В единия край на полукръга от храсти беше клекнала жена. Момче, което изглеждаше на не повече от четири години, сучеше от едната й гърда, а от другата — едно малко кученце динго.

Сепната, Тейла възкликна, а стъпките й станаха несигурни.

Ян проследи погледа и й се усмихна.

— Ей, сигурен съм, че си шокирана от такава гледка — каза той и я въведе в помещение, направено от кора на дърво, където в центъра гореше един малък огън. — Жените аборигени са щедри с млякото си. От тяхна полза ще бъде да запазят кученцето динго живо, за да стане то част от тяхното семейство.

— Милостиви боже, нима те изтърпяват всичко това, само за да имат домашно куче? — попита момичето, поразено от тази мисъл.

Лейвъри посочи рогозката, изтъкана от треви.

— Седни до огъня — предложи й той. — Това е моята собствена колиба, направена преди да дойда да те взема тази вечер.

Погледът му се плъзна по фигурата й и отново сякаш вътрешностите му се запалиха при вида на това, което прозрачната дреха му разкриваше. Повече не можеше да бъде извадено на показ, дори ако тя беше гола.

Тейла разбираше, че на Ян му е трудно да не гледа тялото й през прозрачното облекло, и се чувстваше разкъсана между гняв и унижение. Тя се отпусна на рогозката и постави така ръцете си, че гърдите й да се виждат само отчасти. Събра нощницата си, за да прикрие с гънките й бедрата си.

Младият мъж махна колана с кобура на пистолета си, постави го на пода и седна до момичето.

— Аборигенките не предлагат гърдите си на кученцата динго просто от добрина — започна да й обяснява той и почти се разсмя от това, колко комично изглеждаше Тейла, седнала във възможно най-странната поза, като правеше опити да скрие формите на тялото си от него. Той запази сериозно изражение, като не гледаше към нея, а само в огъня. — Това кученце беше нарочно донесено в лагера, за да бъде отгледано и тренирано за лов. То трябва да помага при проследяването на дивеча и ловуването, за да се осигурява храна на племето. — Ян погледна към младата жена. Той откри, че тя го наблюдава, но после се намръщи, когато момичето бързо отклони поглед настрани. — Скъпа, малкото момче е щастливец — продължи ловецът. — Той е единият оцелял от двама близнаци. Другото бебе, момиче, е имало съдбата да му разбият мозъка на пихтия в едно евкалиптово дърво, на следващия ден след като се е родило.

Тейла потръпна и постави ръка на гърлото си. Погледна към Ян натъжена.

— Как можеш да бъдеш толкова отдаден на хора като тези? — възкликна тя. — Защо? Те не са нищо друго освен нецивилизовани варвари! Как могат да убиват собственото си дете? Как?

— Скъпа, не е моя работа да обвинявам тези хора за техните племенни закони, които са предавали от поколение на поколение. Убиването на дъщеря им е в съответствие с правилото, че последният роден от близнаците или момичето трябва да бъде умъртвено от единия родител.

— Колко ужасно! — извика девойката, като потрепера. — Колко нечовешко!

— Да, така изглежда — продължи Ян, като погледна надолу към брачната халка. — Но съм сигурен, че ако попиташ тези тъмнокожи хора, ще ти кажат колко много от нашите навици и обичаи са също толкова съмнителни.

— Нищо не може да се сравни с това, да отнемеш живота на своето собствено дете само заради някакъв нелеп древен обичай — каза момичето и отметна косата си от раменете. — Нищо!

— Макар че си твърде непреклонна в чувствата си към техните племенни закони, аборигените са всъщност много нежни хора. — Лейвъри се протегна за дърво и го сложи в огъня. — Те нежно обичат децата си. Образуват трайни любовни двойки. Нещо обичайно е за съпруг и съпруга да изживеят заедно живота си, като останат верни и предани един на друг, до края. Когато единият умре, другият скоро след това го последва, поради липса на желание за живот. — Той посегна да хване ръката на Тейла, но трепна обидено, когато тя я отдръпна от него. — Можеш ли ти да ми кажеш, че изпитваш толкова вярна любов към Пол, твоят съпруг? — запита той с нисък глас. — Ако той умре, имаш ли ти действително чувството, че скоро ще го последваш, просто от липса на желание да живееш с тази загуба?

Очите на младата жена и Ян отново се срещнаха и погледите им се задържаха. Тя преглътна с усилие. Толкова искаше да му признае цялата истина, да му каже, че не се чувства сигурна, освен когато е с него! Желаеше да го помоли да промени живота й, да го направи по-добър, но не смееше. Продължаваше да чува заплахите на Пол, че ще изпрати нареждане до Англия да убият Виада!

Ян беше достатъчно проницателен, що се отнася до чувствата на хората, за да види, че момичето се бори с нещо, дълбоко скрито в сърцето и душата й.

— Тейла, ти не отговори на въпроса ми — прошепна той, изпълнен с желание да я вземе в прегръдките си и да я утеши. — Ти се страхуваш да бъдеш искрена с мен, така ли? Знаеш, че никога не би могла да обичаш човек като Пол Хатуей. Признай ми, че си направила грешка, като се омъжи за него толкова бързо. Кажи ми, че не го обичаш и никога не ще можеш!

Младата жена не можеше да понася повече неговите настоятелни, непрестанни въпроси за женитбата й с Пол. Ридаейки, тя скочи на крака и се втурна към вратата, но не беше достатъчно бърза. Ян беше вече там. Той постави ръка на кръста й, за да я спре. Останала без дъх, тя се обърна и погледна към него. Отпусна се, покорена от огромната сила на неговите обятия, докато той я държеше близо до себе си. На лицето му беше изписано желание да я целуне, но тя не можеше да позволи това.

Ако той я целунеше, цялата й мисъл и здрав разум щяха да отлетят и тя щеше да признае всичко на един дъх, а не биваше да го прави.

— Моля, те! — изстена жената. — Пусни ме.

С нежно докосване Ян премести една нейна къдрица назад от очите й.

— Толкова много искам да те целуна — каза той с дрезгав глас. — Как мога да не го направя? Ти си толкова дяволски красива.

Сърцето й биеше лудо, като й казваше да направи точно обратното на това, което умът й я съветваше. Тейла постави ръцете си на гърдите му и започна леко да го отблъсква от себе си.

— Аз съм женена жена — изрече тя предателски думи към чувствата, които изпитваше. — Или това ти е навик да целуваш жени, които вече са притежавани, телом и духом, от друг мъж?

Думите прорязаха Ян отвътре, сякаш някой уверено го промуши през корема. Болката беше толкова остра, че той направи една широка крачка настрани от Тейла, като че ли тя беше горещ въглен, който го беше изгорил.

— Започвам да съжалявам — каза й той.

— А сега, ще ме върнеш ли в моето ранчо? — попита момичето, като се бореше със сълзите си. — Съпругът ми ще се безпокои, когато не ме намери.

— Не можем да тръгнем точно сега — младият мъж я хвана за лакътя и я накара да седне отново долу до огъня. — Знам, че си омъжена за Пол Хатуей, но аз те доведох тука, за да ти разкрия някой подозрения, които имам относно него. И за бога, отказвам да те заведа обратно в ранчото, докато не ти разкажа всичко. — Той погледна към вратата, откъдето се чуваше гласът на приятеля му, който говореше с по-висок глас на своите съселяни на местния език. — Хоуки също има да казва много неща на своите хора — каза Ян и седна до момичето. — Ние трябва да му дадем време, а после и аз трябва да им говоря. Сега те са развълнувани и само той и аз, изглежда, сме в състояние да успокоим умовете мм.

— Ти? — учуди се Тейла, като повдигна вежда.

— Да — потвърди мъжът и стана на крака. Той облегна ръката си на горната част на вратата и погледна навън към своя приятел, чийто глас се усилваше, докато говореше. Беше преизпълнен с гняв за всичко, което се беше случило на неговите хора, и със страх за това, което би могло да стане. — Те гледат на мен като на залог за тяхното бъдеще, защото аз присъствам винаги там като техен защитник. — Той се обърна и погледна Тейла: — Господи! Какво би станало, ако ги предам? Чувствам, че не оправдах доверието ти. — Лейвъри я погледна напрегнато и отново седна при нея. Той докосна бузата й с ръка. Почувства вътрешна болка, когато усети нейната реакция при докосването му. — Скъпа, ако бях говорил с тебе по-рано, щеше ли да ме предпочетеш пред Пол Хатуей?

Сърцето на Тейла сякаш прескочи един удар. Гърлото й пресъхна. Пулсът й се усили. Сега беше най-добрия момент да му каже истината. Не показваше ли той искрени чувства към нея? Би ли могъл да оправи всички объркани неща? О, дали би могъл?

Тя се изчерви, когато очите му пробягаха по тялото й. Дъхът й секна, когато ръката му последва погледа и бе поставена на едната й гръд, като я обхвана, поемайки тежестта й. Тя прехапа долната си устна и затвори очи. Едва можеше да понася чудното усещане на страстта, която я изпълваше при неговото докосване.

О, но какво трябваше да направи тя? Той я желаеше, но тя не беше свободна. Трябваше да се преструва, че принадлежи на друг мъж — нечестен, зъл човек. Момичето знаеше, че не може да върне стрелките на времето назад и да развали това, което вече е било направено. Тейла побърза да се изправи. Тя се обърна с гръб към Ян, а дъхът й излизаше на къси пресекулки.

— Ти не дойде за мен в „Оудъм“ — каза тя с треперещ глас. — Пол дойде. И сега аз съм негова жена.

Като изгаряше вътрешно младата жена, а гневът му към Хатуей нарастваше, Ян скочи на краката си. Той постави твърдо длан на ръката на Тейла и я обърна, за да погледне лицето й.

— А сега ме чуй. Няма значение, че носиш този пръстен. Ти си имала възможност да споделиш леглото му само веднъж. Но това трябваше да е за последен път! Остани с мен. Ще се погрижа да получиш необходимите документи, че вече не си омъжена за този мерзавец. Просто чуй това, което имам да ти кажа за него. Тогава ще решиш какво точно искаш.

— Нищо няма да промени решението ми да бъда негова жена — отвърна Тейла, а нейните собствени думи като ножове пронизаха сърцето й. В лицето на Ян тя беше намерила човека, когото би могла да обича завинаги. Съдейки по очите му, той изпитваше същото към нея. Но това беше една любов, която трябваше да бъде отхвърлена. Не беше писано в съдбите им да бъдат заедно.

— По дяволите, ще чуеш ли поне това, което имам да кажа? — ядоса се Лейвъри. — После, ако все още държиш да бъдеш с този човек, така да е! Аз никога не ще задържа една жена против нейното желание, макар да не мога да кажа същото за Пол Хатуей. Носят се слухове, че жените, които са бягали от ранчото му, никога не са се появявали отново или не се е чувало нищо за тях. Сега съм готов да се обзаложа, че те са били държани против тяхното желание, преди да намерят начин да избягат. Обзалагам се, че Пол е изпращал своите хора след тях и ги е убивал.

Тейла пребледня и една слабост я обгърна, когато живо си припомни заплахите на Пол. Тя знаеше, че това, което казва Ян, е вярно, и все пак не можеше да проговори и да му разкаже всичко! Чувстваше се сякаш Хатуей държи пистолет, насочен към главите на нея и на сестра й, като им се усмихва ехидно. Толкова лесно беше за човек като него да натисне спусъка!

— Освен това — продължи Ян ледено, — макар из града мъжът, за когото си се венчала, да се представя за почтен, богобоязлив човек, за него се говори, че е главатар на банда престъпници. Тейла, тези, които нападат пътническите коли не само ги ограбват и убиват хората, но и осакатяват човешките тела. Искаш ли да останеш с човек, който е деградирал и извършва такива ужасяващи дела!

Коленете на Тейла омекнаха от страх, проумявайки, че това, с което Пол Хатуей я беше заплашил, би могло да се случи. Заканите му срещу Виада бяха истински. Сега, повече от всякога, тя осъзна колко важно е да се преструва, че е вярна на човек, който презира и от когото се страхува. Сега тя знаеше, че си има работа с луд, притежаващ нездрав разум. Той сигурно беше толкова освирепял, че никаква човешка загриженост не би могла да проникне в него. И все пак Тейла трябваше да се преструва, за да живее с него. Тя трябваше да играе роля по-добре от всеки актьор на сцената. В противен случай, тя и сестра й щяха да умрат!

— Не вярвам нито дума на това — насили се да каже момичето и упорито вдигна брадичка, надявайки се, че ще успее да задържи сълзите, които напираха в очите й. — Ти обеща да не ме задържаш против моето желание и да ме върнеш на моя съпруг. Е, добре, Ян, моля те да го направиш. Ако имам достатъчно късмет, Пол не ще открие отсъствието ми. Сигурна съм, че австралийските съдилища налагат наказания на мъже, които отвличат жени от домовете им посред нощ.

Мълчаливо Тейла се молеше Хатуей да не се връща в ранчото, преди тя да бъде здрава и читава в леглото си. Тя мислеше не само за своето собствено спасение и за това на сестра си, но и за Ян. Съдилищата нямаше да наложат наказание на младия мъж за това, което беше направила Пол. А той определено нямаше нито една частица милост или състрадание.

Лейвъри пое дълбоко глътка въздух, като не искаше да повярва в думите на Тейла, които току-що бе изрекла. След като чу какво действително представляваше Пол, възможно ли беше все още да иска да бъде негова съпруга? Тя луда ли беше? Никоя жена не би пожелала да се върне в обятията на мъж, виновен за толкова ужасни дела. Накрая тя можеше да стане една от неговите жертви.