— Здравей, Тим — казах.

Изглеждаше прекалено отпаднал, за да се усмихне, но успя.

— Здрасти, Джон. Радвам се да те видя отново.

— И аз — отвърнах искрено. — Как си?

Казах го и веднага усетих гафа. Но Тим сигурно бе свикнал, защото не реагира.

— Добре. Днес се чувствам по-добре.

Кимнах и се загледах в Алън. Той продължаваше да върти глава и изведнъж се почувствах като натрапник в чужд свят.

— Това е брат ми Алън — представи го Тим.

— Здрасти, Алън.

Алън не отговори. Тим му прошепна:

— Алън, той не е доктор, а приятел. Кажи му здрасти.

Няколко секунди изглеждаше, че Алън не го е чул, но после се надигна от стола си, прекоси стаята и макар да избегна погледа ми, протегна ръка.

— Здрасти, аз съм Алън — каза с изненадващо монотонен глас.

— Радвам се да се запознаем, Алън — отвърнах и хванах ръката му. Беше отпусната, раздруса я веднъж и побърза да се върне на стола си.

— Ако искаш да седнеш, там има стол — каза Тим.

Отидох в другия край на стаята, взех стола и седнах. Преди да попитам, Тим беше готов с отговора.

— Меланома, в случай, че се чудиш.

— Но ще се оправиш, нали?

Алън започна да мята още по-бързо глава и заудря с юмруци по бедрата си. Савана се извърна. Разбрах, че не е трябвало да питам.

— Нали затова са докторите? — отвърна Тим. — Тук съм в добри ръце.

Отговорът явно беше предназначен повече за Алън, защото видях, че той започва да се успокоява.

Тим затвори очи и след малко ги отвори, сякаш се опитваше да се концентрира.

— Радвам се да те видя цял и невредим. Молих се за теб през цялото време, докато беше в Ирак.

— Благодаря.

— Какво става с теб сега? Предполагам, че още си в армията?

Гледаше късата ми прическа.

— Да. Май съм осъден на доживотна.

— Това е добре. Армията има нужда от хора като теб.

Не отговорих. Сцената ми се стори сюрреалистична, виждах се отстрани като в сън. Тим се обърна към Савана:

— Скъпа, ще вземеш ли нещо за пиене на Алън? Не е пил нищо от сутринта. И дано успееш да го прилъжеш да хапне нещо.

— Разбира се — отвърна тя. Целуна го по челото, стана и отиде до вратата. — Ела, Алън. Хайде да си вземем нещо за пиене.

Алън възприе бавно значението на думите й, но накрая стана и тръгна след нея. Тя сложи нежно ръка на гърба му и го изведе от стаята. Когато останахме сами, Тим се обърна към мен:

— Всичко това му се отразява зле.

— Разбирам.

— Не се оставяй да те заблуди клатенето на главата. То не е свързано с аутизма или с интелекта му. По-скоро е тик, прави така, когато е нервен. Както и удрянето по краката. Знае много добре какво става, но го показва по начин, който притеснява околните.

— Мен, не ме притеснява. Татко също си имаше свои тикове. Той ти е брат и е естествено да се тревожи за теб.

— Много мило от твоя страна — усмихна се Тим. — Повечето хора се плашат от реакциите му.

— Не и аз — поклатих глава. — Мисля, че бих могъл да се сприятеля с него.

Засмя се с глас, въпреки че беше мъчително за него.

— Сигурен съм. Алън е мил и любезен. Дори прекалено. На мухата път нрави.

Кимнах, осъзнал, че целият този разговор цели да ме отпусне, но не ставаше.

— Кога откриха болестта?

— Преди година. На крака ми се появи бенка. Разчесах я и я разкървавих. Не обърнах внимание, но след известно време пак я разчоплих и тя отново се разкървави. Шест месеца по-късно отидох на лекар. Беше петък. В събота ме оперираха и в понеделник започнах процедури с интерферон. Сега съм тук.

— И през цялото време си в болницата?

— Не, влизам и излизам. Обикновено интерферонът се поставя амбулаторно, но аз го приемам зле. Затова влизам, докато трае серията, в случай, че отпадна много или се дехидратирам. Като вчера.

— Съжалявам — казах тихо.

— И аз.

Огледах стаята и погледът ми се спря на една снимка в евтина рамка. Беше на Савана и Тим, двамата се усмихваха, помежду им беше Алън.

— Как го понася Савана?

— Както предполагаш — отвърна той и проследи с пръст една гънка на чаршафа си. — Но е истински герой. Справя се и с мен, и с ранчото. Никога не се оплаква. Опитва се да бъде силна, особено когато е с мен. Непрекъснато ми повтаря, че всичко ще се оправи.

Той отново се опита да пусне една призрачна усмивка. — Понякога дори й вярвам.

Аз замълчах.

Тим опита да се поизправи в леглото. Потръпна, но след миг болката явно отмина и той успя да се намести.

— Савана ми каза, че вчера сте вечеряли заедно.

— Да.

— Бас държа, че се радва да те види. Винаги е чувствала вина към теб. Аз също. Дължа ти извинение.

— Не, недей — вдигнах ръка. — Няма нужда.

Той изкриви устни:

— Казваш го само защото съм болен. Не си криви душата и двамата знаем, че е така. Ако бях здрав, вероятно щеше да ми счупиш носа отново.

— Може би — отвърнах и той отново се засмя, но този път смехът му прозвуча тъжно.

— Заслужавам си го. Може и да не ми вярваш, но се чувствам зле заради това. Знам, че двамата означавахте много един за друг.

Подпрях се на лакти и се наведох към него.

— Оттогава мина много време.

Не го вярвах, не ми повярва и той. Но ни даде възможност да приключим темата засега.

— Какво те води насам след толкова години?

— Татко почина миналата седмица — отвърнах аз.

Въпреки състоянието му в погледа му се появи състрадание.

— Много съжалявам, Джон — прошепна той. — Знам колко много означаваше той за теб. Неочаквано ли стана?

— Винаги е неочаквано. Но той боледува близо година.

— Това не прави нещата по-лесни за приемане.

Не знаех дали има предвид мен или Савана и Алън.

— Савана ми каза, че си загубил и двамата си родители.

— Катастрофа — с мъка произнесе той. — Беше… не беше за вярване. Преди два дни си вечерял с тях, а след миг ги погребваш. Когато съм вкъщи, винаги очаквам да видя мама в кухнята, а татко да работи нещо в градината.

Той замълча и аз разбрах, че картината и сега е в ума му. Тим поклати глава и попита:

— И с теб ли е така?

— Непрекъснато е пред очите ми, когато съм у дома.

— Мисля, че и двамата сме преживели много през тези години — каза той и отпусна глава назад. — Достатъчно, за да подложи вярата ни на изпитание.

— Дори и твоята?

Въпреки слабостта си той се ухили.

— Казах, че я подлага на изпитание, не че съм я изгубил.

— Разбира се, не съм си го помислил дори.

В коридора се чу гласът на медицинска сестра. Помислих, че ще влезе, но стъпките й скоро заглъхнаха.

— Радвам се, че дойде да видиш Савана. Знам, звучи изтъркано, като имам предвид какво преживяхте двамата, но тя наистина има нужда от приятел сега.

— Да… — отвърнах със свито гърло.

Той притихна. Разбрах, че повече не иска да говори. Затвори очи и сякаш заспа.

— Извинявай, че не ти казах вчера — каза ми Савана един час по-късно.

Двамата с Алън се върнаха след малко и завариха Тим да спи. Тя ми направи жест да я последвам и двамата слязохме долу в барчето.

— Бях шокирана от появяването ти. Знам, че трябваше да те предупредя, но всеки път щом се опитвах, нещо ме спираше.

На масата имаше две чаши с чай. Никой от нас не се сещаше за ядене.

— Просто беше един лош ден. Прекарах часове тук и сестрите ме гледаха със съжаление… сякаш разбираха, че с всеки ден умирам по малко. Знам, че изглежда смешно, все пак Тим е болният, но ми е толкова трудно да го гледам така. Чувствам се ужасно. Знам, че трябва да съм тук, да му давам сили и наистина искам да съм до него, но винаги е по-зле, отколкото си го представям. Вчера след процедурата беше направо ужасно, помислих, че умира. Не спираше да повръща. На всеки пет минути започваше да пъшка, въртеше се, опитваше се да го предотврати, но не можеше и продължи да се напъва дори когато вече не бе останало нищо в стомаха му. Бях до него, опитвах се да му помогна, но не мога да ти опиша колко безпомощна се чувствах.

Тя извади пликчето с чая от водата и въздъхна.

— И всеки път е така.

Забарабаних с пръсти по чашата си.

— Щеше ми се да знам какво да кажа.

— Няма какво да кажеш, знам го. Затова ти разказвам, ти ще успееш да го преодолееш. Не съм казвала на друг. Никой от приятелите ми няма представа какво преживявам. Мама и татко наистина се стараят… Знам, че ще направят всичко, каквото поискам от тях, винаги са готови да помогнат, мама носи всеки ден кутиите с храна, но всеки път като я видя, е кълбо от нерви. Сълзите й винаги са готови да потекат. Страхува се да не каже или да не направи нещо не както трябва, докато помага в къщата или ранчото, и излиза, че аз трябва да я успокоявам, вместо тя — мен. Понякога ми идва много. Не искам да говоря така за нея, тя ми е майка и аз я обичам, но ми се ще да прояви малко повече твърдост.

Спомних си майка й и кимнах разбиращо.

— А баща ти?

— И той е същият, но по различен начин. Просто избягва темата. Не иска изобщо да чува за Тим. Говори за ранчото, за работата ми, за всичко, но не и за Тим. Сякаш иска да компенсира вайкането на мама, но никога не пита как е Тим или как се чувствам аз. — Тя замълча за миг и поклати глава. — Да не забравяме и Алън. Тим е толкова добър с него! Аз също се старая, но понякога той започва да се наранява или чупи нещата около себе си и аз плача, защото не знам как да постъпя. Не ме разбирай погрешно — опитвам с всички сили, но не съм Тим и той също го осъзнава.

Тя хвана погледа ми, но аз го отклоних бързо и отпих глътка от чая. Опитах се да си представя как изглежда животът й сега.

— Тим каза ли ти как точно откри, че е болен? — попита ме тя.

— Малко. Не достатъчно. Каза ми, че някаква бенка му се разкървавила. Отлагал го известно време, но накрая решил да отиде на лекар.

Тя кимна.

— Звучи невероятно, нали? Ако Тим прекарваше на слънце повече време, щях да разбера. Но бенката беше на прасеца му. Познаваш Тим, можеш ли да си го представиш по бермуди? Дори и на плажа рядко слага къси панталони. И винаги ни преследва да не стоим на слънце без слънчеви очила. Не пие, не пуши и внимава какво яде. И въпреки това хвана рак на кожата. Изрязаха бенката и плътта около нея. Понеже беше много голяма, допълнително извадиха осемнайсет лимфни възела. От тях само един показа положителни резултати. Той започна с интерферон — стандартното лечение. И това продължава една година. Цяла година, през която се опитваме да запазим оптимизма си. Но нещата започнаха да се влошават. Първо — с интерферона, и второ — след операцията той получи целулитис в ингвиналната област.

Аз я погледнах объркано и тя се усети.

— Извинявай. Свикнала съм да говоря с лекари. Това е инфекция на кожата около слабините. Положението му беше критично. Десет дни беше в интензивното. Вече мислех, че го губя, но той е борец, не се дава лесно. Прескочи трапа и продължи с лечението, но скоро откриха ново образование. Близо до първото. Това означаваше нова операция, но и още нещо, много по-страшно — интерферонът, изглежда, не действаше. Така че отново му направиха томография и магнитен резонанс и както и очакваха, откриха ракови клетки в белия дроб.

Тя замълча и се загледа в чашата си. Аз останах безмълвен и на масата задълго се настани тишината.

— Много съжалявам — прошепнах накрая.

Гласът ми я върна в реалния свят.

— Нямам никакво намерение да се предавам — заяви тя пресипнало. — Тим е толкова добър човек! Толкова е мил търпелив и аз го обичам страшно много! Просто не е честно, та ние сме женени само от две години!

Тя се вгледа в мен. Пое дълбоко въздух, за да възвърне спокойствието си, и продължи:

— Трябва да се махне от болницата. Единственото, което могат да направят тук, е интерферонът, а е ясно, че той не помага. Трябва да отиде в място като медицинския център „Андерсън“ или в клиниката „Майо“ или в „Джонс Хопкинс“, където се прилагат нови, авангардни методи. Там може да предложат алтернатива на интерферона или да добавят нещо към него. Често комбинират лечението. Третират болните с биохемотерапия и ползват световния клиничен опит. Четох, че в „Андерсън“ от декември започват да прилагат дори ваксина — не като предпазна мярка, както са повечето ваксини, а като лечение — и предварителните тестове са обнадеждаващи. Искам да опита.

— Какво чакаш тогава? — вдигнах вежди аз.

Тя се засмя горчиво.

— Не е толкова просто.

— Защо? На мен ми изглежда ясно и просто. Излезе ли от болницата, скачаш в колата и тръгваш.

— Застраховката ни няма да покрие разноските — отвърна тя. — Вече не. Той избра подходящ вид застраховка и досега застрахователната компания поемаше всичко. Платиха всички операции, интерферона и всичко останало. Дори ни назначиха персонален застраховател, жената ни влиза напълно в положението. Но не можа да помогне с нищо, когато лекарите назначиха допълнително лечение с интерферон. И няма застраховател на света, който би отпуснал пари за лечение извън стандартната схема, особено ако се провежда в друг щат и се прилагат нови лекарства без гаранция, че ще има ефект.