Никълъс Спаркс

С дъх на канела

Пролог

Какво означава да обичаш истински?

Някога мислех, че знам отговора: означаваше да мисля за Савана повече, отколкото за себе си, да си мечтая да прекарам останалата част от живота си с нея. Нямаше да е невъзможно. Веднъж тя ми каза, че ключът към щастието се крие в простичките неща — брак, семейство… като всички. Това означаваше стабилна работа, къща с бяла дъсчена ограда и микробус, за да водим децата на училище, на зъболекар, на тренировки по футбол и на уроци по пиано. Две или три деца, не беше сигурна, но аз знаех, че когато му дойде времето, щяхме да оставим природата и Бог да уточнят бройката. Защото тя беше религиозна и си мисля, че това беше една от причините да си падна по нея. Всъщност нямаше значение колко щяха да са децата, важното беше, че вечер щяхме да си лягаме един до друг и голямото легло, да се смеем, да разговаряме и да се любим.

Не исках много, нали? При положение, че двама души се обичат? Ей така си го мислех. И докато част от мен тайничко продължава да се надява, че това е възможно, знам много добре, че няма да се случи. Когато след малко си тръгна оттук, повече никога няма да се върна.

Но в момента съм застанал на склона, откъдето се вижда къщата й, и чакам да се появи. Разбира се, тя няма да може да ме види. В армията ни обучават да се сливаме с околността и аз съм си научил добре урока, защото нямам никакво намерение да умра в някоя пясъчна дупка някъде из иракската пустиня. Трябваше да дойда до този малък планински град в Северна Каролина, за да разбера какво е станало. Когато нещата се случват ей така, в движение, човек се чувства зле, докато не разбере цялата истина.

Но за едно съм абсолютно сигурен — Савана никога няма да разбере, че днес съм бил тук.

Част от мен се гърчи при мисълта, че тя е толкова близо до мен и в същото време толкова недостижима, но сега моят и нейният живот са два отделни свята на две различни планети. Не беше лесно да го осъзная, защото имаше време, когато двамата бяхме едно цяло, но оттогава минаха шест години и два живота. Разбира се, оставаха спомените и аз вече бях научил, че те имат своето физическо проявление, а тя — не. И по това също се различавахме. Ако нейните спомени бяха звезди, осветяващи сънищата й, моите запълваха празнината в душата ми. И за разлика от нея аз носех бремето на безброй въпроси, които съм си задавал поне хиляда пъти от онзи момент, когато с нея се видяхме за последен път. Защо го направих? И дали щях да го направя отново?

Защото аз бях този, който сложи точката.

Слънцето вече се подава над хоризонта и листата на дърветата около мен започват бавно да навличат ярките си дрехи. Птичките подхващат утринната си песен и въздухът ухае на бор и на пръст; съвсем различно е от соления аромат на моя роден град. Изведнъж външната врата се отваря и аз я виждам. Въпреки разстоянието, без да искам, притаявам дъх. Тя слиза по стълбата, спира на последното стъпало, протяга се като котка и се оглежда. Пасището за конете зад нея блести като огромен зелен океан и тя минава през портичката, която води към него. Един кон изцвилва, явно я поздравява, след нея друг, и изведнъж започвам да се притеснявам, че Савана е прекалено дребна, за да крачи така смело между тях. Но тя винаги се е чувствала добре сред конете и те също се чувстваха добре с нея. Сочна зелена трева, добре гледани коне и най-важното — нейният Мидас, черният арабски жребец с бели чорапи над копитата, малко встрани от другите си събратя. Веднъж яздих заедно с нея, слава богу, без произшествия, и докато треперех за безценния си живот, помня че си помислих: „Колко е спокойна на седлото, би могла да гледа телевизия, докато язди.“ Савана спира при Мидас, сигурно го поздравява с добро утро. Гали носа му и шепне нещо, потупва го по гърба, после се обръща и тръгва към плевнята, а Мидас наостря уши и я следи напрегнато.

Тя изчезва за миг и веднага се появява с две кофи, най-вероятно пълни с овес. Окачва ги на двете куки на оградата и конете бързо се насочват към тях. Когато отстъпва, за да им направи място и да вземе седлото и юздата, косата й полита, подхваната от утринния ветрец. Докато Мидас закусва, тя го приготвя за езда и няколко минути по-късно вече го повежда през пасището към гората. Изглежда точно както едно време, преди шест години. Знам, че не е така, миналата година я видях отблизо и забелязах първите фини бръчици около очите й, но очилата, през които я гледам през годините, остават с непроменен диоптър. За мен тя винаги ще си остане на двайсет и две, а аз — на двайсет и три. Тогава бях в Германия. Предстоеше ми да замина за Фалуджа или Багдад и да получа писмото й. Прочетох го на гарата в Самава, където се бяхме установили през първите седмици от кампанията; но преди това трябваше да се върна вкъщи и да преживея нещата, които промениха живота ми.

Сега съм двайсет и девет и често се питам дали съм направил правилния избор. Армията се превърна в единствения ми живот. Не знам дали трябва да съм доволен или тъжен от този факт; през повечето време се мотая нагоре-надолу, в зависимост от дневната задача, върша си работата и не се замислям много. Когато хората ме питат, аз изсумтявам и продължавам напред. Все още живея в базата в Германия, спестил съм около хиляда долара и не съм бил с момиче от години. Вече не сърфирам, дори и когато съм в отпуск, просто се мятам на моя „Харли“ и бръмча на север или юг, накъдето ме поведат колелата му. Моторът е най-хубавото нещо, което някога съм си купувал, макар че ми струваше цяло състояние. Но ми пасва идеално, подхожда много на самотния ми начин на живот. Повечето от приятелите напуснаха войската, но аз останах и сигурно след месец-два ще се върна отново в Ирак. Поне слуховете в базата са такива. Преди да срещна Савана Лин Къртис — за мен тя винаги ще си остане Савана Лин Къртис — никога не съм си представял, че ще тръгна да правя военна кариера.

Но аз я срещнах. И животът ми се промени изцяло. Докато бяхме заедно, се влюбих лудо, после, когато се разделихме, се влюбих още по-силно. Нашата история има три части: начало, среда и край. И макар че всички любовни истории се развиват по един и същи начин, аз все още не мога да повярвам, че нашата няма да продължи вечно.

Замислям се и както винаги историята на нашата любов се връща в главата ми. Припомням как започна всичко, навлизам дълбоко в спомена, защото той е всичко, което ми остана.

Първа част

1.

Уилмингтън, 2000

Казвам се Джон Тайри. Роден съм през 1977 и отраснах в Уилмингтън, Северна Каролина. Градът с право се гордее, че е най-голямото пристанище в щата, освен това има дълга и интересна история, но сега ми прилича повече на селище, наречено град по недоразумение. Но климатът беше супер и плажовете — чудесни, само че недостатъчни за вълната от пенсионери, търсещи евтини имоти, за да прекарат там златните си години. Градчето е разположено на малко парче земя, оградено от едната страна от река Кейп Фиър, а от другата — от океана. Шосе номер седемнайсет за Мъртъл Бийч и Чарлстън минава през града и служи за негов главен път. Когато бях дете, татко и аз взимахме с колата разстоянието от Кейп Фиър до Райтсвил Бийч за десет минути, но напоследък издигнаха толкова търговски центрове и светофари, че сега може да ти отнеме и един час, особено през уикенда, когато туристите наводняват улиците. Райтсвил Бийч е разположен на един остров съвсем близо до брега в северния край на Уилмингтън и е най-известният плаж в целия щат. Къщите около дюните са безумно скъпи и въпреки това повечето от тях са заети през целия сезон. Другият бряг на реката е по-романтичен и тих, там живеят диви коне и това бе причината Орвил и Уилбър да са по-известни, но какво да ти кажа, повечето хора се чувстват по-комфортно, ако знаят, че наблизо има „Макдоналдс“ или „Бъргър“, в случай че вечерното меню в курортното градче не им се понрави. Или просто искат да имат избор за вечерните забавления.

Като всички градове Уилмингтън се състоеше от богати и бедни квартали и понеже татко имаше една от най-стабилните служби на планетата — разнасяше пощата — ние бяхме сравнително добре, не фантастично, но добре. Не бяхме богати, но имахме достатъчно, за да мога да посещавам едно от най-добрите училища в града. За разлика от къщите на приятелите ми обаче нашата беше малка и стара; част от верандата бе започнала да пропада, само дворът бе все още впечатляваща гледка. Отзад имаше огромен дъб и когато бях на осем години, си построих дървена къщичка в клоните му. Татко не ми помогна (да хване чука и да забие пирон за него беше изключително рядко събитие). Същото лято се научих да карам сърф. Още тогава трябваше да осъзная колко сме различни с него и фактът, че не можах, доказва още веднъж колко малко знае за живота едно дете.

С баща ми бяхме толкова различни, колкото могат да бъдат двама души. Той не обичаше да е сред хора, а аз бях човек на действието и мразех да съм сам. Той придаваше голямо значение на образованието, а за мен училището беше клуб за запознанства с добавени часове за спорт. Той имаше лоша стойка и тътреше краката си, като ходеше, аз подскачах като футболна топка и вечно го молех да засече за колко минути ще пробягам разстоянието до края на улицата и обратно. В осми клас вече бях по-висок от него и го биех на канадска борба. Дори външно не си приличахме. Той имаше коса с цвят на пясък, лешникови очи и лунички, аз — тъмнокафяви коса и очи и хващах тен още през май. Разликата във физиката и характера ни стряскаше съседите, което си беше странно, предвид, че ме бе отгледал съвсем сам. Когато поотраснах, чух как хората си шепнат, че мама е избягала от нас още преди да навърша година. Предполагах, че си е намерила друг, но татко никога не потвърди подозренията ми. Каза единствено, че осъзнала каква грешка е допуснала, като се омъжила толкова млада, и не била готова да поеме задълженията си на майка. Нито я обвиняваше, нито я хвалеше, но държеше да я включвам във вечерните си молитви, без значение къде е в момента и какво прави. „Напомняш ми за нея“ — казваше ми понякога той. До този момент не съм разменил и една дума с нея, нито пък имам желание да я видя.

Мисля, че татко беше щастлив. Казвам „мисля“, защото той рядко показваше някаква емоция. Прегръдките и целувките бяха рядкост в дома ни, а когато ги имаше, бяха безжизнени и формални, правеше го, защото така трябва, не защото го иска. Знам, че ме обичаше, бих казал, че дори се бе посветил на мен, но когато съм се родил, той вече е бил на четирийсет и три и част от мен и досега вярва, че би му отивало повече да е монах, отколкото родител. Беше най-тихият човек на света. Задаваше съвсем малко въпроси — как съм, добре ли съм — рядко се нервираше или повишаваше тон и още по-рядко се шегуваше. Водеше рутинен живот. Всяка сутрин ми правеше бъркани яйца с бекон и препечени филийки, приготвяше и нещо за вечеря и всяка вечер, докато се хранехме, изслушваше безмълвно разказите ми за училище. На всеки два месеца ангажираше час при зъболекаря, в събота сутрин плащаше всички сметки, в неделя следобед переше и излизаше за работа всяка сутрин в седем и трийсет и пет. Не обичаше да разговаря и нямаше нищо против да прекарва часове наред сам, докато разнася пакети и писма из хорските пощенски кутии. Не излизаше с жени, нито имаше приятели, с които да играе покер в събота вечер; телефонът ни мълчеше по цели седмици, а когато звъннеше, беше или грешка, или служител от продажби по телефона. Сигурен съм, че не му е било леко да се грижи за мен съвсем сам, но той никога не се оплакваше, дори когато го разочаровах.

Прекарвах повечето вечери сам в стаята си. Щом свършеше с домашните задължения, татко се свираше в своя кабинет и се заемаше с монетите си. Това беше неговата голяма страст. Там се чувстваше най-добре, приведен над търговския каталог за монети, наречен „Сив бюлетин“, докато се опитва да реши коя монета да прибави към колекцията си следващия път. Всъщност колекцията бе започната от дядо ми. Героят на дядо беше човек на име Луи Елизбърг, финансист от Балтимор и единственият човек, събрал пълна колекция от американски монети, включително и юбилейните — всички, сечени по едно или друго време в Съединените щати. Колекцията му си съперничеше, дори надминаваше тази на Смитсониън и мечтата на дядо беше да настигне своя идол. След смъртта му през 1951 татко на свой ред бе обсебен от идеята да обогати и разшири колекцията заедно със сина си, следвайки примера на своя баща и този на Луи Елизбърг. През лятото татко и дядо пътуваха с влака до различни монетни дворове и събираха нови, току-що изсечени монети, още топли, или посещаваха различни нумизматични изложби из Югозападната част на страната. С времето създадоха трайни връзки с търговци на монети из цялата страна и дядо харчеше цяло състояние да купува и попълва колекцията си. Но за разлика от Луи Елизбърг той не беше богат — имаше магазин за смесени стоки в Бъргоу, който фалира, когато голямата верига магазини „Пигли У игли“ отвориха врати в града. Неговата колекция така и не успя да достигне тази на Луи Елизбърг. Въпреки това всеки свободен долар отиваше за монети. Дядо носеше едно и също сако трийсет години, през целия си живот караше една и съща кола и съм убеден, че татко е отишъл в пощенското училище вместо в колеж, защото не сме имали заделени пари. Странна птица беше този мой дядо, няма две мнения, такъв беше и татко. Какъвто бащата, такъв и синът, както гласи поговорката. В завещанието си старецът настояваше къщата му да бъде продадена и с парите да се купят още монети — нещо, което баща ми и без това щеше да направи.