ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Като я привлече към себе си, Ян започна да говори тихо:

— Смятах да ти кажа всичко след време, след като те убедя да напуснеш Пол.

Той я погледна и очите й — кристално сини и блестящи — отвърнаха на погледа му.

— Обичам те, скъпа. Не искам нищо друго, освен да споделя живота си с тебе. Всеки ден от настоящето и бъдещето. Въпреки че още не си ми обещала нищо, аз ще ти обясня как съм придобил всичко това, докато други в Австралия нямат нищо — изрече той и постави нежно ръце на раменете й.

— Като ловец на богатство ли си спечелил всичко? — попита Тейла с внезапно притихнал глас.

— Ако това е така, обичта ти към мене щеше ли да намалее? — отвърна на въпроса с въпрос Ян.

Тейла замълча няколко секунди, докато осъзнае чутото, и като преглътна мъчително, най-сетне промълви:

— Никога не бих могла да те обичам по-малко. Дори и ако чуя нещо, което би могло да ми е неприятно.

— Не се тревожи, скъпа — успокои я Ян и по лицето му се разля усмивка. — Не съм спечелил всичко това като ловец на богатство. Всичко е наследено — всяко пени, всяка миля от имението, къщата и всяка вещ в нея.

— Наследство!? Баща ти е бил богат? — възкликна Тейла учудено и усети, че я залива вълна на облекчение, защото, макар че една част от нея се възхищаваше от Ян заради смелостта му да защитава коренните жители на Австралия, а друга част от нея се ужасяваше от мисълта, че всичко, което той притежава, е изцапано с кръвта на жертвите му.

Сега тя въздъхна облекчено, обхождайки с поглед луксозно обзаведената стая. Обстановката беше толкова изискана!

Прегърнати, Ян и Тейла се разположиха на изящно кадифено канапе пред камината, която хвърляше приятна топлина наоколо. Ян я погледна в очите и каза:

— Не, всъщност не. Не съм наследил нищо от истинския си баща. Всичко, което виждаш, е от моя втори баща. Мама и аз имаме еднакви права върху имението — каза приглушено Ян и продължи: — Виждаш ли, Тейла, въпреки че майка ми би трябвало да наследи всичко от втория ми баща, той до смъртта си не повярва, че тя ще може да се справи с управлението на имота. Причината, заради която половината от имението е моя собственост, е желанието му да бъде спокоен, че всичко ще остане в сигурни ръце. Доведеният ми баща бе човек, който мислеше, че… как да ти кажа… да, точно така. Преди малко ти ме обвини, че съм те мислил за безмозъчна глупачка. Е, баща ми точно така се изказваше за всички жени. Казваше, че те са добри само за едно нещо…

Той замлъкна за секунда и Тейла му се усмихна неловко.

Сега, след като Ян бе започнал да говори за миналото си, изглеждаше, че нищо не може да го спре. Тя го слушаше, радостна че й се доверява, че споделя най-съкровените си тайни с нея. Това доказваше колко много наистина я обича и цени той.

За момент тя си помисли за Пол Хатуей. Мразеше го дори повече отколкото преди, тъй като сега, освен всичко друго, той искаше да й попречи да бъде щастлива, да сподели живота си с човека, за когото бе мечтала и когото бе търсила цял живот.

Тя тръсна глава да прогони неприятните мисли и отново се заслуша в думите на Ян. Чувстваше гнева му, несбъднатите желания, решителността — всичко.

Ян стана от канапето, приближи се до огъня и протегна ръце. В гласа му се долавяше силен, но контролиран гняв.

— Не мислех да приема наследството, което ми остави доведеният ми баща, тъй като то бе придобито чрез кръв и насилие. Много аборигени са заплатили с живота си, докато е била изградена тази огромна империя. Така че тук идвам рядко, но майка ми и прислужниците живеят постоянно в имението. На мен не ми допада такъв живот. Аз съм избрал волния и опасен живот на ловец на богатства пред този на богат земевладелец.

— Баща ти е направил това?! — попита недоумяващо Тейла, стана от дивана и се приближи към Ян. — Скъпи, това трябва да се е случило, преди майка ти да го срещне и да се омъжи за него, тъй като по всичко личи, че тя обича аборигените. Хонора ме доведе тук, без да се колебае дори и за миг, и майка ти бе човекът, който я посрещна и прие — и като хвана долната си устна, замислено продължи: — Сигурна съм, че майка ти бе жената, с която Хонора говореше, докато аз лежах в полусъзнание в тази стая и гласовете им ми се сториха толкова мили и дружелюбни. Права ли съм, Ян?

— Разбира се, че си права — отвърна той, като й се усмихна. — Когато мама го срещна, той вече бе натрупал богатствата си. Тя нямаше представа как е забогатял, иначе никога нямаше да се омъжи за него. — Като погледна през рамо навън, където бурята все още вилнееше, той продължи: — Когато се запозна с него, той изглеждаше толкова благороден, че тя не би могла да се усъмни в почтеността му. Мама и аз никога не бихме повярвали, че този човек има и друго лице — жестоко и алчно. Хоуки бе причината да науча това. Той и хората му ми разказаха цялата история. Всяка мръсна и отблъскваща подробност. — Внезапно Ян се обърна и се втренчи в пламъците. Когато отново проговори, в гласа му вече нямаше предишния гняв. — Слава богу, майка ми никога не научи за неговите престъпления. Скоро след като се ожениха и тя тръгна с него към Австралия, той се разболя твърде тежко, за да е в състояние да причинява злини на аборигените. Остатъка от живота си прекара на легло, а мама се грижеше за него като за безпомощно пеленаче.

— Говориш за майка си с такава любов! — каза нежно Тейла. — Чудесно е, когато един син обича толкова много майка си. Това показва, че има щедро и отзивчиво сърце.

— В сърцето на този мъж има място за две жени — отвърна Ян, като я прегърна. — Скъпа моя, ти и майка ми сте две същества, които най-много обичам на земята.

Неочаквано някой леко почука на вратата. Ян и Тейла бързо се отдръпнаха един от друг, като извърнаха глави към вратата.

— Кой е? — извика Ян, докато нахлуваше раираната си риза. През това време Тейла набързо навлече робата си, завърза я отпред и прокара пръсти през косата си. Когато свърши и отново погледна към Ян, лицето й бе поруменяло.

— Ян, аз съм — майка ти — каза Дона през затворената врата. — Всичко наред ли е? Вратата е заключена и се питам дали Тейла не се нуждае от нещо.

Успокоен, Ян целуна Тейла и се отправи към вратата. Усмихнат, той я отвори и като прегърна майка си, я покани да влезе. Очите на Тейла се разшириха от учудване, когато видя пред себе си една изящна дама в началото на петдесетте. Лицето й беше младежко красиво и само едва забележими бръчки по челото и слепоочията издаваха възрастта й. Няколко сиви кичура прошарваха златистата й коса, която падаше свободно върху раменете й, прихваната с красива диадема. Изящната й фигура бе обгърната от мека копринена рокля, а на ушите и шията й блестяха диаманти. Тейла забеляза, че ноктите й са дълги, а маникюрът — съвършен, Чертите на лицето й бяха прекрасно изваяни. Във външността й имаше толкова много неща, които напомняха за Ян, че Тейла почувства как я залива обич към тази жена.

Дона се приближи към нея и внимателно вдигна ръката й. След като се увери, че раната е почти излекувана, тя въздъхна радостно:

— Скъпа моя, виждам, че Хонора е сътворила още едно от чудесата си. — След като докосна и челото на Тейла, тя продължи: — Виждам, че вече си почти здрава. Ръката ти е наред, а и нямаш температура. Ти си щастливка. Наистина си щастливка — изрече Дона тежко, приближи се към Ян и го хвана за ръката. Поглеждайки го с гордост, тя го попита съвсем откровено: — А сега, синко, ще ми кажеш ли най-после какви са чувствата ти към тази млада дама? Очевидно е, че между вас има нещо повече от обикновено приятелство. — Като погледна към Тейла, тя продължи: — Млада госпожо, Хонора ми каза, че сте омъжена за Пол Хатуей. Въпреки това, аз виждам начина, по който гледате Ян. Защо? Обяснете ми!

Тейла хвърли бърз поглед към Ян. Все още не им беше казала всичко за себе си. Дори и това, че всъщност не бе омъжена за Пол. Тя отвори уста, за да им каже всичко, но се поколеба за момент и Ян я изпревари. Пристъпи към нея, прегърна я и каза:

— Мамо, бракът на Тейла с Пол е една ужасна грешка. Повярвай ми — всичко е само временно — промълви Ян, а Тейла невярващо вдигна очи към него. Толкова неочаквано, толкова прекрасно звучеше всичко! Като я погледна възхитен, Ян продължи: — Скоро, надявам се, ще я убедя да се омъжи за мен, но засега има някои неща, които пречат на щастието ни.

Като не знаеше какво да каже, Дона покри бузите си с ръце, опитвайки се да осмисли всичко, което се беше случило през последните два дни — откритието, че Пол Хатуей е ужасен престъпник, занимаващ се с търговия на роби, факта, че собственият й син бе влюбен в съпругата на този подлец.

— Е, майко? — каза Ян, изнервен от продължителната пауза. — Няма ли да кажеш нещо? Обикновено, когато нещо ме засяга, ти си много словоохотлива.

Дона сви рамене и поклати замислено глава.

— Сине, би трябвало да знаеш, че предпочитам нещата между теб и жената, която обичаш, да бъдат по-прости — каза тя. — Но тъй като това е невъзможно, бих искала поне да те посъветвам да бъдеш внимателен. Това, което Хонора ми разказа за Пол Хатуей, ме кара да мисля, че е по-добре да си нямаш работа с него. Едно убийство повече не значи нищо за него. — Като погледна съчувствено Тейла, тя добави: — А когато е намесена жена, омразата и гневът нарастват десеторно. — На Тейла й стана неудобно, но Дона се приближи до нея и като повдигна главата й, каза; — При всички други случаи бих забранила на Ян да има връзка с жената на друг мъж. Но не и сега, защото ти си идеалната съпруга за него.

Тейла пак отвори уста, за да им каже, че не е женена за Пол, но отговорът на Ян отново дойде твърде бързо.

— Радвам се, мамо — изрече Ян, като се отдалечи от двете жени, — тъй като може би няма да разбереш това, което трябва да направя, след като бурята премине. — Той се приближи до прозореца и се взря в мрачното небе, все още покрито с буреносни облаци. Светкавиците от време на време хвърляха сребърни отблясъци.

Дона тихо прошумоля с роклята си и отиде до сина си.

— Ян, какво си намислил отново? — попита тревожно тя. — Или може би по-добре е аз да не знам. Плановете ти винаги са били безразсъдни. Страхувам се, че и този е такъв.

Ян стисна зъби и бавно, но решително каза:

— Трябва да отида и да намеря Пол Хатуей. Има някои неща, които съм обещал да направя за Тейла.

Дона се вцепени от учудване, а Тейла сподавено ахна.

— Не можеш да го направиш — каза майка му. — Хонора ми каза, че Пол…

— Зная всичко за Пол Хатуей — прекъсна я Ян, като постави нежно ръка върху устата й, за да му даде възможност да й обясни, — но трябва да го направя. Законът ще си каже думата, когато отида в Мелбърн и представя доказателства за вината му. — След това, опитвайки се да разведри атмосферата, той продължи полушеговито: — Като свърша с този престъпник, ще се опитам да убедя Тейла, че аз съм мъжът, с когото тя трябва да прекара остатъка от живота си.

Дона поклати глава и като погледна Тейла, направи няколко крачки към вратата.

— Навярно след време ще ми стане ясно защо правиш всичко това — промълви тя, замислено втренчена в Ян. — Сега ще ви оставя насаме. Когато сте готови, елате в столовата. Обядът ще бъде сервиран след петнадесет минути.

Дона отправи още един изпитателен поглед към двамата и излезе, като затвори тихо вратата след себе си. Вече сами, двамата се спогледаха.

— Ще преследваш Пол? — попита го Тейла с треперещ глас.

— Аз и още няколко приятели ще спрем този мръсник — решително изрече Ян. — Трябваше да го свърша отдавна, но досега нямах доказателства, че той е такъв подъл престъпник.

— Искам да дойда с теб. — Тейла го погледна и в очите й се четеше молба. — Трябва да знам дали наистина смята да изпълни заканите към сестра ми, дали тя изобщо е жива.

— Ще бъде опасно. Ще има стрелба, убити. Там няма място за жена — особено за моята жена — нежно отвърна Ян, като нави кичур от косата й около пръста си.

— Дори да не се съгласиш да ме вземеш, аз ще те последвам — каза упорито Тейла и отблъсна ръката му. — Сам реши как ще е по-безопасно да се движа — сама или с теб?

— Току-що ставаш от болничното легло — опита се да възрази той. — По-добре ще е да се върнеш в него, отколкото да се опитваш да ставаш ловец на богатства.

— След като се нахраня, ще бъда наред — продължи да настоява тя.

Изненадващо за Тейла, Ян сви рамене, с което изразяваше съгласието си.

— Наистина? — възкликна тя. — Мога да дойда?

— Какво да направя, след като ти не се вслушваш в нито един сериозен аргумент — предаде се привидно Ян, знаейки дяволски добре, че няма да я пусне по никакъв начин да участва в една евентуална битка. — Щом настояваш, настоявай — продължи той, но всъщност вече бе решил какво ще направи — ще я заведе в скривалището и след като заспи, ще я остави, а той и хората му ще потеглят. Така тя ще бъде поставена пред свършен факт и няма да има избор, освен да изчака завръщането им.