— Пол, доколко е правилно да се използват аборигените като роби? — попита тя, без да се замисли какъв е подтекста на такъв въпрос. На нея това й изглеждаше достатъчно наивно запитване. Така си беше мислила, докато не видя мрачното, смръщено изражение на мъжа, което превръщаше лицето му в нещо близко до гротеска!

Той постави ръцете си на рамената й и изръмжа:

— Никой никога не трябва да знае за това, как се използват аборигените в моята къща. Когато Дейзи Оудъм или който и да било друг от града дойде на посещение, заключвам туземците на отделно място, далеч от погледите им. — Пол говореше през стиснати зъби. — Разбираш… ли… ме…?

Тейла кимна, а страховете й, свързани с този мъж, се възобновиха. Тя започваше да мисли, че Виада, в крайна сметка, е по добре в Англия. Изводът й беше, че дори самата тя щеше да бъде по-добре в Оудъм!

— Господине, аз не желая да остана тук с вас — заяви тя и пребледня, когато видя гнева, който пламна в очите му. Младата жена не можеше да се успокои, нещо дълбоко вътре в нея й подсказваше, че трябва да бяга.

Сега! Защото, ако не го направеше, никога нямаше да има възможност.

— Не ми харесва тук — продължи тя с леден глас, като упорито вирна брадичка. — Това положение, при което са устроени нещата в момента, е безкрайно неудовлетворително за мен.

Пол я сграбчи за китката и я стисна болезнено, като се наведе надолу към лицето й.

— Не желая да чувам повече такива приказки от тебе! — каза той, а гласът му беше пълен със злъч. — И други казваха същото преди теб, дори бягаха, но не живяха достатъчно дълго, за да съжаляват за това. — Мъжът се ухили самодоволно: — А трябва да ти припомня, че ти имаш да се грижиш и за сестра си.

Като преглътна сълзите си, Тейла се взря в него.

— Благополучието на Виада е това, което ме засяга най-много! — Девойката се ядоса, когато гласът й потрепера. — Не желая тя да бъде част от това място! Искам да остане в Англия! Тя е малка и много чувствителна! Сладка! Скъпа ми е!

Пол отпусна пръсти от китката й и се изсмя язвително.

— Такава е, нали? — подигравателно попита той. — Само запомни, че мога да кажа една дума и сестра ти ще бъде издирена и убита, или качена на кораб и доведена тук. Ти нямаш друг избор, освен да ми съдействаш, Тейла.

Младата жена онемя от страх. Тя разбра, че ще трябва да се съобразява с Пол Хатуей. Твърде висок беше залога, ако не го направеше.

— Моля те, недей наранява сестра ми! Не я качвай на кораб, пътуващ за Австралия! — молеше се тя, като едновременно с това бе изпълнена с яд, защото се унижаваше пред този злобен човек. — Ако ми обещаеш тези неща, тогава ще ти помагам.

Като се смееше иронично, Пол вдигна чашата с козе мляко и застана до Тейла.

— Нищо не мога да направя. Просто не давам обещания на никого. Само запомни, че това, което ще се случи на сестра ти, сега изцяло зависи от теб. — Той тикна чашата в ръката й. — Изпий козето мляко — нареди той сухо, обърна се и тръгна да излиза.

Момичето се взря с празен поглед в чашата, а след това в Пол, който се обърна отново към нея.

— И още едно нещо — добави той с делови тон. Кимна с глава към огромния сандък, който се намираше в долната част на леглото. — Чувствай се свободна да избереш всяка дреха, която ти се прииска от този сандък. Там има всичко — от тънки нощници до рокли от всички стилове и материи. Сигурно сред тях ще можеш да откриеш нещо, в което да се чувстваш удобно.

Хатуей се поклони подигравателно и излезе. Тейла задуши една въздишка на облекчение. Беше толкова доволна, че най-сетне е сама. Тя захлипа тихо. Безпокоеше се не само за себе си и за сестра си, но и за другите невинни жени, които можеше да бъдат доведени в ранчото на Хатуей. Може би с тях щяха да се отнасят по-лошо, ако тя намереше начин да избяга. Девойката разбираше твърде добре защо другите са избягали — за да се спасят от тиранията на Пол Хатуей!

Помисли си, че млякото би могло да я успокои и да й помогне да спи по-добре. Тейла приближи чашата към устните си. Едва беше преглътнала една малка глътка от него, когато тропотът на конски копита привлече погледа й към прозореца.

Изпълнена с любопитство, тя постави отново чашата на нощното шкафче и излезе на балкона тъкмо навреме, за да види как Пол и няколко други мъже яздеха, отдалечавайки се от сградата.

— Той заминава! — прошепна момичето дрезгаво на себе си, а сърцето й сякаш пропусна един удар, когато слаб лъч надежда се появи в нея. — Това е моят шанс да избягам!

Но идеята й беше твърде мимолетна, защото в същия момент, когато тя изрече думата бягство си спомни за Виада.

Не!

Тя не можеше да избяга.

На всяка цена трябваше да остане вярна на Пол Хатуей.

С клюмнала глава, с рамене, натежали от мъка, Тейла се върна обратно в стаята и затвори вратите към балкона.

Тя видя сандъка. Без желание се отпусна на колене пред него и превъртя ключа. Когато вдигна капака, тя възкликна от изненада. Откри, че вътре са подредени прелестни рокли и бельо, изработени от най-фини материи, като някои бяха дори от коприна и атлаз.

Погледът й попадна върху една нощница, която беше поръбена с бяла, нежна дантела. Тя вдигна дрехата нагоре, за да я огледа, а нейната тънка, прозрачна тъкан я накара да се изчерви.

Като се изправи на крака, Тейла постави нощницата пред себе си и отиде да се огледа в огледалото. Опитваше се да си представи как би могла да изглежда в такова срамно облекло. Дрехата имаше възможно най-тънките презрамки и беше без ръкави. Деколтето на корсажа беше дръзко изрязано, като това определено беше направено, за да се разкрие по-голямата част от бюста. Тя знаеше, че всяка извивка и вдлъбнатинка на младото й тяло биха се виждали през такъв тънък материал!

Кикотейки се, тъй като смяташе за безопасно да облече нощницата в леглото, след като Пол я беше уверил, че няма никакви претенции към нея нощем, Тейла побърза да облече чудно меката дреха. След това открито се взря в отражението си в огледалото. Тя отново се изчерви, защото едва ли нещо от тялото й беше оставено на въображението. Дори зърната на гърдите й се открояваха кафяви и кестенявият окосмен триъгълник, там, където се събираха бедрата й, добре се виждаше. Младата жена плъзна ръката си към него, а допира на пръстите й породи някаква вълнуваща топлина, която премина през тялото й. Тя отдръпна бързо ръката си, стресната.

— Ян! — прошепна тя. Той беше предизвикал подобни усещания у нея, когато я целуна — чувства, които вече не й бяха позволени.

Тейла се засрами от мислите си, втурна се към нощното шкафче и духна свещта. Сгуши се в леглото под топлата завивка. После си спомни за млякото, което Пол беше донесъл, за да се отпусне и заспи по-лесно. Девойката се обърна на една страна и повдигна рамене. Млякото би могло да й бъде от полза, само ако беше топло. Беше стояло твърде дълго и сега със сигурност беше прекалено студено, за да й помогне.

— Козе мляко! — момичето направи кисела физиономия в тъмното. — И без друго, не изгарям от желание да го пия.

Очите й постепенно се затвориха. Неусетно Тейла беше отхвърлила завивката от тялото си. Меката лунна светлина очертаваше чувствените гънки на нейното тяло в цялата им дълбочина.

ГЛАВА ПЕТА

Тейла сънуваше и преживяваше чудните усещания на една целувка. Целувката на Ян. Той я държеше в обятията си, като я предпазваше срещу всяка злина. Тя издаде една лека, тиха въздишка, когато започна да се отдръпва от нея. Момичето му махна с ръце да се върне при нея, но нещо го теглеше надалеч… надалеч… надалеч…

Очите й се отвориха. Сърцето й биеше лудо. Макар че в съня й Ян се беше отдръпнал от нея, тя можеше да усети присъствието му дори сега. Тейла се подпря на един лакът и се загледа във френските прозорци, осветени от луната. Тръпка пролазваше през нея, когато мислите й се връщаха на мъжа, с когото се запозна в Аделаида.

— Защо не мога да престана да мисля за него? — запита се тя. — Трябва! Той ме забрави, нали така?

Изморена от борбата с желанието да заспи и спомените за Ян, тя стана от леглото и започна да обикаля из стаята. Приличаше на тигрица, затворена в клетка. Младата жена стисна твърдо челюст и извади един шал от сандъка до леглото и го уви около рамената си. Имаше нужда от глътка свеж въздух. Трябваше да се разходи, за да се освободи от чувството си за безизходица. Тя искаше да излезе навън, а ако някой от мъжете в ранчото й се изпречеше на пътя, нека да върви по дяволите!

В известна степен тя беше затворник в стаята си.

Като отвори вратата бавно, Тейла се огледа в слабо осветения от свещи коридор. Момичето се огледа, но не видя никого. Беше точно както предполагаше. Пол беше достатъчно самоуверен, да не постави охрана. Той знаеше, че само заплахата му е достатъчна, за да я задържи в ранчото му.

О, но ако не беше така!

Тя пристъпи боса и излезе от стаята си. После се придвижи предпазливо надолу по коридора, слезе по стълбите към първия етаж, след това се затича към вратата и я отвори със замах. Младата жена застана неподвижно за момент. Луната и звездите над нея сякаш я хипнотизираха…

Двама мъже се движеха в сумрачните сенки на нощта. Обикаляха покрай оградата, която се извиваше край пасищата.

— Приятелю, Хатуей така си прави играта, че ще попадне право в ръцете ни — каза Ян, докато омотаваше юздите на коня за оградата. Той наблюдаваше как Пол и неговите хора препускаха с голяма скорост надалеч от ранчото. — Готов ли си да заложиш, че копелето не е тръгнало да върши добро? Какво друго, в противен случай, би могъл да прави по това време на нощта?

— Хоуки тръгне след него? — изломоти аборигена, докато завързваше коня си до този на Ян. — Моето копие убие го бързо! — Не, Хоуки — Лейвъри погледна своя приятел с раздразнение. Той постави ръката си на кокалестото рамо на туземеца.

— Ние трябва да уредим нещата по най-тихия и мирен начин. Сигурен съм, че убийството на този човек ще разреши много от мъките на твоите хора, но после преследвания ще бъдеш вече ти.

— Пол Хатуей не носи добро — упорстваше аборигена с безизразен глас. — Той уби много от моите хора, когато за пръв път дойде в земите ми.

— По същия начин са постъпили и много други заселници. — Белият ловец си припомни касапниците, на които се беше натъкнал, когато пристигна за пръв път в Австралия, след като завърши колежа в Америка. Сега отново му призляваше, като си спомняше осакатените, обезобразени тела, които бяха покрити с мухи и други насекоми.

— Пол Хатуей пусна овце да се движат свободно на земите на моето племе — настояваше Хоуки, като английският му ставаше все по-точен тази вечер, а гневът му растеше. — Ние бяхме избутани в един ъгъл. Храната свършваше и ни оставаха две възможности — да убием овцете и на свой ред да бъдем погубени за това, което белите наричат борба с вредителите по реколтата и добитъка, или да нахлуем в територията на някое друго племе, търсейки храна и да рискуваме да бъдем изтребени за нарушаване на границите.

— И ти предпочете да поразяваш овцете на този заселник? В резултат на това много от твоите хора бяха избити.

— Това е така — потвърди аборигена и грабна копието си от едната страна на седлото, където винаги го държеше на сигурно място. — Убие много тази нощ. Хоуки пази тебе, докато откраднеш жената от къща.

— Ще се надявам да не дадеш повод някой да бъде убит — каза Ян и измъкна карабината си от кобура. — Това би означавало, че и двамата с Тейла ще бъдем в опасност. Аз се надявам да я измъкна, без да забележи който и да било.

Младият мъж подаде оръжието на туземеца.

— Но ако има проблем, приятелю, използвай това.

— Мое копие е добро — отвърна аборигена и се вкопчи в него. — То тихо. То смъртоносно!

С лявата си ръка Ян го измъкна от здраво стиснатите пръсти на Хоуки и пъхна карабината на негово място.

— Виж — обясни той. — И двете са смъртоносни. Може би твоето копие е по-тихото от двете, но аз вярвам повече в скоростта на куршума.

Той погледна гневно надолу към карабината.

— Оръжие на бели хора не е добро — противеше се туземеца и гневно гледаше карабината. — Това на аборигените е по-добро!

Ян облегна копието на оградата.

— Хоуки, научил съм те на много неща — младият мъж го гледаше неотстъпчиво. — И ти през повечето време беше схватлив ученик, но все още спориш с мен какви оръжия да използваме.

Той измъкна един колт и се увери, че е зареден.

— Вярвай ми. Аз ще взема моя пистолет, а ти си послужи с карабината, ако се появят неприятности, докато съм в имота на Пол Хатуей.

— Пушка и колт са пълни с шум като гръмотевица — спореше Хоуки. — Ще събудят дори мъртвите!

— Е, недей казва това, приятелю. Не бих стигнал чак до там — засмя се Ян. — Но, ако бъдеш поставен в такова положение, че да ти се наложи да го използваш, сигурно ще има повече от един човек, върху който да го употребиш.