Луиз Бегшоу

Родена в понеделник

Първа глава

— И така, сега, повече от всякога, филмите въплъщават творческия дух на Обединеното кралство. А богатото културно разнообразие…

Зяпам конферансието и се старая да не изглеждам твърде отегчена. Трудно е. Уморена съм. Работният ми ден бе дълъг и краят му все още не се вижда. Шефката ми, Кити Симпсън, е поканена на тази дивотия и естествено е решила да си придаде важност, като заведе и асистентката си, защото почерпката струва две хиляди лири на човек. Това е поредният благотворителен прием на филмовата индустрия, на който скъпоплатени актьори, режисьори, импресарии и продуценти уж събират средства за борбата срещу СПИН, а всъщност целта им е да се покажат и да наваксат с клюките. От всичко има в изобилие: купища хайвер, циркови артисти, обикалящи между гостите и гълтащи огън, скъпи мезета, жени със зашеметяващи тоалети, мъже с часовници, чиято цена е шестцифрена сума. Похарчени са най-малко двадесет хилядарки за цветя, които не цъфтят през сезона. Питаш се защо просто не изпратят чек на фондацията на Терънс Хигинс и не си спестят разходите, но, разбира се, тогава не би било забавно.

— Анна — просъсква Кити срещу мен. — Казах да ми донесеш чантата.

— Извинявай — плахо прошепвам в отговор.

— Тук си като моя асистентка. Не бива да се разсейваш — казва тя и тръсва безупречно оформените си коси.

Тази вечер е облечена с екстравагантна рокля с дълъг ръкав и пищна яка, която прикрива бръчките на шията й. Мисля, че е „Армани“. Допълнила е тоалета си с обици, по чиито огромни висулки блестят диаманти, и червена панделка, емблема на борбата срещу СПИН, която, естествено, представлява платинена брошка, обсипана с рубини.

— Не съм те довела, за да стоиш като голям чувал с картофи — продължава да ме хока тя, явно изнервена. — Можеше да положиш малко усилие. Поне да се опиташ да намериш подходяща рокля.

Лицето ми помръква. Мислех, че съм избрала прилична рокля от тъмносиньо кадифе, с прозрачни ръкави, стигаща чак до равните ми обувки.

— Но, предполагам, няма голяма полза — въздъхва Кити, загубила интерес.

Ръстът ми е метър и седемдесет и осем. Имам леко издуто коремче, месести ръце и нос, подобен на човка. Все пак, има неща, които харесвам във външността си. Задникът ми си го бива, не е отпуснат, и краката ми са прави, но се налага да ги прикривам, защото съм доста висока.

Мислех, че тази вечер не изглеждам зле, но явно съм се излъгала. Кити е кльощава жена на възраст, която никой не би отгатнал след множеството пластични операции.

— Тази рокля ми се стори подходяща — смотолевям.

Кити не ми обръща внимание.

— Чантата ми! Донеси я, преди да умра, моля те.

— Добре — въздъхвам. — Имаш ли номер от гардероба?

Свива рамене.

— Загубих го. Просто им я опиши.

— Ще я търсят цяла вечност — възразявам. Тук има над хиляда души. — А и след малко ще говори Марк Суон!

Неговата поява е единственото интересно нещо в тази кошмарна вечер. Бог знае как са успели да го убедят да произнесе реч, та той е най-нашумелият английски режисьор. Спечелил е три Оскара за най-добър филм, а все още не е навършил четиридесет. Толкова е талантлив, че в сравнение с него Сам Мендес изглежда аматьор. Но е и изключително затворен и никога не дава интервюта за пресата. Никакви приеми в Кан, никакви снимки за „Хелоу!“. Продуцент съм и не разбирам защо около режисьорите се шуми толкова. Но все пак искам да чуя какво ще каже Марк Суон. (Е, добре, не съм истински продуцент. Задължението ми е да чета сценарии и да бъда вярното кученце на Кити, но работя с продуценти, което е почти същото.)

— Просто им я опиши — повтаря Кити. — Знаеш как изглежда моята чанта. Черната.

Черната. Супер.

— Можеш ли да бъдеш малко по-…

— Шшт! — просъсква Кити и малките й очи с благоговение приковават поглед в сцената. — Представят го.

Наистина.

— … трети Оскар за „Крал Харълд“… Дами и господа, господин Марк Суон.

Аз също изпъвам шия към сцената. Но Кити е настанена на удобното място. Точно пред мен седи някакъв дебелак с огромна плешива глава. Не се осмелявам да го помоля да се премести. Платил е две хиляди за мястото си, което го прави доста по-важен от мен.

— Благодаря — започва Марк Суон. Има плътен, секси баритон и е много висок. И все пак не успявам да видя как изглежда. — Казано по този начин, звучи направо впечатляващо.

Публиката избухва в истеричен смях.

— Знаете ли, първото, което ми хрумва винаги при подобни прояви, е: Защо просто не напишем чек? — продължава той. — Впрочем, за колко са пазарени тези огнегълтачи?

Още смях, малко по-смутен. Ухилена до уши, се размърдвам на стола си, опитвайки се да го зърна. Вече страшно харесвам този чешит.

— Анна — просъсква Кити с присвити очи. — Глуха ли си?

С неохота ставам.

— Отивам, отивам…

Проправям си път между масите, чувам гневни цъкания с език, когато попреча на някого да вижда Суон за секунда (в момента разказва политически неуместен виц за съпругата на шеф на киностудия и чистач на плувен басейн) и хуквам към фоайето. „Бързо!“ Много искам да чуя речта му. Това е страхотна възможност. Той не се явява пред публика често, не дава интервюта…

— Да? Мога ли да ви помогна? — пита служителката от гардероба с фалшива усмивка.

— Мм, да. Трябва да взема чантата на шефката си.

— Номерът?

— Загубила го е.

— Тогава не мога да ви помогна.

— Черна, без дръжки — настоявам с умоляващ тон. Жената ме измерва с поглед, пълен със заслужено пренебрежение. — Моята е номер триста и шестдесет. Може би е близо.

— Има около петдесет хиляди черни чанти без дръжки близо до номер триста и шестдесет, скъпа.

— Слушайте — отчаяно казвам аз. — Ще пропусна речта на Марк Суон…

— Отби се тук по-рано — омеква служителката. — Красавец е, нали?

— Не зная. Няма да мога да го видя.

— Да — замечтано продължава жената. — Красив е. Висок, мургав хубавец. Каза, че харесва косите ми — добавя тя и кокетно завърта глава.

— Има прекрасен глас — казвам. — Наистина не искам да го пропусна. Мога ли сама да надникна тук? Зная как изглежда чантата, горе-долу.

— Заповядай — отвръща гардеробиерката, свивайки рамене.

Гмурвам се в огромното помещение и безпомощно ровя сред кожените палта (от естествена кожа) и якета в търсене на трудно определимата, без особени белези чанта „Прада“ на Кити. Всички чанти изглеждат еднакви. Сега разбирам защо служителката толкова настояваше за номера. Безсмислено е. Двадесет минути вече безнадеждно тършувам и си представям как Суон подхвърля шеги с топлия си глас и се подиграва на надутите важни клечки.

Във Великобритания няма много наистина добри кинотворци, а пропускам шанса си да видя най-талантливия от тях. И естествено, Кити само ще ме нахока, че съм загубила проклетата й скапана чанта.

— Извинете.

Обръщам се в мрачната гардеробна и виждам висок мъж с брада и черна вратовръзка, който се опитва да се промъкне покрай мен.

— Не очаквах да заваря някого тук — казва.

— Ааа… Дано няма нищо нередно, колежката ви каза, че мога да потърся чантата си.

— Не съм неин колега, а правя същото като вас — обяснява непознатият със съчувствие. — Загубили сте номера?

— Шефката ми е загубила своя.

— Милиони черни палта — казва той с въздишка. — Защо избрах точно черно?

— Лош късмет, а?

Съгласява се и ми се усмихва. Изглежда доста привлекателен, доколкото мога да видя в полумрака. С широки, мускулести рамене.

— Откога сте тук?

— Вече почти половин час — въздъхвам. — Пропуснах цялата реч на Марк Суон.

Замълчава за миг.

— Боя се, че да. Но не я биваше кой знае колко.

— Преди да изляза, ми се стори доста забавен — възразявам. — Не говори превзето и надменно като останалите звезди. Дори не се преструва на поласкан.

— Така е.

— Странно е, като се има предвид, че страни от хората.

— Защо? — пита той и започва да рови сред палтата.

— Е — разпалвам се аз, — всички, които избягват компания, са чудаци, нали? Мислят се за толкова важни, че вечно трябва да се крият. Това е признак на патологична самовлюбеност. Например Стенли Кубрик.

— Може би просто не желае да го преследват — любезно изтъква той. — Все пак, дойде тук тази вечер.

Подсмърквам с раздразнение.

— Някой трябва да му напомни, че не е Том Круз.

— Предполагам, че го знае — отвръща мъжът и замислено поглажда брадата си.

— Но ми се стори забавен. Хареса ми — казвам. — Жалко, че не можах да го чуя. Исках да видя как изглежда, нали разбирате. Няма да имам друга възможност.

— Намерих го — заявява той тържествувайки и сваля красив черен балтон от закачалката. — Каква е чантата, която търсите?

— „Прада“, без дръжки. Трябва да е някъде около номер триста. Но вие тръгвайте — казвам. — Няма смисъл и двамата да се врем в тази дупка.

— Бившата ми приятелка имаше такава — казва той. — Случайно да е тази?

Истинско чудо. Пъхва ръка в купчината чанти и безпогрешно издърпва тази на Кити. Бързо я отварям. Да, наистина е нейната. Вътре са визитките й, цигарите, талонът за козметични процедури в салон „Ив Лом“.

— О, вие сте гений — възкликвам. — Толкова съм ви благодарна.

— Винаги съм готов да помогна на хубаво момиче — казва той с лек поклон.

„Хубаво момиче!“ Хм. Сигурно тук е по-тъмно, отколкото предполагах.

— Кой е тук? Не можете да влезете всички! — провиква се гардеробиерката и се устремява към нас. — Позволявам си пет минути почивка и всеки… О… — внезапно застива. — Извинявайте! Не беше нужно да влизате. Веднага щях да го намеря — казва тя, разтапяйки се от любезност.

— Загубих номера си — извинява се непознатият.

— Запомних как изглежда палтото ви, господин Суон.

Толкова съм изненадана, че загубвам равновесие, политам назад и събарям цялата закачалка с палта.

— По дяволите! — изревава жената.

— Не се безпокойте, няма нищо — казва Суон и ми помага да стана. Благодаря на бога, че е полутъмно и не може да види как се изчервявам. — Лесно ще ги вдигнем.

С една ръка изправя закачалката заедно с всички палта.

— А, добре — мънка жената, поразена.

— Съжалявам — извинявам се аз.

— Следващия път бъди по-внимателна — сопва ми се гардеробиерката. Но погледът ми е втренчен в Суон.

— Успокой се, беше забавно — уверява ме той. — По-забавно от речта.

Намига ми.

Грабвам чантата. Смея да твърдя, че дори аз никога не съм се излагала така.

— Най-добре да тръгвам — казвам. — Пазете се.

Господи, как можах да го изтърся? Пазете се?

— Приятно ми е да се запознаем. Как се казвате?

— Анна. Анна Браун — отговарям. — Е, довиждане, господин Суон.

— Марк — настоява той и се усмихва. — Чао, Анна.

— Къде изчезна, по дяволите? — пита Кити и дръпва чантата си от треперещата ми ръка. — Не можа да чуеш речта на Марк Суон.

— Хм… да.

— Жалко за теб. Донеси ми още една чаша шампанско — нехайно казва тя.

— Разбира се — отвръщам, доволна от възможността да се измъкна.

Е, добре поне, че никога няма да узнае за случката. Нали?



Съквартирантката ми Лили се е закотвила пред компютъра си. Жълтата й лачена къса пола подчертава тъмнозлатистия загар на дългите й крака. Блузата й е от бяло еластично жарсе и под нея се открояват съвършените й силиконови гърди. Лъскавите руси коси се спускат по гърба й.

Аз също съм облечена с най-хубавия си летен тоалет. Черни джинси, черна тениска и обувки „Док Мартинс“. Едноцветното облекло „оптически вталява фигурата“, както винаги казва Лили. Все пак, не изглеждам, сякаш съм се стопила. Нито хоризонтално, нито вертикално.

И двете ми съквартирантки са модели. Не участват за ревюта, само във фотосесии. Лили е метър и шестдесет и пет, а Джанет метър и шестдесет и осем, но са стройни и нежни, особено Лили, която прилича на момиченце. Аз стърча и над двете и ръстът ми е подходящ за професията им, но бих станала манекенка само на някоя друга планета. Хората любезно ме описват като закръглена. Безспорно съм едра жена. Наистина съм висока, но не съм кльощава дългучка. Имам яки ръце, коремче, огромен бюст, почти никаква талия и приличен задник — не е дебел, но е малко сплескан от седене по цял ден, а от това, че краката ми са прави, няма голяма полза. Не бива да ги показвам, нали? Ако човек изглежда като мен, не би искал да привлича внимание. Най-често нося равни обувки и широки дънки. Камуфлаж.

Какво мога да кажа за лицето си? Дъщеря съм на чаровник с мъжествени йоркширски черти и прелестна майка. На петдесет години все още е красива. Има скули като на Мишел Пфайфър, на които можеш да окачиш кърпа. Не е много висока, метър и шестдесет и три, с крехко тяло, огромни сини очи и прекрасни гарвановочерни коси. По-скоро би могла да мине за майка на Джанет, отколкото за моя.