Престоят му в болницата засили връзката помежду ни, но за съжаление не можех да кажа същото за нашата със Савана. Не ме разбирайте погрешно — тя идваше винаги когато можеше, подкрепяше ме и ми съчувстваше. Но аз прекарвах прекалено много време в болницата и нямаше как да запълня пукнатината, появила се между нас. Да си призная, дори не знаех какво точно искам от нея. Когато беше там, си мислех, че е по-добре да съм сам, когато я нямаше, я исках до себе си. Савана успяваше да лавира между мините, без да реагира на тормоза, на който я подлагах. Сякаш знаеше по-добре от мен какво мислех и какво исках от нея.

И двамата се нуждаехме отчаяно от време да бъдем заедно. Ако мога да сравня връзката ни с батерия, тя постепенно се изтощаваше и ни трябваше близост, за да я презаредим. Веднъж, докато седях до татко, заслушан в пиукането на апарата, отчитащ сърдечния ритъм, изчислих, че през последните сто и четири седмици съм прекарал с нея само четири. По-малко от пет процента. Дори да прибавим писмата и телефонните разговори, пак си беше истинско чудо как успявахме да оцелеем досега. През тези две седмици се разходихме няколко пъти из града и два пъти вечеряхме заедно. Но Савана имаше лекции, освен това продължаваше да преподава и нямаше възможност да остане по-дълго. Опитвах се да не я виня, но го правех и постепенно започнахме да се караме. Не исках да става така, тя също, но просто не можехме да спрем. И въпреки че тя не казваше нищо, дори отричаше, истината беше, че по това време трябваше вече да съм си вкъщи завинаги, а не бях. Това беше първият път, когато ме излъга.

Преди да си тръгна, се сдобрихме и раздялата ни отново бе съпроводена от сълзи, макар и по-малко от миналия път. Беше удобно да си мисля, че е така, защото вече бяхме свикнали с разделите или пък защото бяхме по-зрели, но докато седях в самолета, не можех да не си призная, че нещо между нас се бе променило необратимо. Сълзите бяха по-малко, защото силата на чувствата ни бе започнала да намалява.

Тази мисъл не ми даваше мира и при следващото пълнолуние аз се озовах на футболното игрище в базата, втренчих се в кръглата луна и точно както бях обещал, си припомних нашето първо лято. Мислих и за втория отпуск, но, странно, въобще не се сетих за третия, защото вътрешно се досещах какво предвещава той.

През лятото татко започна лека-полека да се оправя. Пишеше ми, че го водят на разходка из квартала три пъти на ден. Всяка разходка траела двайсетина минути, но и това било трудно за него. Ако имаше някаква полза от тези разходки, тя беше, че му даваха възможност да запълни деня си с нещо друго, освен монетите след пенсионирането си. Сега ми пишеше много по-често, а аз му се обаждах всеки вторник и петък точно в един часа следобед. Опитвах се да отгатна по гласа състоянието му и винаги му напомнях да се храни добре, да спи повече и да не забравя лекарствата. Говорех предимно аз. За него телефонните разговори бяха по-трудни дори и от разговорите лице в лице и винаги ми се струваше, че иска да затвори колкото може по-бързо. Понякога го дразнех заради това, но не бях сигурен, че схваща шегите ми. Това ме забавляваше и често му се смеех. Той никога не отвръщаше на смеха ми, но тонът му ставаше по-ведър, макар и временно, след това отново потъваше в мълчание. И винаги вдигаше след първото позвъняване. Не беше трудно да си го представя как чака до телефона.

Август отмина, септември — също и есента дойде. Савана се дипломира, върна се в Ленор и си потърси работа. Във вестниците пишеха непрекъснато за предстоящата война и за становището на ООН по въпроса. Европейските държави се опитваха да възпрат нахлуването ни в Ирак, в столиците на съюзниците от НАТО се чувстваше напрежение и недоволство, организираха се демонстрации и водачите им крещяха с пълно гърло, че подобен акт от наша страна ще е голяма грешка. Нашите държавници пък се опитваха да променят общественото мнение в Европа. През това време ние си вършехме работата, готвехме се с мрачна решителност за неизбежното. През ноември ни изпратиха отново в Косово. Беше за кратко, но достатъчно, за да ми дойде до гуша от Балканите и от опазването на мира там. Защото всички ние знаехме, че война в Близкия Изток ще има, независимо дали Европа го иска или не.

Писмата на Савана все още пристигаха редовно, аз също се обаждах често. Обикновено й звънях преди изгрев — тогава при нея беше някъде към полунощ — и нерядко тя не си беше вкъщи. Повтарях си, че сигурно е излязла с приятели или с родителите си, но ревността ме гризеше. Страхувах се, че в живота й вече има друг мъж. Понякога продължавах да звъня на всеки половин час и кръвта ми кипеше от ярост.

Все се заричах, че следващия път ще я питам къде е била, но никога не го правех и тя не проявяваше желание да ми обяснява. Знам, беше грешка от моя страна, но просто не можех да си отворя устата, защото се страхувах от отговора. Говорех сковано и бях напрегнат, тя отговаряше по същия начин. Все по-често вместо уверения в любов и мили думи, разговорите ни се превръщаха в обмяна на информация. Затварях и започвах да се псувам заради ревността си и си обещавах следващия път да не да се държа така идиотски.

Друг път намирах същата Савана, която помнех и познавах, и можех да се закълна, че все още мисли за мен. За себе си мога да кажа, че я обичах както в първия ден, и често се улавях, че мисля с тъга за миналото. Естествено, че разбирах какво ставаше. Бях отчаян от огромното разстояние помежду ни, което не ми даваше възможност да спася това, което бе останало от любовта ни, и като в някакъв омагьосан кръг, отчаянието ми сякаш ни отдалечаваше още повече един от друг.

Започнахме да се караме. И също както при скандала през второто ни лято в квартирата й аз не нямах смелост да споделя тревогата си, засягах се от всяка нейна дума и се дразнех, че не прави нищо, за да разсее страховете ми. Намразих телефонните разговори, обвинявах тях за изблиците на ревност.

Но въпреки всичко не се съмнявах, че ще го преодолеем. Исках да бъда с нея повече от всичко на света и вярвах в любовта ни. Започнах да се обаждам още по-често и не позволявах на ревността да покаже рогата си. Насилвах се да звуча бодро, с надеждата, че това ще й вдъхне сили. Постепенно реших, че нещата са се оправили и на повърхността наистина изглеждаше така, но когато четири дни преди Коледа й напомних, че ще съм си вкъщи след по-малко от година, вместо очаквания развълнуван отговор, последва мълчание. Чуваше се само дишането й.

— Чуваш ли ме? — попитах.

— Да — отвърна тихо тя. — Просто съм го чувала и друг път.

Беше истина, и двамата го знаехме, и това разби съня ми.

Следващото пълнолуние се падна точно на деня след Нова година и въпреки че излязох навън и отново си припомних за нашата първата седмица, мислите ми бяха объркани и тъжни. На връщане минах покрай момчетата, които стояха на групички край стената на спалното, пушеха и си приказваха. Запитах се какво ли си мислят за мен, когато ме гледат да бродя сам в нощта. Дали усещаха, че започвам да губя всичко, което имах? Дали разбираха колко много ми се щеше да променя миналото? Не знам, а и те не попитаха.

Светът около нас се променяше бързо. Една сутрин най-после получихме дългоочакваната заповед и след няколко дни отрядът ни вече беше в Турция, готов да влезе в Ирак от север. Събрахме се, разпределихме задачите, изучихме топографията на района и обсъдихме бъдещите ходове. Имахме малко свободно време, но в редките случаи, когато напускахме лагера, нямаше как да не забележим враждебните погледи на хората по улиците. Чуха се слухове, че Турция отказва да ни даде достъп до иракската граница и ще има смяна на плана. Отдавна бяхме престанали да обръщаме внимание на слуховете, но този път те се оказаха верни и ние се отправихме към Кувейт, за да започнем всичко отначало.

Приземихме се следобеда и се оказахме заобиколени от всички страни от пясък. Почти веднага ни натовариха на автобуси и ни отведоха до най-големия палатков лагер, който някога бяхме виждали. Армията правеше всичко възможно, за да ни осигури добри условия. Храната беше добра и имахме всичко необходимо, но беше скучно. Пощата я нямаше никаква — не получих нито едно писмо — и пред телефоните вечно се извиваха километрични опашки. Между тренировките сядахме с момчетата и се опитвахме да познаем откъде ще започне атаката или слагахме противогазите и тичахме до припадък. Моят взвод трябваше да се присъедини към други военни части и заедно да тръгнем към Багдад. През февруари вече имахме чувството, че живеем от години в пустинята и бяхме готови на всичко, за да се махнем оттам.

В Кувейт бяха струпани огромно количество войници, но никой не знаеше какво точно ще става. Чу се за биологическо и химическо оръжие. Чу се също, че Саддам си бе извадил поука от операция „Пустинна буря“ и бе разположил готовата да се бие до последна капка кръв гвардия около Багдад. На седемнайсети март вече знаехме със сигурност, че война ще има. През последната нощ в Кувейт написах писма за моите любими — едно до татко и едно до Савана. Няколко часа след това колона от войници, дълга няколко километра, вече крачеше към Ирак.

В началото престрелките бяха спорадични. Въздушни сили контролираха небето над нас и ние се движехме сравнително спокойно из пустинния терен. През повечето време иракската армия не се виждаше никъде и това усилваше безпокойството ми, защото нямах представа с какво ще се сблъскаме по-нататък. От време навреме съобщаваха, че напред се стреля, и ние залягахме в пясъка, но скоро разбирахме, че тревогата е фалшива. Всички бяхме като навити пружини. Не бях спал три дни.

Сблъсъците станаха по-осезаеми, когато навлязохме във вътрешността, и първото нещо, което научих от операция „Свобода за Ирак“, беше, че цивилното население и враговете не се различават по нищо. Куршумите изсвистяваха край ушите ни, ние нападахме и дори не знаехме срещу кого стреляме. Щом наближихме Сунитския триъгълник, нещата се промениха. При Фалуджа, Рамала и Тикрит се водеха ожесточени боеве, но с части от други дивизии. Моят взвод се присъедини към осемдесет и втори въздушнодесантен и атакува Самава. Това беше първата ни битка.

Противовъздушните сили бяха прочистили пътя пред нас. Предишния ден тук фучаха куршуми, гърмеше се отвсякъде, избухваха бомби, но когато прекосихме моста към града, ни посрещна неестествена, стряскаща тишина. Взводът трябваше да остане в предградията, да претърси къщите и да очисти района от врагове. Тръгнахме и пред очите ни се заредиха ужасяващи картини: обгорели останки от коли и камиони с безжизнени тела на шофьорите до тях; полуразрушени сгради; угаснали пожари, над които все още се виеха струйки дим. Отделни изстрели ни държаха нащрек. Другаде пък от къщите изскачаха мирни граждани и тръгваха към нас с вдигнати ръце, а ние се опитвахме да спасим живота на ранените.

В късния следобед вече бяхме готови да поемем обратно, но в същия миг през прозореца на една сграда от другата страна на улицата към нас полетя дъжд от куршуми. Притиснати до стената, ние бяхме в неизгодна позиция. Оставих две момчета да ни покриват, а останалите преведох през улицата, където беше по-безопасно. Беше истинско чудо, че никой от нас не загина. Намерихме прикритие и стреляхме, докато ни се схванаха пръстите. Направо ги разбихме. Най-после от сградата замлъкнаха. Убедих се, че е безопасно, и поведох хората си натам. Разбих Вратата с граната, дадох знак на другите зад мен и надникнах. Всичко вътре беше разрушено, но един иракски войник бе останал жив. Прикрит зад купчина тухли и мазилка, той започна да стреля веднага щом подадохме глави. Един куршум уцели Тони в ръката. Останалите изстреляхме пълнителите си в посоката, откъдето дойде стрелбата. Шумът беше оглушителен, не чувах собствения си писък, но натисках спусъка и въртях автомата във всички посоки — по пода, стените и тавана. Парчета от мазилка, тухли и дърво се разхвърчаха из въздуха, всичко стана на решето. Когато най-после спряхме, можех да се закълна, че не е останало живо същество, но за всеки случай хвърлих още една граната в ъгъла, откъдето бе започнала стрелбата, и се отдръпнах, за да избегна ударната вълна.

След тези двайсет най-страшни минути в живота ми в квартала стана тихо като в гробище. Остана само пищенето в ушите ми, звуците от повръщането на хората ми и псувните им. Превързах ръката на Тони и заповядах изтеглянето на взвода. Скоро се добрахме до железопътната гара, която вече беше обезопасена от нашите, и там се сринахме. Същата нощ получихме първата поща от шест месеца насам.

За мен имаше шест писма от татко и само едно от Савана. Приближих го до мъждивата светлина на лампата и зачетох:

Скъпи Джон,

Седя на масата в кухнята и се чудя как да ти съобщя това, което трябва да ти кажа. Иска ми се сега да си тук, при мен, за да поговорим лично, но знам, че е невъзможно. И ето ме тук, седя, потънала в сълзи, търся подходящите думи и се моля да ми простиш за това писмо.