Протегнах ръка към него, кучето дружелюбно близна дланта ми и тръгна към къщата. Опашката му се люлееше мързеливо насам-натам и изпълнен със същия порив, довел ме до Ленор, аз тръгнах след него. Ретривърът легна по корем, пропълзя под дъсчената ограда и тръгна към плевнята. В същото време Савана излезе, стиснала в ръцете си голям наръч слама. Конете от пасището веднага поеха към нея. Тя разхвърля сламата по хранилките, изтупа дрехите си и бе готова да се върне за още, но в този момент ме видя. Направи още една крачка, взря се в мен и замръзна.

За един дълъг миг никой от нас не помръдна. Погледите ни се срещнаха и аз изведнъж разбрах, че не биваше да идвам тук без предупреждение. Знаех, че е редно да кажа нещо, каквото и да е, но главата ми беше празна. Можех само да се взирам в очите й.

И изведнъж спомените ме връхлетяха. Миналото се върна в мен и аз забелязах, че почти не се е променила оттогава. Тя също беше с дънки и тениска, но нейната бе прашна от сламата. С изподрасканите ръце и работният си вид ми се видя още по-привлекателна. Косата й беше по-дълга, но разстоянието между предните зъби, което обичах толкова много, си беше същото.

— Савана — успях да промълвя.

И чак тогава разбрах, че тя е толкова стресната, колкото и аз. Но след миг тя се усмихна и извика:

— Джон!

— Толкова е хубаво да те видя отново!

Тръсна глава, сякаш се опитваше да прочисти ума си, после отново се взря в мен. Изглежда, най-накрая се убеди, че не съм мираж, отвори портичката и се затича към мен. Миг по-късно ръцете й бяха около врата ми, тялото й се притисна в моето и ме стопли. И аз за втори път осъзнах, че между нас всичко е променено. За миг ми се стори, че да я държа в прегръдките си е най-естественото нещо на света, но когато се отдръпна, за да ме огледа, магията се развали. Отново станахме чужди един на друг. Очите й ми зададоха въпроса, за който не намерих отговор през цялото пътуване.

— Какво правиш тук?

— Не знам — извърнах поглед аз. — Просто… трябваше да дойда.

Тя не попита повече, но в погледа й се появи колебание и любопитство, сякаш не беше сигурна, че иска още обяснения. Отстъпих една крачка, за да й дам пространство. Бледата вечерна светлина очерта тъмните фигури на конете и някак изведнъж усетих, че случките от последните два дни отново се връщат в мен.

— Татко почина — думите ми дойдоха сякаш от нищото. — Вчера го погребах.

Чертите на лицето й омекнаха и в погледа й се появи съчувствието, което някога толкова ме очароваше.

— О, Джон… Толкова съжалявам — промълви тя.

Пристъпи към мен и този път поривът за прегръдка дойде от нейна страна. Отдръпна се, половината й лице потъна в сянка.

— Как се случи? — попита ме тя. Ръката й все още беше в моята.

В гласа й имаше искрена тъга. Аз замълчах за миг, неспособен да събера в няколко думи последните две години.

— Дълга история — казах уморено.

На фона на слабата светлина от плевнята видях ясно как далечните спомени на един отдавна отминал живот, които сигурно би искала да погребе завинаги, се връщат в съзнанието й. Савана отдръпна ръката си от моята и халката на пръста й блесна на лунната светлина. Сякаш някой изля върху мен кофа студена вода.

Тя разгада правилно изражението ми.

— Да — кимна, — омъжена съм.

— Толкова съжалявам! — поклатих глава. — Не биваше да идвам.

За моя почуда тя махна с ръка.

— Няма нищо — каза и наведе глава на една срана. — Как ме откри?

— Градът не е голям — повдигнах рамене. — Попитах някого.

— И той ти каза… просто така?

— Бях настоятелен.

И двамата се чувствахме неловко, не знаехме как да продължим. Част от мен искаше да остане там, докато си кажем всичко като стари приятели, докато споделим какво се е случило с нас през това време. Друга част очакваше всеки момент съпругът й да се появи и да поклати заканително глава или дори да ме предизвика на двубой. Един кон изцвили, видях зад гърба й четири конски глави, приведени над хранилката, половината от телата им бяха в сянка, другата половина бе леко осветена от лампата пред плевнята.

Други три коня, включително Мидас, гледаха Савана и сякаш се питаха дали не ги е забравила. Тя ги усети и кимна през рамо към тях.

— Трябва да им дам да хапнат. Усещат, че е време, и стават неспокойни.

Аз кимнах и тя тръгна към плевнята. Пред портичката се обърна и попита:

— Искаш ли да ми помогнеш?

Поколебах се и неволно погледнах към къщата. Тя проследи погледа ми и каза:

— Не се безпокой. Той не е тук, а аз наистина имам нужда от помощ.

Гласът й прозвуча изненадващо твърдо.

Не бях сигурен какво трябва да отговоря, затова кимнах и казах:

— Ще се радвам да ти помогна.

Тя изчака да вляза и затвори вратичката зад нас, посочи една купчина с тор и каза:

— Внимавай да не си нацапаш обувките.

— Ще опитам — изпъшках.

Тя раздели една бала със сено, взе едната трета, а другите две трети остави за мен.

— Остави ги в празните хранилки.

Направих, каквото ми нареди, и конете веднага тръгнаха към мен. Савана излезе с други два наръча.

— Отдръпни се, дай им малко пространство. Иначе може да те ритнат случайно.

Отстъпих, а тя сложи сламата в хранилките, които вече бяха празни. После се загледа в забързаните към нея коне. Гордостта й беше очевидна.

— Колко пъти на ден ги храниш?

— Два пъти. Но това е само малка част от грижите. Ще се учудиш, ако разбереш колко крехки могат са понякога. Винаги имаме на разположение ветеринар.

— Май имаш доста работа — усмихнах се.

— Така е. Казват, че да се грижиш за кон е като да живееш на котва. Ако няма кой да ти помага, не можеш да мръднеш никъде, дори и за седмица.

— Вашите не помагат ли?

— Понякога, когато наистина има нужда. Но татко остарява, а и разликата между това да гледаш един кон и да се грижиш за седем е огромна.

— Щом казваш.

Заслушах се в щурците, които пееха своята песен в топлата прегръдка на нощта и се опитвах да спра препускащите в главата ми мисли.

— Точно такова място си представях за теб — казах след дълго мълчание.

— И аз, но се оказа много по-трудно, отколкото си го представях — отвърна тя. — Винаги има нещо за поправяне, за стягане. Само да знаеш на колко места тече покривът на плевнята! Миналата година падна голям участък от оградата. Цяла пролет ни отиде, докато я оправим.

Чух много добре думичката „ни“ и разбрах за кого говори, но все още не се чувствах готов да попитам.

— Въпреки многото работа обаче тук е прекрасно. Във вечери като тази сядам на верандата и се заслушвам в планината. Шумът от колите се чува съвсем слабо и всичко е някак… спокойно. Помага ти да прочистиш съзнанието си, особено след уморителния ден.

Тя говореше, аз слушах внимателно и разбрах, че не иска да засяга опасни теми.

— Сигурен съм, че е така.

— Трябва да им почистя копитата. Ще се включиш ли?

— Не знам как става.

— Лесно е — погледна ме тя. — Ще ти покажа.

Изчезна в плевнята и след малко се появи с две приспособления, приличащи на извити като куки пирони. Подаде ми едното, а с другото се приближи към един от преживящите коне.

— Всичко е много просто. Хвани крака близо до копитото, издърпай го и го тупни леко по задната част на крака.

Тя демонстрира старателно. Вниманието на коня бе ангажирано с храната и той вдигна послушно крака си. Савана стисна копитото между краката си и отново вдигна очи към мен.

— Сега изстъргваш мръсотията от копитото. Това е всичко.

Приближих се до съседния кон и се опитах да повторя действията й, но нищо не се получи. Животното беше прекалено голямо и силно. Опитах пак, издърпах крака, но той не поддаде. Опитах още веднъж — конят не се трогна от усилията ми.

— Не иска да си вдигне крака — оплаках се аз.

Савана почисти внимателно копитото на своя кон и се наведе към моя. Дръпна го, тупна го на определеното място и хоп, кракът на коня беше между нейните. Пусна го и ми отстъпи мястото.

— Ще го вдигне. Просто усеща, че не си уверен в действията си, и не се подчинява. Трябва да си спокоен.

Конят отказа отново.

— Гледай какво правя.

— Нали гледам — измърморих.

Тя повтори упражнението и конят вдигна крак без проблеми. Веднага след нея повторих всичко абсолютно точно и отново не се получи. Макар че не можех да чета в конските мозъци, ми се стори, че специално този се присмиваше на мъките ми. Но и аз се запънах. Дърпах и тупах безмилостно, докато изведнъж, като по чудо, крака му се вдигна. Въпреки минималното значение на победата, усетих гордост и удовлетворение. За пръв път през цялата вечер Савана се засмя.

— Браво! Сега остържи калта и мини на другия крак.

Когато приключих и с втория, вдигнах победоносно глава и видях, че през това време тя е почистила останалите шест. Отвори портата и конете се понесоха в тръс към пасището. Не знаех какво се очаква да направя, но Савана явно знаеше. Извади изпод навеса две лопати.

— Сега трябва да почистим — заяви и ми подаде едната.

— Да почистим?

— Да махнем тази тор. Иначе ще се развони.

Поех лопатата и попитах удивено:

— И ти вършиш това всеки ден?

— Животът не е лесен, нали? — подразни ме тя.

Скри се отново под навеса и се върна с ръчна количка. Започнахме да изгребваме торта. Луната се показа над короните на дърветата и облече върховете им в сребърна одежда. Работехме в пълно мълчание, единственият шум идваше от лопатите. Скоро свършихме. Подпрях се на дръжката и се загледах в нея. На лунна светлина изглеждаше прекрасна и неуловима, като видение. Тя мълчеше, но усетих, че също ме преценява.

— Добре ли си? — попитах след дългата пауза.

— Защо си тук, Джон?

— Вече ме пита.

— И ти не ми отговори.

„Наистина не й отговорих.“ — размислих, докато продължавах да я изучавам с поглед. Но не бях сигурен, че мога да отговоря дори и на себе си.

— Не знаех къде другаде да отида — смънках.

Изненадващо за мен тя кимна разбиращо. И това ми даде кураж да продължа.

— Искам да кажа, че в някои отношения ти беше най-добрият ми приятел.

Очите й омекнаха.

— Добре — каза и отговорът й ми напомни за татко. Изглежда тя също се сети за него.

След като веднъж бях усетил възможността да говоря, реших да не я изпускам.

— Това е ранчото, за което мечтаеше, нали? — попитах. — „Надежда и коне“ е базата за деца аутисти, за която ми говореше?

Тя прокара пръсти през косата си и прибра един кичур зад ухото. Изглежда, се зарадва, че още помня.

— Да, така е.

— Така ли си го представяше?

Тя се засмя.

— Горе-долу. Но не си мисли, че изкарваме достатъчно, за да поддържаме всичко това. И двамата работим на друго място и с всеки ден се убеждавам, че в университета не съм научила чак толкова, колкото си мислех.

— Така ли?

Тя поклати глава.

— Някои от децата, които идват тук или в центъра, не позволяват да се доближиш до тях. — Поколеба се и се замисли, сякаш търсеше подходящите думи. — Мислех си, че всички ще са като Алън. Помниш ли, че ти разказвах за Алън?

Кимнах и тя продължи:

— Оказа се, че той е изключение. Не знам защо, може би защото бе отрасъл в ранчо, но се приспособи много по-лесно от останалите деца.

Тя замълча и аз я погледнах въпросително.

— Ти не ми го разказа точно така. Доколкото си спомням, в началото и той е бил ужасен.

— Да, така беше, но все пак… разликата е в това, че той беше свикнал с гледката. Нямаш представа колко деца идват тук и някои от тях никога няма да свикнат с конете, без значение колко дълго работим с тях. Това не е само занимание за уикенда. Някои ни посещават от година, че и повече. Ние работим съвместно с центъра за подпомагане развитието на такива деца, така че прекарваме много време с тях. Когато отворихме базата, настоявахме тя да бъде само детска, независимо какво е състоянието на момчетата и момичетата. Осъзнавахме сериозността на задачата си, но с някои деца… ще ми се да знаех как да пробия защитата им. Понякога ми се струва, че тъпчем на едно място.

— Не, не искам да кажа, че си губим времето — продължи след кратък размисъл тя. — Все пак има някаква полза от усилията ни. Те идват тук, прекарват няколко съботи и недели и някак… също като розова пъпка бавно разцъфват в красиви цветя. Както стана навремето с Алън. Съзнанието им се отваря, вижда нови възможности. И сякаш, докато яздят с широки усмивки на лицата си, за тях няма нищо по-важно на света. Тогава идва и удовлетворението и ти се иска да се случва отново и отново, с всяко новодошло дете. Мислех си, че е въпрос на постоянство и упорит труд, за да помогнем на всички, но не е така. Някои от тях никога няма да посмеят да се доближат до кон, камо ли да го яхнат.

— Но вината не е твоя. Аз също не бях очарован от идеята да яздя, помниш ли?