Ян скочи на крака и стъпка очилата. Сложи ръцете си върху раменете на Тейла.

— Тейла? — погледна я въпросително. Смелостта й го изуми.

— Трябваше да го направя, Ян — отвърна Тейла, докато Ян я гледаше невярващо право в очите. — Той щеше да… да те прободе — изхлипа тя. — Не можех просто да стоя настрани и да наблюдавам това.

— Ти спаси живота ми — отвърна той. — Как мога някога да ти се отплатя?

— Ян, толкова бързо ли забрави колко пъти ти ми спаси живота? — попита Тейла, като погали лицето му. — Аз просто ти се отблагодарих. Това е всичко.

Тя погледна надолу към Пол и потръпна при гледката. Той лежеше на една страна в локва от собствената си кръв, тялото му се гърчеше, но изкривеното му от болка лице беше обърнато към нея.

И изведнъж паниката отново я обзе. Виада! Каква ще е съдбата на Виада, ако Пол умре? Дали вече беше разпоредил да убият сестра й?

Тейла се отдръпна от Ян и падна на колене до Пол. Пъхна ръка под главата му и я повдигна леко.

— Пол, моля те, кажи ми какво ще стане с Виада! О, моля те, кажи ми! Знаеш, че умираш. Не умирай, преди да ми кажеш какво ще стане със сестра ми. Изпратил ли си някого за нея? Изпратил ли си?

Пол погледна Тейла с усмивка върху устните си, от ъгълчетата на които се стичаха тънки струйки кръв.

— Сестра ти? — едва успя да прошепне той. — А, погрижил съм се доста добре тя да пристигне в Австралия точно така, както и ти, и да потърси своето бъдеще.

Студени тръпки полазиха Тейла. Тя се наведе още по-близо до лицето му.

— Не може да се е качила на някой кораб — каза тя с треперещ глас. — Не е изминало толкова време.

— Преди да можеш да направиш каквото и да е, сестра ти ще е на кораб с няколко от моите мъже — изхриптя Пол. — Докато стигне до Аделаида, тя ще бъде вече жена, а не момиче.

Представяйки си картината, на Тейла й прилоша и тя извърна поглед от него. Когато той въздъхна, тя отново бавно го изгледа — толкова много го мразеше, че й се искаше да изтръгне копието от тялото му и да го забива отново и отново.

Тя трепна, когато Пол сграбчи ръката й и я погледна отчаяно.

— Всичко, което ти казах, е лъжа! — призна той. Смъртта приближаваше. — Всичко!

Надеждата у Тейла отново бавно се възвърна, но после се смени със съжаление.

— Искаш да кажеш, че сестра ми е на сигурно място? — попита тя. Наведе се още по-близо до него, устните й почти почувстваха дишането му, което все повече отслабваше тялото му се гърчеше в конвулсии. — Кажи ми, Пол! Кажи ми истината за Виада!

Лицето му се изкриви в усмивка.

— Истината? — прошепна той дрезгаво. — Истината е, че ще ми платиш за това, което ми причини. Не сестра ти, а самата ти, Тейла. След време ще видиш какво имам предвид. — Той се изкашля и сграбчи гърлото си с ръка, сякаш искаше да отстрани нещо, което му пречеше да диша. Погледът му беше прикован върху Тейла. — След време! Ще ми… платиш… Тейла!

Настъпи тишина, докато тялото на Пол се изби а последни предсмъртни конвулсии и дъхът му секна. Очите му се изцъклиха срещу Тейла, Стана й лошо, опита се да преглътне напиращите сълзи и извърна лицето си настрани. Беше доволна, когато почувства силните ръце на Ян да я изправят на крака и да й помагат да се отдалечи от мъртвия мъж.

— Какво искаше да каже? — попита трепереща Тейла. — Чу ли заплахите му? Какво означава това?

— Нищо, по дяволите! — каза Ян, като я прегърна през кръста и бързо я изведе от пещерата. — Той просто искаше да се увери, че след смъртта му ще се измъчваш също толкова много, колкото и докато беше жив. — Обърна я с лице към себе си. — По дяволите, Тейла, не можеш да позволиш да те терзаят такива съмнения! Кучият му син е мъртъв. Заплахите му са нищо сега.

Тейла го погледна въпросително.

— Но той имаше толкова много верни привърженици — каза тя тихо. — Какво ще стане сега? Може наистина да е планирал как да умра, ако нещо се случи с него?

— Не ми се вярва — каза Ян, като присви гневно очи. — Но трябва да бъдем внимателни. Скъпа, аз винаги ще бъда близо до теб, за да те защитавам. Моля те, имай го предвид и се успокой!

Тейла се отпусна в прегръдките му.

— А какво ще стане с Виада? — промълви тя. — Дали казваше истината, или лъжеше за нея?

— Скоро сами ще отпътуваме за Англия и сами ще разберем истината — увери я той. — Ще я върнем в Австралия. Тя ще живее с нас. Ще бъда повече от щастлив да споделя дома си със своята съпруга и със сестра й.

— О, Ян, наистина ли? — извика Тейла, обзета от щастие при тези думи. А после го погледна въпросително. — А какво ще стане с майка ти? И тя ли ще живее с нас?

— Не, майка ми ще се върне в Америка — каза той, като гледаше над рамото й, някъде в далечината. — Освен ако не я придумаме да остане с нас — и той отново погледна към нея. — Разбира се, ако не възразяваш.

— Мисля, че ще е чудесно — отвърна Тейла с усмивка. Тя се освободи от прегръдката му, когато забеляза, че Хоуки гордо се приближава към тях. Той спря близо до Ян и сложи ръце на раменете му.

— Край — каза Хоуки. — Победата е наша.

Тейла видя, че в очите на Ян проблеснаха сълзи, и това дълбоко я трогна. Сълзи потекоха и от нейните очи, когато видя сърдечната прегръдка между Ян и Хоуки.

— Хората ми са нетърпеливи да тръгнат към морето — каза Хоуки и леко повдигна рамене. — Вие ще дойдете ли? Ще вземете ли със себе си миси Тейла?

Ян се усмихна.

— Да, ще взема миси Тейла със себе си — отвърна той и отново погледна в далечината над рамото й. — А също и майка си. Тя ще се радва да участва в празненството. — Усмихна се на Тейла, а очите му блестяха. — Как успя да дойдеш тук? Къде беше Кенет? Успяла си да избягаш от него?

— Скъпи, аз съм доста хитра. Не си ли забелязал? — подразни го Тейла.

— Не съм ли забелязал? — повтори Ян и избухна в буен смях. В същото време признателните аборигени ги обградиха и изведнъж Ян разбра, че те го вдигнаха във въздуха и го понесоха на раменете си.

Тейла отново заплака, но този път от гордост за Ян Няколко аборигени го носеха на раменете си, а останалите пляскаха с ръце и пееха, като го гледаха с възхищение.

Хоуки застана до Тейла от едната й страна, а от другата — Хонора.

— Моят приятел Ян е герой — каза гордо Хоуки. — Той отнася към хората ми добре! И те се отнасят към него добре! Ще празнуваме повече, отколкото на Празника на лебедовите яйца. Ще празнуваме Ян Лейвъри!

— Това е прекрасно! — каза Тейла, докато изтриваш една сълза от бузата си. — Прекрасно! — Погледна Хоуки, после Хонора. — Надявам се, че не сте загубили много хора в битката — каза внимателно тя.

— Само няколко смели мъже загинаха — отвърна Хоуки, и се намръщи. Погледна Тейла, а дебелите му, тъмни устни се разтегнаха в усмивка. — Но от разбойниците загинаха много.

— Но не всички — отвърна предпазливо Тейла и си припомни заплахата на Пол.

— Не, не всички — призна Хоуки.

— Но те избягаха като страхливци — прекъсна го Хонора. — Никога няма да се върнат отново.

Тейла преглътна трудно. Отново внезапен страх сви сърцето й.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Тейла и Ян препускаха върху жребеца право към океана. Огромните евкалиптови дървета се извисяваха над тях, а на места обелената им влакнеста кора се спускаше над главите им като огромен папратов чадър, Тейла вече чуваше силния шум от разбиването на кълните в брега. Можеше да види ясно и полуострова, където трябваше да се събира яйцата. Там сега нямаше никакви лебеди, тъй като стрелбата ги беше изплашила и прогонила от гнездата им.

Скоро полуостровът се изпълни с безумно смеещи се и викащи аборигени, които пълнеха торбите си от кенгурова кожа с деликатесните яйца на белия лебед.

Ян дръпна юздите на коня си, преди да стигнат до мястото, където гнездяха лебедите. Той скочи и помогна на Тейла да слезе от седлото, а после се обърна в посоката, от която се чуваше шум от препускащи коне и гласът на майка му. Той безмълвно кимна в знак на благодарност на приятеля си, който се беше върнал да доведе Кенет и майка му.

Като видя сина си, тя се затича разплакана към него.

— Синко, толкова се радвам, че не си ранен — каза Дона, като го притискаше силно към себе си. — През цялото време, докато траеше битката, се молех да не те улучи нито един куршум. Бог е чул молбите ми.

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна Ян, усмихвайки се на майка си, която се отстъпи малко назад, за да се полюбува на своя син. Той кимна с глава към аборигените. — Също и Хоуки. И Хонора. — После погледна към Тейла. — И Тейла също. — И с гордост добави: — Тя ми спаси живота.

Дона повдигна вежди с насмешка:

— Тейла? — възкликна тя и я погледна. — Скъпа моя, какво сте направили?

Тейла сведе поглед и се изчерви, но Ян постави ръка под брадичката й и повдигна главата й.

— Ще ти разкаже за това по-късно, майко. А сега нека празнуваме. Има какво да се празнува — каза той и стана сериозен. — Пол Хатуей е мъртъв — продължи със стиснати зъби. — Няма вече да създава на никого от нас никакви проблеми. — Погледна към развълнуваните туземци и продължи: — Вижте ги, най-накрая имат свое собствено място и възможността да се радват на Празника на лебедовите яйца. Бяха заставени да чакат прекалено дълго за това.

Хонора се затича към тях. Черните й очи бяха широко отворени. Развълнувана, тя сграбчи Тейла и Дона за ръцете:

— Елате! — извика задъхано. — Ще помогнем на другите жени да приготвят храната за празненството довечера. На лунна светлина ще направим голямо пиршество.

Дона се усмихна и освободи ръката си от Хонора.

— Вие вървете сега, а аз ще дойда по-късно — каза тя и поглади с ръка уморения си гръб. — Ще се забавлявате много повече, ако няма някой възрастен около вас.

— Да, вие двете, вървете! — каза Ян и внимателно обви ръка около кръста на майка си да я подкрепи. Тя почувства стабилната подкрепа на здравото му силно тяло и се отпусна. — Аз ще се погрижа за мама.

Тейла дари Ян и майка му с разбираща усмивка, после хвана Хонора за ръка и със звънък смях двете се затичаха към един от многото разпалени огньове, които горяха на полуострова.

— Сега е време на голямо веселие, с което моите хора изразяват благодарността си — каза Хонора, като направо влачеше Тейла към брега по-близо до огъня. — От малка мечтая да участвам в такова празненство. Много години хората ни бяха държани настрана от полуострова от злите бели мъже. — Започна да хвърля още дърва в огъня. — Но не и през този лебедов сезон. Ще отнесем в селото си много яйца. И с тях ще нахраним онези, които не можаха да дойдат и които отдавна не са ги опитвали.

Тейла застана на колене с лице към огъня, около който бяха наредени камъни. Докосна един камък, но веднага отдръпна ръката си. Не предполагаше, че се е нагрял толкова много.

— Няма ли да сготвите яйцата около огъня? Няма ли да ги ядете тази вечер? — попита тя и когато се извърна, видя да приближава абориген, който носеше убито кенгуру.

Тя разтревожено скочи на крака, когато мъжът с помощта на още един, застанал от другата страна на огъня, поднесоха кенгуруто над пламъците и бързо го заобръщаха няколко пъти, докато го опърлиха.

— Не, няма да ядем яйцата тази вечер — отвърна Хонора и се изправи. — Тази вечер ще ядем кенгуру и други… как казвате на английски… вкусни, хубави неща. А яйцата ще поделим по-късно в селото с тези, които не можаха да дойдат с нас до морето.

Тейла с възхищение наблюдаваше Хонора, която изсипа върху един камък семена от нарду, а с друг, по-малък камък, ги счука на брашно. После плю няколко пъти в брашното, докато се превърне а тесто, сплеска го и го разстла върху пепелта да се пече.

След това изтри ръцете си в полата от кенгурова кожа и се изправи. Отново хвана Тейла за ръката.

— Ела! — подкани я тя. — Ще гледаме приготвянето на кенгуруто.

— Не съм сигурна дали искам… — каза Тейла, като леко се отдръпна назад. Тя едва се беше преборила с факта, че Хонора плю върху храната, която скоро щяха да й предложат, и се страхуваше да види как другите ще приготвят останалата храна. После й прилоша, когато видя да разрязват кенгуруто с дървени инструменти, в единия край на които бяха завързани с лико специално оформени камъни, а вътрешностите хвърлиха в огъня.

Това, което последва, беше повече интригуващо, отколкото отблъскващо. Тейла стоеше зад Хонора, докато мъжете като истински фокусници събираха горещите камъни, наредени около огъня, и пълнеха вътрешността на кенгуруто с тях. После хвърлиха животното обратно в огъня и го посипаха с пепел и пясък.

Тейла се огледа. Тези, които не събираха яйца, тъй като торбите им вече бяха издути с деликатесите, приготвяха сега други по-малки животни и птици върху останалите огньове. Във въздуха вече се усещаше приближаващото веселие — на фона на падащия мрак разговорът между аборигените ставаше все по-весел и по-силен и се превръщаше в непрестанно радостно жужене.