Останах там, където прекарах и предишните два дни. От това разстояние къщата изглеждаше напълно необитаема. Задната врата беше затворена, кърпите бяха изчезнали от парапета на терасата и нямаше никакво движение. Сигурно щяха да се върнат към четири или пет и аз реших, че дотогава трябва да съм изчезнал оттам. Нямаше защо да оставам, а и не исках Савана да си помисли, че съм някаква досадна лепка.

Тръгнах си към три и минах през „Лерой“. Барът беше по-мрачен и опушен отпреди и още с влизането си го намразих с нова сила. Винаги съм си мислел за него като за свърталище на алкохолици и доказателството беше пред очите ми — по масите седяха самотници на чаша „Тенеси“, с надеждата да забравят проблемите си. Лерой беше на бара и веднага ме разпозна. Без да пита, извади чаша и я напъни догоре с наливна.

— Отдавна не си се мяркал — забеляза. — Бягаш от неприятности?

— Опитвам се — засмях се и огледах наоколо. — Местенцето ти е все така хубаво.

— Ами да. Това е за теб — бутна чашата към мен. — За добре дошъл. Ще хапнеш ли нещо?

— Не, благодаря.

Той забърса бара пред мен, метна кърпата на рамо и се премести да обслужи следващия клиент. Минута по-късно някой ме тупна по рамото.

— Джони! Какво правиш тук?

Обърнах се и зърнах физиономията на един от многото стари приятели, които бях започнал да презирам. Нищо не се бе променило. Гадно заведение, лоши приятели — изведнъж осъзнах, че винаги съм ненавиждал всичко това. Нямах представа защо съм дошъл, нито защо някога бях постоянен клиент тук, освен че ми беше на път и нямаше къде другаде да отида.

— Здрасти, Тоби — измърморих.

Дълъг и мършав, Тоби приседна до мен. По изцъкления поглед разбрах, че вече е здраво почерпен. Смърдеше, сякаш не бе виждал душ от дни, и ризата му беше лекьосана.

— Все още ли си играеш на Рамбо — преплете език той. — Като гледам, доста си тренирал, а?

— Така е — отвърнах, но не навлязох в подробности. — Ти какво правиш?

— Мотая се нагоре-надолу. Поне през последните седмици. Работих известно време в „Куик Стоп“, но собственикът излезе задник.

— Още ли живееш при родителите си?

— Разбира се — каза той и в гласа му се долови нотка на гордост. Отпи една дълга глътка от бутилката, която си носеше, и се вторачи в ръцете ми. — Само мускул си, братле. Тренирал ли си?

— Малко — отвърнах, сигурен, че не си спомня, че вече е питал.

— Направо си разбивач.

Не можах да се сетя какво да кажа. Тоби отпи още една глътка.

— Знаеш ли, довечера правим купон у Манди. Помниш Манди, нали?

Помнех я. Връзката ни продължи по-малко от седмица.

— Техните заминаха за Ню Йорк или там някъде. Ще падне голяма веселба. В момента зареждаме, за да сме в настроение за довечера. Ще дойдеш ли с нас?

Той посочи през рамо към четирите си приятелчета на една покрита с празни бирени бутилки маса. Познавах двама от тях от миналия си живот, но другите двама бяха нови.

— Не мога — казах. — Ще вечерям с татко. Но благодаря за поканата.

— Зарежи го баща ти. Казвам ти, не е за изпускане. Ким също ще дойде.

Друга жена от миналото и друго напомняне, което ме накара да потръпна вътрешно от погнуса. Не можех да понасям дори и мисълта за онова леке, което бях някога.

— Не мога — поклатих глава. Станах и оставих чашата пред себе си почти пълна. — Обещах му. Иначе ще ме изрита от къщи. Знаеш как е.

Той наистина знаеше как е и кимна с разбиране.

— Хайде тогава да се видим през уикенда? Решили сме да ходим с дъските към Окрахоук.

— Може — казах, сигурен, че няма да се случи.

— Баща ти не си е сменил телефонния номер, нали?

— Не — казах и тръгнах, отлично съзнавайки, че той няма да звънне и аз няма да се върна в „Лерой“.



На път за дома взех пържоли, салата и два картофа. Без кола си беше истинско мъчение да мъкна торбите и сърфа едновременно, но нямах нищо против. Правех го от години, а в момента обувките ми бяха далеч по-удобни от войнишките ботуши.

Щом влязох, хвърлих багажа и веднага извадих грила, дървените въглища и газта от гаража. Грилът беше прашен, явно не беше използван от години. Разположих се в задния двор, изчистих решетката от прахта, изплакнах я и я оставих да изсъхне. Влязох вкъщи, разгънах пържолите и сложих сол, черен пипер и чесън на прах. Увих картофите във фолио и ги бутнах във фурната, после изсипах салатата в една купа. През това време решетката изсъхна. Сложих въглищата, запалих ги и започнах да подреждам масата навън.

Татко се върна точно когато слагах месото на скарата.

— Здрасти, татко — извиках през рамо. — Приготвям вечеря.

— О… — сепна се той. Изглежда му трябваше време, за да свикне с мисълта, че днес няма да готви той.

— Добре — успя да каже накрая.

— Как искаш пържолата?

— Средно изпечена — отвърна, все още вцепенен, от вратата, която свързваше кухнята със задния двор.

— Като гледам, не си ползвал грила напоследък — обадих се аз. — А е трябвало. Няма нищо по-хубаво от пържола на грил. Вече ми текат лигите.

— Ще отида да се преоблека.

— Готов съм след десет минути.

Той отиде в стаята си, а аз влязох отново в кухнята. Извадих картофите, салатата и дресинга, взех маслото и соса за пържолите и сложих всичко на масата.

Чух, че стъклената врата се плъзга, и татко цъфна с две чаши мляко. Имаше вид на турист от презокеански кораб. Беше с къси панталони, черни чорапи, обувки за тенис и цветна риза с хавайски мотиви. Краката му бяха болезнено бели, сякаш не беше слагал къси панталони от години. Като се замисля, май наистина не го бях виждал в този вид.

Стиснах зъби и се престорих, че изглежда съвсем нормално.

— Точно навреме — извиках и се върнах при грила. Напълних две чинии с готовото месо и сложих едната пред него.

— Благодаря — каза той.

— Удоволствието е мое.

Той сложи салата в чинията си, поля я със сос, разряза картофа и добави масло. Съвсем нормално, рутинно, като изключим факта, че го направи в пълно мълчание.

— Как беше днес? — попитах бодро както винаги.

— Едно и също — отвърна той. Както винаги. Усмихна ми се, но не каза нищо повече.

Моят баща, саможивецът. Не можех да проумея защо всеки разговор за него беше истинско мъчение. Запитах се какъв ли е бил в младостта си. И как въобще е успял да излъже някоя жена да се ожени за него. Знам, че последният въпрос звучи малко унизително за него, но не беше нарочно. Наистина бях любопитен. Започнахме да се храним в пълна тишина, единственият звук идваше от тракането на приборите.

— Савана иска да се запознае с теб — опитах за пореден път аз.

— Твоята дама ли? — попита той и сряза парче от пържолата.

Само баща ми можеше да го каже по този начин.

— Да — отвърнах. — Мисля, че ще я харесаш.

Той кимна.

— Тя е студентка в Чапъл Хил — обясних аз.

Сега беше негов ред и той го разбра. Ясно видях как го залива вълна на облекчение, когато успя да скалъпи някакъв въпрос.

— Къде се запознахте?

Разказах му за чантата, обрисувах всички детайли, опитах се да направя историята колкото може по-забавна, но смехът беше непозната територия за него.

— Много мило си постъпил — отбеляза той.

И разговорът отново замря. Отрязах ново парче от месото.

— Татко? Искам да те питам нещо.

— Разбира се.

— Как се запозна с мама?

От детските си години не го бях питал за нея. Тя никога не е била част от живота ми, не я помнех и нямах нужда да си спомням за нея. Дори и сега не ме интересуваше много, просто исках да го накарам да говори.

Той се бавеше, взе маслото и внимателно го разстла върху разчупения картоф и аз бях готов да се предам, когато чух:

— Срещнах я в един ресторант. Беше сервитьорка.

Наострих уши, но, изглежда, нищо нямаше да последва.

— Красива ли беше?

— Да — отвърна той.

— Кажи ми, как изглеждаше?

Той приключи с маслото и внимателно поръси картофа със сол.

— Като теб — заключи след цяла вечност.

— Какво имаш предвид?

— Ами… — поколеба се той. — Понякога беше много упорита.

Не знаех как да го изтълкувам, не знаех дори какво точно има предвид. Преди да се впусна в нови въпроси, той стана от масата, хвана чашата си и попита:

— Искаш ли още мляко?

Разбрах, че разговорът ни е приключил.

6.

Времето е относително понятие. Знам, че не съм първият, осъзнал този факт, но за разлика образните учени хора моята увереност нямаше нищо общо с масата, енергията и скоростта на светлината, нито с нещо друго, евентуално постулирано от Айнщайн. По-скоро беше свързано с отчайващо бавното изнизване на часовете, прекарани без Савана.

Щом свършихме вечерята, аз отново потънах в мисли за нея. Заспах с мисълта за нея и първото нещо, за което помислих, когато отворих очи, беше отново тя. Хванах сърфа и отидох на плажа. Въпреки че вълните бяха много по-добри от вчера, не успях да се концентрирам и към обяд се отказах. Поколебах се дали да не си взема един чийзбургер от капанчето на плажа — най-хубавите чийзбургери в града — но настроението ми беше на нулата и нямах желание дори за това. Реших, че по-късно ще хапна един със Савана, и се прибрах. Почетох малко от последния роман на Стивън Кинг, изкъпах се и сложих чисти дънки и поло. Почетох още няколко часа, но когато погледнах часовника, се оказа, че са минали само двайсет минути. Ето защо смятам, че времето е относително понятие.

Татко се прибра, видя, че съм се издокарал, и сам ми предложи ключовете от колата.

— Със Савана ли ще се виждаш?

— Да — потвърдих и се надигнах от дивана. — Може да закъснея.

Той се почеса по темето и измънка:

— Добре.

— Ще се видим на закуска, нали?

— Да.

По неизвестни на мен причини изглеждаше леко уплашен, докато го казваше.

— Добре тогава — казах. — До после.

— Сигурно ще съм заспал.

— Нямах предвид точно определено време.

— О, добре.

Тръгнах към вратата и тъкмо натисках дръжката, когато го чух да казва:

— Аз също искам да се запозная със Савана.

Каза го толкова тихо, че едва го чух.



Когато пристигнах в къщата, небето все още беше яркосиньо, лъчите на слънцето падаха косо над водата. Излязох от колата и изведнъж усетих страх. Не си спомням някога да съм се страхувал от момиче, но явно нещата се бяха променили. Не знаех защо се чувствам така, нито знаех какво да правя, ако страховете ми се окажеха основателни.

Не си направих труда да почукам и влязох направо. Холът беше празен, но от терасата долитаха гласове и смях и аз бързо се насочих натам. Обичайната група жадни за тен бяха по местата си. Попитах за Савана и ми казаха, че е на плажа. Бързо тръгнах натам, но замръзнах, когато я видях да седи сред дюните с Ранди, Брад и Сюзан. Двамата с Ранди изглеждаха двойка, точно както изглеждаха Сюзан и Брад. Знаех, че не са, че най-вероятно си говорят за строежа или обсъждат утрешната работа, но не ми хареса. Нито ми хареса, че Савана седеше съвсем близо до него, както седеше онзи ден до мен. Запитах се дали въобще си спомня за нашата среща, но в този момент тя ме съзря и ми се усмихна, сякаш в ситуацията нямаше нищо нередно.

— Ето те и теб — посрещна ме тя. — Вече се чудех дали ще дойдеш.

Ранди ми хвърли една нагла усмивка. Въпреки коментара й той ме гледаше едва ли не като победител. Сякаш ми казваше: „Когато котката я няма, мишките се разиграват.“

Савана стана и тръгна към мен. Беше с бяла блузка без ръкави и ефирна пола, която се издуваше при всяко нейно движение. Раменете й бяха бронзови — доказателство за дългите часове, прекарани на слънце. Тя се приближи, повдигна се на пръсти и ме целуна по бузата.

— Здрасти — каза и обви ръка около кръста ми.

— Здрасти.

Наклони глава, погледна ме изпитателно и каза закачливо:

— Май съм ти липсвала.

Както винаги не можех да измисля подходящ отговор, но тя ми смигна и добави:

— Може би и ти си ми липсвал.

Докоснах рамото й и казах пресипнало:

— Готова ли си?

— Напълно готова.

Тръгнахме към колата и аз хванах ръката й. Допирът й ме убеди, че всичко е наред и светът е едно прекрасно място.

Почти прекрасно място…

— Видях те да разговаряш с Ранди. — Стараех се гласът ми да звучи лишен от емоции.

Тя стисна ръката ми:

— Значи си видял?

Опитах отново:

— Добих впечатление, че сте се сближили по време на работа.

— Наистина се сближихме. Оказах се права. Той е добро момче. След като приключи тук, заминава за шест седмици за Ню Йорк да работи като доброволец за „Морган Стенли“.

— Ъхъ — изръмжах аз.

Тя се подсмихна:

— Не ми казвай, че ревнуваш.

— Въобще не ревнувам.

— Добре — заключи тя и пак стисна ръката ми, — защото нямаш никакво основание.