— Ако трябва, ще ги съдиш.

— За какво? Компанията плати за всички процедури и позволи на Тим да получи подходящото лечение. Няма как да докажа, че ще се повлияе по-добре от алтернативното лечение. Мисля, че ще му помогне, надявам се да му помогне, но никой не може да го потвърди със сигурност.

Тя поклати глава.

— Но да кажем, че ги осъдя и компанията изплати нужната за лечението сума. Докато излезе решението на съда ще мине много време, а ние го нямаме. Проблемът не е само в парите, но и във времето.

— За какви пари става дума?

— За много. А ако Тим получи нова инфекция и се наложи отново да лежи в интензивното, дори не мога да предположа. Но със сигурност е повече, отколкото някога мога да събера.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще търся пари. Нямам друг избор. Целият град ни поддържа. Щом се разбра, че Тим е в болница, местният вестник разказа историята му и хората започнаха да изпращат писма с обещание, че ще помогнат с каквото могат. Отвориха му сметка в местната банка и направиха всичко необходимо. Родителите ми също ще помогнат. От института, където работим, също преведоха солидна сума. Същото направиха и родителите на някои от децата, с които работим. Чух дори, че по магазините са поставили буркани за помощи.

Сетих се за буркана в бара до басейна, където се отбих веднага след пристигането си. Бях пуснал няколко монети, но сега разбирах, че са били капка в морето.

— И докъде стигна?

— Не знам — поклати глава, сякаш й беше неприятно да мисли затова. — Всичко започна преди няколко месеца, но аз бях много заета. Тичах между Тим и ранчото и нямах време да отида до банката. Но тук става дума за много пари.

Тя се усмихна тъжно.

— Не знам защо ти разказвам всичко това. Дори не съм сигурна, че това лечение, за което хората събират пари, ще му помогне. Но напълно разбирам, че ако остане тук, е загубен. Там поне съществува някакъв шанс… А в момента ми стига и тази надежда.

Тя замълча и се загледа отчаяно в масата.

— Каква лудост! — каза след дълго мълчание. — Знаеш ли, че си единственият, на когото съм разказвала всичко това? Не знам по каква причина, но само на теб мога да споделя, защото, че ще разбереш какво преживявам, без да се почувстваш по-наранен и от мен. Вдигна чашата, но веднага я остави. — Осъзнавам, че не е честно да те натоварвам. Ти си имаш достатъчно свои грижи заради смъртта на баща ти…

— Няма нищо — уверих я аз.

— Може и да няма — отвърна тя, — но е проява на егоизъм. Ти се опитваш да се пребориш със собствената си тъга, а аз те занимавам с неща, които могат да помогнат на Тим, но може и нищо да не стане.

Обърна се и се загледа през прозореца, но аз знаех, че не вижда потъналия в зеленина склон отвън.

— Хей — пресегнах се и стиснах ръката й, — радвам се, че сподели с мен, дори и само, за да се разтовариш малко.

Савана потръпна.

— Значи така става, а? Двама ранени воини се подкрепят взаимно.

— Така става и на война.

Тя повдигна очи и ме погледна.

— Значи трябва да се считаме за късметлии?

— Точно така. Наистина сме щастливци — казах с разтуптяно сърце.



Прекарахме в стаята на Тим до късно следобед. Когато се върнахме от кафето, той спеше. После се събуди за десетина минути и отново заспа. Алън седеше на пост до леглото му, изцяло отдаден на брат си. Дори не ме погледна. Савана седеше ту на леглото до Тим, ту на стола до мен. Говорихме надълго и нашироко за състоянието на Тим, за рака на кожата като цяло, за възможните варианти на лечение. Тя бе търсила седмици наред информация от интернет и знаеше всички клинични опити, извършвани в момента. Говореше шепнешком. Не искаше Алън да слуша. Към края на деня знаех толкова за меланомата, колкото всеки специалист.

Малко след вечеря Савана най-после се надигна. Тим отново спеше и тя го целуна нежно за довиждане. Изправи се, после се наведе и го целуна още веднъж. Сигурно знаеше, че до сутринта няма да се събуди. После отвори вратата и ние излязохме на пръсти в коридора.

— Да тръгваме — обърна се към мен.

— Няма ли да се връщаш повече?

— Утре. Ако случайно се събуди, не искам да се мъчи да стои буден заради мен. Трябва да си почива.

— Ами Алън?

— Той ще остане до късно, после ще се върне с колелото и преди да се зазори, отново ще е тук. И да го извикам сега, няма да тръгне с мен. Така е вече месеци наред.

След няколко минути напуснахме паркинга пред болницата и се вляхме в потока от коли по улиците на града. Небето беше оловносиво и на хоризонта се трупаха облаци, предвещаващи буря. Савана беше замислена и мълчеше. По лицето й се четеше изтощение, каквото усещах и аз. Не можех да си представя, че можех да дойда и утре, и вдругиден, и всяка сутрин, убеден, че съществува възможност някъде другаде да бъде излекуван.

Погледнах я крадешком и забелязах, че лицето й е мокро от сълзи. Сърцето ме заболя. Но когато забеляза, че я гледам, тя изтри бузите си, изненадана, че са мокри. Скоро спрях колата под върбата пред дома им, близо до разнебитения пикап. Първите дъждовни капки вече чукаха по стъклото.

Загасих мотора, без да знам какво да кажа. Но Савана ме изпревари.

— Гладен ли си? В хладилника има тонове храна.

Нещо в погледа й ми подсказа, че е по-добре да откажа, въпреки това се чух да казвам:

— Наистина съм малко гладен.

Заваля по-силно и ние хукнахме към вратата, но докато влезем вътре, вече бях мокър до кости. Моли ни чу и изтича от кухнята към всекидневната, за да ни посрещне. Загледан в кучето, се замислих за пристигането си вчера и колко различно ми се виждаше всичко сега, колко много неща се бяха случили, след като се бяхме разделили. Споменът ме върна в Ирак, после на погребението на татко, но аз бързо прогоних неканените мисли. Реших да се съсредоточа върху настоящето и върху това, което щеше да последва.

— За вечеря има каквото си пожелаеш — каза Савана и се запъти към кухнята. — Това е рецептата на мама за справяне със стреса. Готви по много и различни неща. Имам печено, пай с пиле, задушено, лазаня… — Тя отвори хладилника и пъхна глава в него. — Какво си избра?

— Няма значение — отвърнах. — Каквото и да е.

Веднага разбрах, че отговорът ми я разочарова. Беше уморена да взема решения. Прочистих гърло и казах:

— Лазаня ми звучи добре.

— Добре. Ей сега ще я стопля. Ще ти стигне ли?

— Не знам.

— Салата? Имам и маслини. Мога да сваря и яйца, става много вкусно със специалния сос за салата.

— Давай тогава.

— Веднага.

Савана извади една маруля и малко домати от най-долното чекмедже. Изми ги на чешмата и ги наряза. Сложи ги в дървена купа, добави маслините и я постави на масата. После сипа две щедри порции лазаня и пъхна първата в микровълновата. Движеше се сигурно и постепенно идваше на себе си, сякаш простите действия й възвръщаха увереността.

— Не знам за теб, но аз ще си сипя чаша вино — посочи тя към шкафа до мивката.

— Аз също ще опитам. Искаш ли да отворя бутилка?

— Не, ще се справя. Отварачката ми е малко своенравна.

Тя отвори нова бутилка, напълни две чаши и седна срещу мен. Лазанята вдигаше пара пред нас и ми напомни, че всъщност наистина бях много гладен. Опитах една хапка и останах доволен.

— М-м-м. Това наистина е много вкусно.

— Нали? — съгласи се тя, но вместо да се заеме с храната, отпи от виното си. — Любимото ястие на Тим. След като се оженихме, винаги молеше мама да прави големи тави. Тя обича да готви и се радва, когато хората оценяват ястията й.

Савана започна да шари с пръсти по стените на стъклената чаша. Виното улавяше светлината от лампата и искреше като рубин.

— Ако искаш още, не се притеснявай. Имам, колкото си щеш — добави тя. — Повярвай ми, ще ми направиш услуга. Обикновено храната си остава непокътната и ми е жал за нея. Все й казвам да носи по-малко, но тя не слуша.

— За нея също не е лесно. Тя знае, че страдаш.

— Така е — кимна тя и отпи нова глътка.

— Няма ли да хапнеш? — посочих към чинията.

— Не съм гладна. Винаги е така, когато Тим е в болницата. Стоплям си нещо с намерението да ям, но когато го сложа пред себе си, стомахът ми отказва.

Тя се втренчи в чинията си, сякаш убеждаваше себе си да си вземе малко, но накрая тръсна глава.

— Хайде, моля те! — настоях аз. — Хапни поне мъничко. Трябва да ядеш.

— Добре съм.

— Направи го заради мен тогава. Не съм свикнал да ме зяпат, докато ям. Гадно е.

— Добре — предаде се тя. Набоде съвсем малко парченце на вилицата и го поднесе към устата си. — Сега доволен ли си?

— О, да — казах заядливо. — Точно това имах предвид. За десерт може би ще хапнем малко трохи? А дотогава просто дръж вилицата и се прави, че ядеш.

Тя се засмя.

— Радвам се, че си тук. Напоследък единствено ти си позволяваш да ми говориш така.

— Как „така“? Директно ли имаш предвид?

— Да. Вярваш или не, точно това имах предвид.

Тя остави вилицата и бутна чинията, без да обръща внимание на молбите ми.

— Винаги си бил такъв — открит и честен.

— Някога си мислех същото за теб.

Тя избърса устните си със салфетка и я хвърли на масата.

— Хубави дни бяха, а?

Тя ме погледна някак особено. Настръхнах и за миг в мен оживяха всички спомени, всички надежди и мечти, свързани с нея. Савана отново беше онова момиче, което срещнах на плажа, животът й все още беше пред нея и аз все още исках да бъда част от него.

Тя прокара ръка през косата си и венчалната халка проблесна на светлината. Наведох глава и се съсредоточих в чинията си.

— Да — измърморих, загребах от лазанята и се опитах да изтрия образите в главата си. Преглътнах и веднага поех нова хапка.

— Какво става? Нещо се развълнува? — запита тя.

— Не, нищо — излъгах аз.

— Не си спокоен.

Разбира се, че е същото момиче, помислих си, само дето беше омъжена. Пийнах една глътка вино — количеството й се равняваше на всички нейни малки глътки досега. После се отпуснах назад.

— Защо съм тук, Савана?

— За какво говориш?

— За това — посочих около себе си. — Каниш ме на вечеря, макар ти да не ядеш. Споменаваш за миналото. Какво става?

— Нищо не става — тросна се тя.

— Тогава какво? Защо ме покани?

Тя стана и си сипа втора чаша с вино.

— Може би просто имам нужда да поговоря с някого — прошепна тя. — Казах ти, че не мога да споделям с мама и татко. Дори и с Тим не мога да говоря както с теб. Всеки има нужда да поговори с някого.

Звучеше като победена. Но беше напълно права. Знаех го, нали затова бях дошъл в Ленор.

— Разбирам те — затворих очи. Когато ги отворих, тя ме гледаше преценяващо. — Само че не знам как да се оправя с всичко това. С миналото. С нас. С брака ти. Дори и с болестта на Тим. Не мога да наместя всичко това в една схема.

Тя се усмихна горчиво.

— Мислиш ли, че аз мога?

Не отговорих.

— Искаш да знаеш истината? — попита и продължи, без да изчака отговор. — Истината е, че се опитвам да събера енергия от днешния ден, за да преживея следващия.

Затвори очи, признанието явно беше трудно за нея, но след малко ги отвори и продължи:

— Усещам, че все още имаш чувства към мен. И бих искала да мога да ти кажа, че искам да разбера всичко, случило се в живота ти след онова ужасно писмо, но… — Тя се поколеба за миг. — Не съм убедена, че съм готова да го чуя. Знам само, че когато те видях онази вечер пред мен, се почувствах добре. Не прекрасно, просто добре. И това е много важно. През последните шест месеца не е минавал ден, без да се чувствам зле. Всяка сутрин се събуждам и треперя от нерви, от яд и от страх, че ще загубя съпруга си. И се треса така, докато слънцето залезе. Всеки един ден от живота ми за цели шест месеца. Сега е така, а трудното тепърва предстои. Ще става все по-лошо. Ще добавим и проблема с парите за лечението му. Отговорността да намеря най-добрите специалисти в областта. Да спася живота му.

Тя млъкна и се вгледа в мен, за да види реакцията ми.

Знаех, че трябва да я успокоя, но както винаги не успях. Мислех само, че тя все още е момичето, което някога обичах и още обичам, но никога няма да имам.

— Извинявай — промърмори уморено тя. Усмивката й също беше уморена. — Не исках да те въвличам във всичко това. Просто се радвам, че си тук.

Забих поглед в плота на масата и се опитах да потисна напиращите в мен чувства.

— Добре — отвърнах тихо.

Савана се приближи и допълни чашата ми, въпреки че не бях изпил повече от онази една глътка.

— Добре? Аз си изливам сърцето пред теб, а всичко, което чувам от теб, е едно добре?

— Какво искаш да кажа?

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Можеше да кажеш, че също се радваш да ме видиш — подхвърли и излезе от кухнята.

Не чух външната врата да се отваря и заключих, че е отишла във всекидневната.