намерят. Защото иначе щеше да го удуши на място.

Не им отне много време, за да стигнат до мястото, където бе изчезнал Джейми. Саймън ги заведе малко по-нататък до малка хлебарница, където една стара жена излизаше с кошница, пълна с хляб.

Щом приближиха магазина, Кали видя катерицата, която Саймън бе споменал и разпозна малкото лице, което гледаше през прозореца, наблюдавайки минувачите. Щом огромните му сини очи се спряха на нея, на устните му се появи тържествуваща усмивка. Очевидно бе толкова доволен да я види, колкото и тя него.

— О, благословена да е Света Мери — прошепна тя.

По тялото й се разля облекчение и тя се спусна от коня, хуквайки към магазина. Бил е наблизо през цялото време, но без мъжете никога нямаше да знае къде да го търси.

По лицето й започнаха да се стичат сълзи, щом го взе в обятията си.

— Малък дребосък — въздъхна тя. — Изплаши ме.

— Съжалявам, Кали. — Той се отдръпна и й показа медения хляб в ръката си. — Помислих си, че ще ни трябва нещо за ядене по време на пътуването. Ти не си яла нищо цял ден.

Ръката й потрепери щом взе хляба от него.

— Бих предпочела да гладувам, отколкото да те изгубя.

— Съжалявам, Кали. Не исках да те уплаша. Просто бях гладен.

Гледката, която представляваха двамата и безмерната любов, която струеше от тях, накараха Син да преглътне тежко.

Момчето погледна към Саймън.

— Исках да купя от лебедовите пасти, за които ми разказахте, но жената на хлебаря каза, че нямам достатъчно монети. — Той погледна отново към сестра си. — Ти обичаш пасти.

Докато тя целуваше бузите му и се убеждаваше, че на дяволчето му няма нищо, Син плати за достатъчно лебедови пасти, че на нехранимайкото да му стане лошо.

Кали погледна към лорд Син, който подаваше покупките на брат й.

— Благодаря ви за добрината.

По изражението на лицето му, тя можеше да каже, че думите й бяха накарали рицаря да се почувства ужасно неудобно.

Щом напуснаха магазина и се отправиха към замъка, Кали осъзна, че няма да успее да се прибере у дома. Поне не сама. Бе заблуждавала себе си, мислейки така. Още по-лошо, за малко не бе изгубила единствения човек на света, който означаваше толкова много за нея.

Мили боже, ами ако не бяха открили Джейми? Какво щеше да стане, ако бе пострадал или загинал, или…

Вината щеше да бъде изцяло нейна. Тя затвори очи, докато болката я разкъсваше. Последното нещо, което искаше, е да каже на Морна, че е позволила нещо да се случи на Джейми. Това щеше да донесе смъртта на бедната жена, която й бе като майка.

Не, тя нямаше да рискува повече безопасността му.

Но тогава какво щеше да прави?

Мислите й се насочиха към мъжа, който щеше да бъде неин съпруг. Можеше ли да му се довери?

Като за англичанин той изглеждаше достатъчно разумен. Както и Саймън.

Може би ако им позволи да дойдат с нея у дома, кланът й ще разбере, че не всички англичани са зверове. Може би те щяха да ги привлекат…

Ти какво? Да не полудя? Извади си главата от света на илюзиите, момиче и ела на земята, където ти е мястото. Шансът кланът Макнийли да приеме някой англичанин сред себе си бе нищожен, ако изобщо съществуваше.

Това бе много далечна възможност, но и единственият шанс, който виждаше.

Ако се омъжеше за Син, можеха да се приберат безопасно у дома.

Независимо дали й харесваше, или не, тя щеше да се съгласи на този брак, като остави Господ да я преведе през него и му се довери, че знае какво е най-добре за нея. Сигурно такава бе неговата воля, иначе с Джейми щяха да успеят да избягат досега и да бъдат на път за вкъщи. Този ден бе знак и Кали вярваше от все сърце в това.

Утре Син щеше да бъде неин съпруг.

Наблюдаваше го как се качва на коня си. Хвърли се грациозно на седлото като роден войн, какъвто беше и седна гордо на гърба на коня, а дългата му коса блестеше на дневната светлина. Беше хубава гледка, красив и силен. Мъж, за когото всяка жена бленува нощем и се надява да зърне поне веднъж от плът и кръв.

И можеше да бъде неин…

Ръката, която протегна към нея едновременно бе силна и нежна. Може и да не бе първоначалният й избор за съпруг, но в него имаше добрина. Също така и справедливост.

Само да притежаваше и шотландска кръв.

И все пак имаше къде-къде по лоши мъже, за които можеше да се омъжи.

— Милорд? — каза тя, щом той я настани пред себе си. — Какво ще направите с хората ми, когато ме заведете у дома?

Въпросът й го накара да стисне зъби. От самата идея за връщане в Шотландия му призляваше. Ако зависеше от него, никога не би стъпил отново там.

Разбира се, там бяха братята му и докато бе с нея, той щеше да ги посети. Само те правеха идеята да напусне Англия поносима.

— Ще подсигуря мира на Хенри — отвърна й той. — Докато хората ви се въздържат да не нападат тези на краля, няма да направя нищо. — Това, което не й каза, е, че възнамерява да намери така наречения Нападател и да прекрати дейността му, а след това да се измъкне от брака им по възможно най-бързия начин.

Но още докато тази мисъл преминаваше през съзнанието му, почувства осезателното присъствие на жената пред себе си. Начинът, по който ухаеше, как я усещаше в ръцете си. Тя бе топла и нежна, успокояваща болките му.

Никога не бе държал в обятията си подобна жена. Никога дори не се бе надявал за някаква утеха в живота си.

Утеха. Той се усмихна подигравателно над думата. Утехата бе за малодушните глупаци. Той не се нуждаеше от нея и бе дяволски сигурно, че не я желаеше.

Щеше да направи нужното за Хенри и след това да се върне обратно, за да изпълни клетвата си за вярност. Това бе неговият живот и той нямаше желание да го променя. Бе се борил прекалено дълго и упорито за спокойствието си, за да позволи на този малък вързоп в скута му да се появи и да обърка всичко.

— И така — тихо каза той, поглеждайки надолу към нея. Момичето бе наклонило глава и изучаваше ръцете му. — Значи ще се съгласите с този брак?

Тя погледна към него през рамо и той улови полъх от лекия й лавандулов аромат. Ухание, което го възбуждаше неизмеримо. Ръцете му се притискаха към ребрата й, а червените й устни бяха отворени леко, точно толкова, че да завладее лесно устата й в страстна целувка.

Тази мисъл разпали още по-силно тялото му. Дяволът да го пази, той желаеше тази жена по най-отчайващ начин.

Кали се загледа в устните му, сякаш усещаше топлината между тях. Сякаш и тя също мечтаеше за целувката, която той желаеше да й даде.

— Не виждам начин да го избегна — тихо каза тя. — А вие?

Той се усмихна на надеждата в гласа й.

— Не, милейди, и аз не виждам. Но работя по въпроса.

Усмивката на лицето й го заслепи.

— В такъв случай, успех. Желая ви голям успех.

Син поклати глава срещу нея. Тя бе неочаквана наслада. Щеше да се радва да я вкуси и да провери дали би била толкова дръзка и докато я целува.

Странно, но не успя да се възпре и се пошегува с нея.

— Трябва ли да се чувствам обиден?

Кали прехапа долната си устна. Той се шегуваше с нея. Затова свидетелстваше и светлината в очите му. Очарована от нехарактерното му поведение, тя отвърна на шегата му.

— Не, не е необходимо да се чувствате обиден. Вие всъщност сте доста мил, когато не се опитвате да бъдете страшен.

— Мил? — попита той невярващо. — Май само така не са ме наричали.

— Никой ли?

— Никой.

Кали се отдръпна, за да го погледне.

— Тогава сигурно много ви плаши мисълта, че единствено аз знам истината за вас.

Лорд Син я погледна учудено.

— Кой казва, че това е истината за мен?

— Аз, и освен ако нямате някой рог, който да извадите и да ми покажете, никога няма да повярвам на нещо друго за вас.

Син прочисти гърлото си при думите й. Трябваше само да погледне надолу и да види доказателството за един рог, който не желае нищо повече от това да се позабавлява с нимфата, седяща в скута му.

О, какъв дух имаше тази девойка и какво ли не би дал той, за да я научи на някои неща. Можеше да си я представи как лежи гола в ръцете му с гърди, притиснати към неговите. Както и да усети вкуса на плътта й върху езика си.

Тя бе несравнимо изкушение.

— Кажете ми — прошепна той, — защо само вие не се страхувате от мен?

— Нямам понятие. Сигурно съм глупава. Елфа ме увери, че всяка сутрин закусвате с малки деца. Вярно ли е?

— Не, не влияят добре на стомаха ми. Цялото това мърдане щом веднъж съм ги погълнал. В действителност не си заслужават усилието.

Тя се разсмя и звукът бе наистина омагьосващ. Това трябва да бе най-странният разговор, който бе водил през целия си живот.

Кали прибра един измъкнал се бакърено-червен кичур под воала си.

— Има ли някой друг, освен мен, който знае, че можете да сте закачлив?

Син се подсмихна подигравателно.

— Закачлив? Милейди, сигурно не сте напълно с ума си, за да си мислите подобно нещо за мен.

— Много жалко тогава.

— Как така?

— Всички се нуждаем от малко закачки от време на време. Не е ли така, Саймън?

Син погледна настрани и видя, че Саймън подслушваше разговора им. Мъжът кимна.

— Наистина е така, милейди. Но аз мога да засвидетелствам, че Син никога не е правил подобно нещо. Дори и като дете.

На челото й се образува дълбока бръчка, когато погледна към Син.

— Вярно ли е това?

— Не напълно. Имах няколко забавни години с братята си и момент или два със Саймън в младостта ни.

Бръчката поизчезна малко и в светлозелените й очи се появи внезапен блясък.

— Имате братя?

— Да. Имах четирима.

— Имахте?

— Единият почина преди няколко години.

Радостта изчезна от лицето й и за негово най-голямо учудване тя потупа нежно ръката му съчувствено.

— Много съжалявам за загубата ви. Сигурно ви липсва много.

Наистина бе така. Макар че не бе виждал Киърън, откакто бе на възрастта на Джейми, Син все още пазеше хубави спомени за малкия си брат. Да знае, че всичките му братя са у дома и някой се грижи за тях, бе единственото нещо, което правеше поносим ада, в който се намираше, докато растеше. Докато страдаше от ръцете на Харолд и другите, си беше напомнял, че ако не бе той, някой от братята му щеше да бъде измъчван на негово място.

По-добре да бият и унижават него, отколкото някой от тях. Те бяха добри и свестни и заслужаваха само най-доброто, което можеше да им предостави животът.

— Ние също имаме брат — каза Джейми. — Дърмът Безхарактерния.

— Джейми! — скара му се Каледония. — Той щеше да ти отреже главата за такива думи.

— По-добри са от онези, с които ме нарича той.

— По-възрастният ви брат ли е това? — попита я Син.

— Не. Аз съм по-голяма.

Той кимна.

— Това обяснява всичко.

— Кое всичко?

— Отношението ви към Джейми. Начинът, по който сте решена да се приберете вкъщи дори когато знаете, че нямате никакъв шанс.

Кали му се намръщи.

— И вие ли сте най-големият?

Той кимна едва доловимо.

Спряха пред конюшнята. Саймън свали Джейми, докато Син помогна на Кали да слезе.

— Саймън, можеш ли да я заведеш до стаята й без…

Саймън се прокашля високо.

— Спомни си, че няма да споменаваме никога за това.

Син се усмихна кисело.

— Добре. Можеш ли да я върнеш обратно, без отново да се случи нещо като онова, което ще остане завинаги неспоменато? Или ще трябва да наема охрана и за теб?