— Мисля, че разбирам.

— Кога започна всичко?

— Не знам — подхвана тя. — Знам, че звучи откачено, но беше така, както предполагам, че си мислиш. Никой от нас не го беше планирал, но за да съм по-точна — беше някъде в началото на 2002 година.

Два месеца след като подадох молба за удължаване на срока. И шест месеца преди татко да получи първия си инфаркт. Горе-долу по това време забелязах, че писмата й са някак различни.

— Знаеш, че бяхме приятели. Въпреки че беше една година по-напред с ученето, се случи така, че имахме лекции в една и съща сграда. Пиехме кафе, преди да се приберем по домовете си. Понякога учехме заедно. Не ходехме на срещи, нито си държахме ръцете. Тим знаеше, че съм влюбена в теб… но, разбираш ли, просто беше наблизо. Оплаквах му се колко много ми липсваш и колко ми е трудно, а той ме изслушваше. Наистина беше много тежко. Мислех, че скоро ще си дойдеш, а то…

Тя ме погледна и очите й бяха пълни с… какво? Със съжаление? Не бях сигурен.

— И така, ние прекарвахме много време заедно — продължи тя, докато разбъркваше захарта в чая си. — Той беше насреща винаги, когато имах нужда да поплача на нечие рамо. Утешаваше ме. Уверяваше ме, че ще се върнеш скоро. Не мога да ти опиша колко много исках да те видя отново. После баща, ти се разболя. Знам, че трябваше да си с него, никога нямаше да ти простя, ако не се бе погрижил, но това ми се отрази зле. Знам колко егоистично звучи и се ненавиждам заради това. Сякаш съдбата беше срещу нас.

Остави лъжичката и се загледа в чая си. Опитваше се да събере мислите си.

— Скоро приключих с изпитите, върнах в града и започнах работа към местния център за работа с деца-аутисти. С родителите на Тим се случи нещо ужасно. На път от Ашвил за Ленор загубили контрол над колата и един камион ги ударил. И двамата починаха. През това време Тим готвеше докторат по философия, но трябваше да прекъсне и да се прибере, за да се грижи за Алън. Настъпи тежък период за него. Не само заради мъката по родителите си — той ги обожаваше — но и заради Алън. Той беше неутешим. Не спираше да крещи и да скубе косата си. Единствено Тим можеше да го удържи да не нарани себе си, но това му отнемаше цялата енергия. Разбрах го, когато започнах да ги посещавам. За да помогна.

Аз се намръщих, но тя добави.

— Това е техният дом. Тим и Алън са отраснали тук.

И тогава се сетих. Разбира се, че беше така — веднъж Савана ми бе казала, че той живее в съседното ранчо.

— И ние започнахме да се утешаваме взаимно. Аз се опитвах да му помогна, той се опитваше да помогне на мен, а двамата се опитвахме да помогнем на Алън. И малко по малко започнах да се влюбвам в него.

За пръв път ме погледна в очите.

— Предполагам, че си ядосан и на мен и на Тим. И предполагам, че го заслужаваме. Но не можеш да си представиш какво беше тогава. Толкова много нещастие, толкова емоции. Чувствах се виновна. Тим също се чувстваше виновен. Но след известно време нещата изглеждаха, сякаш така е трябвало да стане. Той започна работа в същия център. После реши да направи конната база и състави програма за работа с деца-аутисти. Родителите му винаги са искали да направи нещо такова. И аз се включих в работата. Бяхме заедно по цял ден. Ремонтът на ранчото ни даде цел, отвлече вниманието ни от мъката и помогна на Алън. Той обича конете и цялата суматоха около базата му помогна да преодолее липсата на родителите му. Тогава всички си помагахме един на друг. Тим ми предложи към края на есента.

Тя замълча, а аз се опитах да сглобя цялата картина. За известно време останахме мълчаливи, всеки потънал в собствените си мисли.

— Това е историята — заключи накрая тя. — Не знам какво друго искаш да знаеш.

Аз също не знаех.

— Алън още ли живее тук?

— Има своя стая на втория етаж. Винаги е живял там. Всъщност положението му не е толкова тежко, колкото ти звучи. След като приключим с храненето и ресането на конете, останалото време обикновено прекарва сам. Обича видеоигри. Може да играе с часове. Едва успявам да го спра. Ако го оставя, ще играе цяла нощ.

— Тук ли е сега?

Тя поклати глава.

— Не. В момента е с Тим.

— Къде?

Преди да отговори, кучето започна да драска по вратата и тя стана да му отвори. То веднага дойде при мен и близна ръката ми.

— Харесва ме — казах.

— Тя харесва всички — обади се Савана, все още на вратата. — Казва се Моли. За пазач не става, но иначе е толкова сладка! Ще те олигави целия, ако я оставиш.

— Няма нищо — казах.

Савана се обърна и каза през рамо.

— Виж, трябва да прибера някои неща от двора. Струва ми се, че тази нощ ще вали. Няма да се бавя много.

Забелязах, че не отговори на въпроса ми за Тим. Нито пък имаше намерение, осъзнах изведнъж.

— Трябва ли ти помощ?

— Не, наистина. Но ако искаш, ела с мен. Нощта е прекрасна.

Тръгнах след нея. Моли забърза и оглави колоната, забравила напълно, че преди минута се молеше да влезе при нас. Един бухал се обади от близките дървета и тя хукна натам. Савана отново навлече калните ботуши.

Тръгнахме към плевнята. Мислех за разказаното от нея и отново се запитах какво правя тук. Не знаех дали да се радвам за брака й с Тим — двамата сякаш бяха родени един за друг — или да се ядосвам-, поради същата причина. Нито се чувствах доволен, че най-накрая разбрах истината. По-лесно беше да не знам подробностите.

И въпреки всичко… имаше нещо, което тя премълчаваше. Усетих го в гласа й. Някаква печал, която не я напускаше през цялото време. Изведнъж усетих с кожата си колко близко сме един до друг и се запитах дали и тя го е усетила. Но дори да беше, не го показа с нищо.

Конете представляваха само сенки, тъмни петна на фона на нощния мрак без конкретна форма. Савана откачи няколко юзди от оградата и ги прибра в плевнята. През това време аз занесох лопатите под навеса при другите инструменти. Тя отиде да провери дали е затворила портата и двамата поехме обратно към верандата.

Спрях пред стъпалата и погледнах часовника си. Беше почти десет часа. Ставаше късно, и двамата го съзнавахме.

— Мисля, че е време да си тръгвам — казах. — Градът е малък, а не искам да плъзнат слухове.

— Сигурно си прав.

Моли се появи от мрака, седна между нас и сложи глава върху крака на Савана.

— Къде си отседнал? — попита тя.

— Близо до автомобилния парк. Точно до главния път.

Тя сбърчи нос.

— Там е ужасно.

— Така си е. Прилича на долнопробна кръчма.

— Но не съм изненадана — усмихна се тя. — Ти имаш тази способност да откриваш най-невероятните места.

— Като „Скаридената колиба“?

— Точно.

Пъхнах ръце в джобовете и се запитах дали я виждам за последен път. Ако беше така, нищо в мен не показа, че критичният момент е настъпил. Не исках всичко да свърши с един толкова банален разговор, но не можех да измисля какво друго да кажа.

Една кола освети пътя пред къщата, но продължи надолу.

— Е, това е — измънках. — Радвам се, че те видях отново.

— Аз също, Джон.

Кимнах и замълчах. Савана отмести поглед от мен и се загледа към пасището. Приех го като знак, че е време да си тръгвам.

— Довиждане — казах.

— Довиждане.

Обърнах се, тръгнах към колата и се опитах да си набия в главата, че това наистина е краят. Не очаквах нещо по-различно, просто разговорът ми с нея бе отключил всички насъбрали се чувства, които бях натикал дълбоко в себе си още в мига когато прочетох последното й писмо.

Вече отварях вратата, когато гласът й ме спря.

— Джон!

— Да?

Тя стъпи на верандата и извика.

— Утре тук ли ще си?

Приближи се към мен, но половината от лицето й остана в сянка. И изведнъж прозрях с кристална яснота — аз все още я обичах. Въпреки писмото, въпреки съпруга й. Въпреки факта, че вече никога няма да бъдем заедно.

— Защо?

— Чудех се дали можеш да наминеш утре към десет. Сигурна съм, че Тим ще иска да те види…

Поклатих глава, преди да довърши.

— Не мисля, че е добра идея.

— А ако те помоля?

Дали не искаше да ме убеди, че Тим си е все същото добро момче?

Но имаше още нещо. Сигурно искаше да получи прошка. Но…

Тя се приближи до мен и хвана ръката ми.

— Моля те. Това е много важно за мен.

Въпреки мамещата топлина на пръстите й не исках да идвам отново. Не исках да виждам Тим, а още по-малко да ги гледам заедно, да пия кафе с тях и да се преструвам, че всичко е наред. Но в молбата й имаше нещо отчаяно, нещо което, направи отказа ми невъзможен.

— Добре — съгласих се. — В десет сутринта.

— Благодаря ти.

Миг по-късно тя ми обърна гръб. Останах на мястото си и изчаках да изкачи стълбите, преди да вляза в колата. Савана се обърна и ми махна за последен път. Аз също махнах и подкарах към главния път. Докато образът й се смаляваше в огледалото за обратно виждане, усетих, че гърлото ми е сухо като пустиня. Не защото тя беше омъжена за Тим, не и защото утре щях да ги видя заедно, а защото видях да закрива лицето си с ръце и разбрах, че плаче.

20.

На следващата сутрин Савана ме чакаше на стълбите. Махна и тръгна към мен. Очаквах Тим да се появи след нея, но не се виждаше никъде.

— Здрасти — докосна ръката ми тя. — Благодаря, че дойде.

— Да… — измънках и свих рамене.

Стори ми се, че прочетох разбиране в погледа й.

— Добре ли спа? — попита.

— Не съвсем.

Усмихна ми се ехидно:

— Готов ли си?

— Естествено.

— Добре, подай ми ключовете. Освен ако не искаш да караш ти.

Погледнах я объркано.

— Отиваме ли някъде? Мислех, че ще се видя с Тим — кимнах към къщата.

— Точно така, но той не е тук.

— Къде е?

Тя сякаш не ме чу.

— Ти ли ще караш?

— Да, предпочитам — казах, без да крия изненадата си, макар да ми стана ясно, че няма да ме осветли по въпроса, преди самата тя да прецени, че е време.

Отворих й вратата и минах от другата страна зад кормилото. Савана прокара ръка по таблото на колата, сякаш да се увери, че е истинско.

— Помня тази кола — промълви и в гласа й долових носталгия. — Не баща ти е, нали? Не мога да повярвам, че се държи още.

— Той не я караше много. Само до работата и обратно.

— Все пак.

Тя сложи предпазния колан и въпреки безумието не можех да не се запитам дали е прекарала нощта сама.

— Накъде?

— Излез на пътя и хвани наляво. После карай към града.

Никой не проговори повече. Тя скръсти ръце и се загледа през прозореца. Засегнах се от резервираното й поведение, но нещо в изражението й ми подсказа, че мълчанието й не е свързано с мен, и аз я оставих насаме с мислите й. Вече наближавахме предградията, когато Савана се сепна, внезапно осъзнала колко е тихо в колата.

— Съжалявам, предполагам, не съм най-приятната компания.

— Няма нищо — отвърнах и се опитах да потисна нарастващото любопитство.

— На следващия ъгъл завий надясно.

— Къде отиваме?

Тя не отговори веднага. Отново се обърна към страничния прозорец и се загледа навън.

— В болницата — отвърна накрая.



Тръгнахме по безкрайните коридори на сградата и след цяла вечност стигнахме до гишето за регистрация на посетители. Една възрастна дама й подаде листа със заявките.

Савана се пресегна за химикалката и автоматично попълни графите.

— Как си, Савана? — попита жената. — Държиш ли се?

— Опитвам се — измърмори тя.

— Ще видиш, че всичко ще се оправи. Целият град се моли за него.

— Благодаря — каза Савана и върна листа. После се обърна към мен. — Той е на третия етаж. Асансьорът се взима от партера.

Последвах я със свито сърце. Хванахме веднага асансьора, някой тъкмо излизаше от него. Вратите се затвориха зад нас и изведнъж се почувствах като зазидан в гробница. Слязохме на третия етаж и Савана уверено тръгна по коридора. Последвах я.

Тя спря и ме погледна.

— Мисля, че е по-добре да вляза първа. Ще почакаш ли малко?

— Разбира се.

В погледа й долових благодарност. Пое дълбоко въздух и влезе.

— Здрасти, скъпи — чух бодър глас, преди да затвори вратата. — Как си днес?

През следващите няколко минути не чух нищо повече. Стоях в коридора, заобиколен от същата стерилна безлична обстановка, която ме бе потискала при посещенията при баща ми. Всичко миришеше на неизвестен дезинфектант, из коридора разнасяха колички с храна. В дъното на коридора група сестри се бяха скупчили пред нечия врата. Някой вътре повръщаше.

Савана подаде глава през вратата и ми кимна. В очите й имаше тъга.

— Можеш да влезеш. Той те очаква.

Последвах я, подготвен за най-лошото. Ръката на Тим беше на подложка и към нея бе включена система. Изглеждаше отпаднал, кожата му бе бледа, почти прозрачна. Беше отслабнал дори повече от татко и нямаше как да отрека очевидното — пред мен лежеше умиращ човек. Но очите му все още бяха пълни със светлина. В ъгъла на стаята седеше младеж на около двайсет години и мяташе главата си от едната на другата страна. Веднага разбрах, че е Алън. Навсякъде из стаята имаше цветя: всички възможни плотове и масички бяха заети с букети във вази и буркани. Имаше и поздравителни картички. Савана седна до него на леглото и взе ръката му в своята.