Тя се отдръпна.

— Ще научиш, когато прочетеш писмата ми.

Засмях се, но сърцето ми се сви.

— Ще ми липсваш — казах сериозно.

— Ти също ще ми липсваш.

— Не ми изглеждаш много разстроена.

— Защото вече си изплаках сълзите по теб, помниш ли? Освен това знам, че все пак някога пак ще се видим. Много мислих и стигнах до заключение, че наистина ще е трудно, но времето минава бързо и докато се огледаме, пак ще сме заедно. Знам го със сигурност. Усещам го със сърцето си, както усещам любовта ти. Знам, че не е краят, ще успеем да преминем през това изпитание. Много влюбени са принудени да го правят. Наистина, любовта им невинаги оцелява, но те нямат това, което имаме ние.

Исках да й вярвам, исках го с цялото си сърце, но в главата ми изникна неканен въпрос: дали наистина щеше да е толкова просто?

Слънцето се скри зад хоризонта и ние тръгнахме обратно към колата. Закарах я до къщата, но спрях малко встрани по улицата, за да не ни видят колегите й. Прегърнах я, целунах я и зарових лице в косите й. Знаех, че следващата година ще бъде най-дългата в живота ми. Колко много ми се искаше да не бях влизал в армията, да съм свободен! Но не бях.

— Трябва да тръгвам.

Тя кимна и сълзите й закапаха. Един възел стегна гърдите ми толкова силно, че се задъхах.

— Ще ти пиша веднага — обещах.

— Добре — намери сили да каже тя и се пресегна за чантата си. Извади химикалка и малко листче и надраска нещо. — Това са адресът ми вкъщи и телефонният номер. Ето и електронния ми адрес.

Кимнах и взех листчето.

— Да знаеш, че през есента ще сменя общежитието с квартира, но веднага ще ти пратя адреса. Винаги можеш да се свържеш с мен чрез мама и татко. Те ще ми предадат всичко.

— Добре. Аз също ще те информирам, ако има някакви промени. Знай, че дори и да ни изпратят някъде, писмата ти ще стигнат до мен. Имейлите също. В армията имаме неограничен достъп до интернет. Дори и в пустинята.

Тя обви раменете си с ръце като изоставено дете.

— Това, че си войник, ме плаши — каза тихо тя.

— Няма защо. Всичко ще бъде наред — уверих я.

Отворих вратата на колата и извадих портфейла си от жабката.

Сложих листчето с адреса вътре и отново разтворих ръце за прегръдка. Тя се сгуши в мен и ние останахме така, докато топлината на тялото й стигна до сърцето ми.

Този път тя се отдръпна първа, отново отвори чантата си и извади едно запечатано писмо.

— Написах го снощи — подаде ми го тя. — За да имаш какво да четеш в самолета. Моля те, не го отваряй дотогава.

Кимнах и я целунах за последен път, после седнах зад кормилото.

— Поздрави баща си от мен — извика тя. — Кажи му, че ако имам време, ще намина да го видя през следващите седмици.

Включих мотора и тя отстъпи. Поех бавно и продължих да я гледам в огледалото за обратно виждане. Понечих да спра и да се върна при нея. Татко щеше да ме разбере.

Знаеше колко много означава тя за мен и сигурно не би искал да ми отнеме възможността да бъда още една вечер с нея.

Но се отказах. Продължих напред, без да откъсвам поглед от образа й в огледалото, фигурата й се смаляваше все повече, а с нея се стопяваше и радостта ми.



Вечерята беше по-тиха от обичайното. Нямах енергия да поддържам разговора и дори татко го разбра. Вместо да се съсредоточи върху тигана, както правеше винаги, докато приготвяше вечерята, той непрекъснато ми хвърляше загрижени погледи. Изведнъж изключи котлона и се приближи. Това ме изплаши.

Сложи ръка на гърба ми, без да каже нещо, но нямаше и нужда. Разбра, че съм тъжен, и остана дълго така, сякаш се опитваше да попие болката ми, да я изтръгне от сърцето ми и да я направи своя.

На сутринта ме закара до летището и остана с мен, докато чаках да обявят полета. Когато станах, той също се надигна и ми подаде ръка. Вместо да я поема, аз го прегърнах. Тялото му се скова, но този път не обърнах внимание.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам, Джон.

— И да намериш нови монети, чу ли? Искам да ми разкажеш всичко за тях.

Той наведе глава и се вторачи в пода.

— Аз харесвам Савана. Тя е добро момиче.

Дойде ми като гръм от ясно небе, но беше точно това, което исках да чуя.



Седнах на мястото си в самолета и поставих писмото на Савана в скута си. Нямах търпение да го отворя, но исках да спазя обещанието си. От прозореца се откриваше гледка към брега и аз неволно започнах да търся с поглед кея и къщата. Савана сигурно спеше, но ми се искаше да вярвам, че е на плажа и търси с поглед самолета ми.

Още с излитането отворих писмото. Вътре имаше нейна снимка. Наругах се, че не й оставих своя. Дълго гледах любимото лице, после поех дълбоко въздух и зачетох:

Скъпи Джон,

Искам да ти кажа толкова много неща, а не знам откъде да започна. Може би на първо място трябва да ти кажа колко много те обичам. Или да споделя, че дните, прекарани с теб, са най-щастливите в живота ми. Или че за краткото време на познанство ни се убедих, че сме създадени един за друг. Бих могла да кажа всичко това и всяко едно от тях ще е истина, но когато се замислих, разбрах, че всичко, което искам сега, е да съм с теб, да държа ръката ти и да гледам онази неуловима усмивка на лицето ти.

Знам, че ще си припомням хиляди пъти всичко, случило се между нас през тези няколко дни. Ще чувам смеха ти, ще гледам в очите ти и ще усещам ръцете ти около раменете си. Всичко това ще ми липсва повече, отколкото можеш да си представиш. Ти си благороден човек, Джон, и винаги ще съм ти признателна за това. Никога не настоя да спиш с мен и не знам как да ти обясня колко важно е това за мен. То прави връзката ни наистина специална и аз ще съхраня този чист спомен за цял живот. Като неуловима бяла светлина, която можеш да видиш само, ако притаиш дъх.

Ще мисля за теб всеки ден. Сърцето ми се свива от страх, че може да настъпи време, когато няма да чувстваш същото към мен, и залисан в ежедневието, ще ме забравиш. Затова ето какво измислих: където и да се намираш и каквото и да става в живота ти, в първия ден от пълнолунието — като в нощта, когато се запознахме — моля те, излез навън и погледни луната. Погледни я и си спомни за мен, за седмицата, която прекарахме заедно, защото независимо къде съм и какво става в живота ми, аз ще направя същото. Щом не можем да сме заедно, можем поне да споделим тази вечер и можем да го правим до края на живота си.

Обичам те, Джон Тайри, и очаквам от теб да изпълниш обещанието, което ми даде. Ако се върнеш, ще се омъжа за теб. Ако ме забравиш, ще разбиеш сърцето ми.

С любов, Савана

Вдигнах пълните си със сълзи очи и погледнах през прозореца. Под нас имаше дебел слой облаци. Нямах представа къде сме. Всичко, което знаех, беше, че искам да съм си у дома, където ме чакаха.

Втора част

12.

Часове по-късно, през първата си нощ в базата, аз прочетох писмото още веднъж, като си припомнях всеки миг от времето, прекарано с нея. Не беше трудно; спомените владееха изцяло съзнанието ми и ми се струваха по-истински от войнишкия живот. Усещах топлината на ръката й в моята, виждах я да изтръсква водата от косата си, смях се с глас, щом се сетих как ме бе изненадала първия път, когато излязохме със сърфа. През следващите седмици Тони непрекъснато ме поднасяше за Савана, доволен, че най-после се бях съгласил с теорията му за важността на любовта в живота на войника. Търпях го, какво да правя, вината си беше моя, никой не ме бе карал да му разказвам за нея. Той искаше да знае много повече от това, което имах намерение да му кажа. Щом видя, че нямам важна работа и си чета книжка, седна до мен, кръстоса крака и започна да се хили като идиот.

— Разкажи ми пак за този щур ваканционен роман, моля те!

Аз забих очи в книгата и се опитах да не му обръщам внимание.

— Савана беше, нали? Са-ва-на. Мамка му, харесва ми това име. Звучи някак изискано, но бас ловя, че в крайна сметка се е оказала тигрица.

— Млъквай!

— Не ми говори така. Нима не бях аз този, който непрекъснато се тревожеше за теб? Който ти казваше, че трябва да си намериш някоя? Ти ме послуша и сега е дошло време да се разплатим. Искам подробности.

— Не е твоя работа.

— Сигурно сте пили текила, нали? Казах ти, че действа — погледна ме изпитателно.

Аз продължавах да мълча и той не издържа.

— Хайде, де! Знам, че можеш да ми кажеш още нещичко.

— Не искам да говоря затова.

— Защото си влюбен, това искаш да ми кажеш, нали? Но започвам да си мисля, че си измислил цялата история.

— Добре, измислих си я. Приключихме ли?

Той поклати глава и стана.

— Яко си захапал въдицата, приятелче.

Не казах нищо, но пред себе си признах, че е прав. Бях направо луд по нея. Бях готов да направя всичко, за да сме заедно, и подадох молба да ме върнат в Щатите. Командващият, иначе печен мъж, разгледа подробно молбата ми. Когато ме попита за причината, вместо за Савана му разказах за татко. Той ме изслуша внимателно, после се облегна на стола и заяви.

— Това не е достатъчно основание да подпиша, освен ако баща ти не е болен.

Когато напусках кабинета му, вече знаех, че поне през следващите шестнайсет месеца няма да се върна вкъщи. Не криех отчаянието си и по време на следващото пълнолуние излязох от спалното и седнах сам на тревата, където обикновено играехме мач. Легнах по гръб и се загледах в луната, припомних си часовете, прекарани с нея и ругаех наум разстоянието между нас.

В началото писмата и телефонните разговори бяха редовни. Пускахме си и имейли, но скоро разбрах, че Савана предпочита да пише на ръка, и искаше и аз да й отговарям така. „Знам, че е по-бавно от електронната поща, но така ми харесва — писа ми тя. — Обичам изненадата, когато намеря писмо в пощенската си кутия. Обичам сладкото очакване, което трепти в мен, докато свърша с домакинската работа, за да го прочета на спокойствие. Харесва ми, че мога да го взема със себе си и да си го препрочитам в някоя от почивките между лекциите, да се облегна на някое дърво например и да чета, а вятърът да гали лицето ми. Обичам да си те представям как пишеш, приведен над листа хартия, да си мисля с какво си облечен, как държиш химикалката и има ли други хора около теб. Знам, че представата ми е взета от филмите, но те виждам да седиш в палатката, на шперплатовата маса има газена лампа, а вятърът отвън издува брезента. Така е много по-романтично от писмо, писано на машината, с която сваляш музика от интернет или си изготвяш докладите.“

Смях се с глас, докато го четох. Разбира се, нямаше нито палатка, нито шперплатова маса или газена лампа, но нарисуваната от нея картина беше много по-интересна от реалната със стандартното бюро в еднотипните дървени бараки и луминесцентната лампа над него.

Колкото повече време минаваше, толкова по-силна ставаше любовта ми. Понякога се измъквах от групата, за да остана сам. Изваждах снимката й и я гледах дълго, изучавах всяка извивка на лицето й, всяко косъмче. Времето се изнизваше, лятото неусетно премина в есен, а есента — в зима и тази снимка ми ставаше все по-скъпа. Мислех си, че я помня напълно, но ако трябваше да бъда честен, подробностите започваха да ми се изплъзват. Или не съм ги забелязал, докато бяхме заедно. На снимката например видях, че Савана има малка бенка под лявото око, а това ми бе убягнало през онази седмица. При внимателен оглед забелязах, че усмивката й е малко крива, и това също беше ново за мен. Тези малки дефекти я правеха единствена и неповторима, но ми беше неприятно, че трябваше да науча за тях от снимката.

Но животът продължаваше. Колкото и да мислех за нея, колкото и да тъгувах, задълженията си бяха задължения и аз имах много работа. Като започнем от септември — поради редица обстоятелства, трудни за обяснение дори и от главнокомандващите армията, взводът ми беше изпратен за втори път в Косово и се присъедини към Първа пехотна дивизия за поредната умиротворителна мисия, а всички останали части от пехотата бяха върнати в Германия. Този път беше сравнително спокойно. Не съм стрелял нито веднъж, но това не значи, че прекарах дните в бране на полски цветя за Савана. Държах пушката в готовност, следях за провокации и конфликти, цял ден бях на нокти от напрежение. През нощта заспивах като труп. Признавам, че понякога минаваха два-три дни преди да се сетя за Савана и да се запитам какво ли прави тя сега. Означаваше ли това, че любовта ми не бе истинска? По време на цялата мисия си задавах този въпрос, но винаги си отговарях отрицателно, поради простата причина, че образът й ме връхлиташе, когато го очаквах най-малко, и сърцето ми се свиваше от същата болка като в деня, когато се разделихме. Всичко можеше да я предизвика: разкази на приятели за техните съпруги, гледката на двама влюбени, хванати за ръце, дори и усмивките на селянките, докато колоната ни минаваше покрай тях.