— Обичам го — повтори Алън.

— Скоро ще излезе от болницата. Лекарите правят всичко възможно.

— Обичам го!

Тя го целуна по главата.

— И той те обича, Алън. И аз те обичам. И знам, че той иска да язди отново с теб. Каза ми го. Каза ми и колко се гордее с теб. Според него ти се справяш отлично и си ми безценен помощник.

— Страх ме е.

— И мен, скъпи. Но лекарите правят всичко по силите си.

— Обичам го.

— Знам. И аз го обичам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Продължих да ги наблюдавам, внезапно осъзнал, че не принадлежа на това място.

През цялото време, докато стоях там. Савана не вдигна нито веднъж поглед към мен и мисълта, че всичко между нас е изгубено, започна да човърка мозъка ми като свредел.

Потупах джобовете си, напипах ключа и се обърнах към външната врата.

Усещах, че очите ми се пълнят със сълзи. Отворих вратата и никой не ме повика обратно. Савана не бе чула отварянето.

Запрепъвах се надолу по стълбите. Никога през живота си не съм се чувствал толкова уморен.

По-късно, по пътя към мотела, докато чаках на светофарите и се вслушвах в ръмженето на мотора, знаех, че минувачите виждат през стъклото един мъж с обляно в сълзи лице.

Те продължиха да капят из целия път, сякаш нямаше никога да спрат.


Прекарах вечерта в стаята си. От коридора се чуваха стъпки и характерния звук от носене на багаж. Понякога стаята се осветяваше от фаровете на преминаващи или спиращи на паркинга коли и тъмнината се изпълваше с призрачни сенки. Хора, тръгнали по своя път, хора, готови да следват съдбата си. Лежах на леглото, изпълнен със завист към тях, и се питах дали и аз някога ще мога да кажа същото за себе си.

Дори не се опитах да поспя. Лежах и мислех за Тим, но вместо измършавялата фигура в болничната стая си представях онова жизнено, приветливо момче, което бях срещнал на плажа преди години, готово да се усмихне и каже добра дума на всеки. Спомних си татко, опитах се да си представя последните седмици от живота му. Надявах се да е имало някой край него, готов да го слуша, докато говори до безкрай за монети, надявах се директорът да не ме е излъгал, когато каза, че си е отишъл спокойно в съня си. Мислих и за Алън, за непознатия свят, в който живееше. Но най-много мислих за Савана. Спомнях си всяка минута от прекарания с нея ден и непрекъснато се връщах към миналото, опитвах се да запълня празнината в сърцето си.

На сутринта, щом слънцето се надигна от земята, си взех душ и прибрах малкото багаж отново в колата си. Отидох в крайпътното ресторантче отсреща и си поръчах закуска, но когато донесоха димящата чиния, я побутнах настрани и изпих само кафето.

Зачудих се дали Савана е станала вече. Може би вече хранеше конете.

Беше девет, когато влязох в болницата. Регистрирах се и поех с асансьора към третия етаж.

Тръгнах по същия коридор, по който бях дошъл вчера. Вратата на Тим беше открехната и от вътре се чуваше телевизор. Тим ме видя и се усмихна изненадано.

— Здрасти, Джон — приветства ме и спря телевизора. — Влизай. Просто убивах времето.

Седнах на стола, където седях вчера. Забелязах, че Тим е по-жизнен. Той успя да се поизправи и отново насочи вниманието си към мен.

— Какво те води толкова рано?

— Ще си тръгвам — обясних. — Утре летя за Германия. Знаеш как е.

— Да, знам — кимна той. — Аз пък се надявам днес да ме изпишат. Тази нощ спах чудесно.

— Много добре. Радвам се да го чуя.

Втренчих поглед в него, търсех някакъв знак за подозрение, някакво трепване от мисълта, че може би снощи между нас със Савана се е случило нещо, но не забелязах нищо.

— Защо всъщност си тук, Джон? — попита ме той.

— Не съм много сигурен — признах. — Имах чувството, че трябва да те видя още веднъж. Мислех, че и ти искаш да ме видиш.

Той кимна отново и се обърна към прозореца. От неговото положение не се виждаше нищо, освен квадрат, изпълнен с въздух.

— Да ти кажа ли кое е най-лошото в тази история? — започна той. — Тревожа се за Алън. Знам какво става с мен. Знам, че изгледите не са добри и че може и да не прескоча трапа. Започвам да свиквам с тази мисъл. Но, както ти казах и вчера, боря се със зъби и нокти и не спирам да се надявам, че ми предстоят още хубави дни. А Савана… Знам, че ако нещо се случи с мен, тя ще е съсипана. Но когато родителите ми загинаха, научих нещо важно.

— Че животът не е честен ли?

— Това също. Но научих, че човек може да превъзмогне всичко, въпреки че му изглежда невъзможно. С времето мъката… става по-поносима. Може да не си отиде напълно, но вече не блокира съзнанието ти. Така ще стане и със Савана. Тя е млада и силна и знам, че ще продължи напред. Но Алън… Не знам какво ще стане с брат ми. Кой ще се грижи за него, къде ще живее?

— Савана няма да го изостави.

— Знам, но не е честно спрямо нея. Трябва ли да я товаря с тази отговорност?

— Няма значение дали е честно. Тя няма да позволи да му се случи нещо.

— Как? Ще трябва да ходи на работа. Тогава кой ще се грижи за него? Той е още толкова млад. Само на деветнайсет е, защо да я задължавам да се грижи за него през следващите петдесет години, например? За мен нещата седят по друг начин. Той ми е брат и толкова. Но Савана…

Той поклати тъжно глава.

— Тя е млада и красива. Защо да я спирам да се омъжи отново?

— Какви ги говориш?

— Дали новият й съпруг ще е съгласен да се грижи за Алън?

Не отговорих. Той вдигна вежди и попита:

— Ти би ли се грижил?

Отворих уста да кажа нещо, но гласът ми го нямаше никакъв.

Чертите на лицето му се смекчиха.

— Ето за какво си мисля, докато лежа тук. Когато не се чувствам зле, де. Всъщност мисля за много неща, включително и за теб.

— За мен?

— Ти все още я обичаш, нали?

Напрегнах се, за да не позволя на нито едно мускулче да ме издаде, но въпреки всичко той разбра.

— Разбрах отговора. Винаги съм го знаел — каза тъжно Тим. — Още си спомням лицето на Савана, когато ми каза за пръв път за теб. Никога не я бях виждал толкова развълнувана. Зарадвах се за нея, защото в теб имаше нещо… повярвах ти веднага, щом те видях. Когато си замина, тя страда ужасно. Мъката я разяждаше всеки ден малко по малко. Не можеше да мисли за нищо, освен за теб. После разбра, че няма да се прибереш, както го бяхте мислили, върна се в Ленор, мама и татко починаха и…

Той не довърши.

— Ти знаеше, че съм влюбен в нея, нали? — погледна ме в очите.

Аз кимнах.

— Знаех си. Влюбих се в нея още на дванайсет години. Постепенно и тя се влюби в мен.

— Защо ми разказваш това?

— Защото е различно. Знам, че Савана ме обича, но не както обичаше теб. Никога не е изгаряла от страст към мен и въпреки това живеехме добре. Толкова се радваше, когато стягахме ранчото… Аз пък бях щастлив, че мога да направя нещо за нея. После се разболях. Тя винаги е тук, грижи се за мен така, както аз бих се грижил за нея, ако се наложи…

Спря за миг, мъчеше се да намери точните думи. Виждах тревогата, изписана по лицето му.

— Вчера, когато дойдохте, аз видях как те гледа и разбрах, че още те обича. Нещо повече, осъзнах, че винаги ще те обича. Това ми къса сърцето, но, знаеш ли, аз все още съм луд по нея и най-важното за мен е нейното щастие. Нищо друго не искам така силно, както да я видя безгрижна като преди.

Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че едва произнесох:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа да не забравиш за Савана, ако нещо се случи с мен. И да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, както го правех аз.

— Тим…

— Не казвай нищо, Джон — вдигна той ръка, за да ме спре или пък за довиждане. — И помни какво ти казах.

После се обърна на другата страна и разговорът ни приключи.

Излязох тихо и затворих вратата зад себе си.

Вън от болницата слънцето ме заслепи. Чух песента на птиците и ги потърсих с поглед, но те останаха скрити сред клоните.

Паркингът беше пълен наполовина. Всички наоколо изглеждаха уморени като мен, сякаш оптимизмът, който демонстрираха пред близките си в болницата, ги напускаше в момента, когато останеха сами.

Знаех, че стават чудеса, независимо колко болен е човек, но посетителите в болницата не бяха магьосници и едва понасяха тревогата си.

Седнах на една пейка пред сградата и се замислих защо, всъщност, бях дошъл. Щеше ми се да не бях го правил. Повторих си думите на Тим няколко пъти, спомних си болката, изписана на лицето му, и стиснах очи. За пръв път чувствата ми към Савана изглеждаха някак… грешни. Любовта трябваше да носи радост и спокойствие, но в този момент тя носеше болка на всички. На Тим, на Савана, дори и на мен. Не бях дошъл, за да изкушавам Савана. Не исках да разбия семейството й… или бях тук точно за това? Може би не бях толкова благороден, колкото си представях. И осъзнаването на този факт ме накара да се почувствам празен като ръждясала консервена кутия.

Извадих снимката на Савана от портфейла си. Беше измачкана и захабена. Загледах се в нея и тревожно се замислих какво ли ще ни донесе следващата година.

Не знаех дали Тим ще умре, или ще живее. Но съзнавах, че каквото и да стане, връзката ми с нея никога няма да бъде като преди. Бяхме се срещнали в едно безгрижно време, пълно с обещания; сега на негово място бяха дошли суровите уроци на истинския живот.

Разтрих слепоочията си, разстроен от мисълта, че Тим знаеше почти с точност какво бе станало между нас със Савана вчера, дори го бе очаквал. Показа го ясно, особено когато ме накара да обещая, че ще я обичам със същото себеотрицание, както я обичаше той. Разбрах какво ми предлагаше да направя, ако умре, но неговото позволение ме разстрои още повече.

Станах и тръгнах бавно към колата си. Нямах представа къде искам да отида, но трябваше да се махна по-скоро от болницата. Да се разкарам от Ленор, дори и само за да подредя мислите си.

Пъхнах ръце в джобовете и зарових за ключовете.

Чак когато доближих, видях пикапа на Савана до моята кола.

Тя седеше зад волана. Видя, че идвам, отвори вратата и слезе. Докато чакаше да се приближа, започна да оправя блузата си.

— Джон… Тръгна си, без да кажеш довиждане.

— Да, така е.

Тя кимна леко. И двамата знаехме причината.

— Как разбра, че съм тук?

— Не знаех. Отидох до мотела и ми казаха, че си се изнесъл. Когато дойдох, забелязах колата ти и реших да те изчакам. Видя ли Тим?

— Да. Изглежда много по-добре. Според него ще го изпишат още днес.

— Това е добра новина — каза Савана и дойде до колата ми. — Тръгваш ли си?

— Трябва. Отпускът ми свърши.

Тя скръсти ръце.

— Щеше ли да дойдеш да се сбогуваш с мен?

— Не знам — признах. — Не съм мислил.

По лицето й мина сянка на обида и разочарование.

— За какво си говорихте с Тим?

Погледнах към болницата, после — към нея.

— По-добре питай него.

Тя стисна устни.

— Значи така ще се разделим?

От пътя изрева клаксон и потока от коли внезапно забави ход. Една червена тойота премина в другото платно, за да излезе от трафика. Докато гледах маневрите й, осъзнах, че не е редно да я оставя без отговор.

— Да — отвърнах. — Мисля, че трябва да се разделим.

Тя стисна юмруци и кокалчетата на ръцете й побеляха.

— Може ли да ти пиша?

Насилих се да не отместя поглед от нея. Как ми се искаше всичко да се беше наредило по-иначе!

— Мисля, че не е добра идея.

— Не разбирам.

— Много добре разбираш — отвърнах. — Ти си омъжена за Тим, не за мен.

Оставих изречението да виси във въздуха, докато събера сили да продължа.

— Той е добър човек, Савана. Много по-добър от мен, бъди сигурна, и аз се радвам, че се омъжи за него. Колкото и да те обичам, не мога да разбия този брак. И дълбоко в себе си съм убеден, че и ти не можеш. Дори да ме обичаш, ти обичаш и него. Отне ми време да го разбера, но сега съм сигурен.

Не казах нищо за неясното бъдеще на Тим. Очите на Савана бавно се изпълниха със сълзи.

— Ще се видим ли някога отново?

— Не знам — думите изгаряха гърдите ми. — Но се надявам да не стане.

— Как можеш да кажеш такова нещо — каза тя и гласът й изведнъж се пречупи.

— Защото това ще значи, че Тим се е оправил. И имам усещането, че всичко ще бъде наред. Трябва да бъде.

— Можеш ли да обещаеш?

— Не — поклатих глава. — Не мога.

— Тогава защо всичко трябва да свърши така?

Сълзите се затъркаляха по страните й и въпреки че имах намерение да тръгна веднага, аз се доближих до нея и изтрих нежно сълзите й.

В погледа й прочетох страх и тъга, гняв и обида. Но преди всичко имаше молба. Молба да променя решението си.

Преглътнах с мъка.

— Ти си негова жена и той се нуждае от теб. От цялата теб, без остатък. Между вас няма място за трети и двамата знаем, че не би трябвало да има.