Стараех се с всички сили, но никакви заповеди не успяха да отклонят погледа ми от брюнетката. Не исках да слушам за какво си говорят, но русата имаше такъв глас, че беше невъзможно да не се заслушаш. Непрестанно говореше за някакъв си Брад и колко много го обичала и как нейният дамски клуб бил най-популярният в университета, а балът, който организирали в края на годината, бил ненадминат и как другата година трябвало да поканят повече хора, как нейните приятелки ходели с членовете на еди-кое си братство, ама те били от най-лошия тип и една от тях дори забременяла, но вината си била нейна, защото била предупредена що за човек е той. Брюнетката почти не се обади — не бих могъл да кажа дали се забавляваше, или й бе досадно — но от време навреме се смееше. Чантата й беше на парапета.

След десетина минути от една от къщите излязоха две момчета и тръгнаха насам. Сигурно от братството, помислих си аз. Единият беше с розова блузка „Лакоста“, а другият с оранжева. И двамата бяха с бермуди до коленете. Предположих, че единият от тях е онзи Брад, за когото говореше русата. Момчетата носеха бира, приближаваха се крадешком, явно искаха да изненадат момичетата. Предположих също, че момичетата ще останат доволни от появяването им и след бърз изблик на изненада, няколко писъка и дружелюбно пляскане на ръце, четиримата ще тръгнат обратно по кея, ще седнат на пясъка и ще се смеят, кикотят или правят, каквото там правеха студентите.

И стана точно така. Момчетата се промъкнаха зад момичетата и скочиха върху тях с бойни викове, те от своя страна взеха да пищят и да пляскат с ръце. Момчетата взеха да свиркат, да дивеят и розовата блузка разля малко от бирата си. После се облегна на перилата близо до чантата и кръстоса крака.

— Мислим да запалим огън — каза оранжевата блузка, сложи ръка на раменете на русата и я целуна по врата. — Готови ли сте за веселба?

— А вие? — погледна дяволито приятеля си русата.

— И още как!

Розовата блузка се хвана за перилата, ръцете му се плъзнаха и явно са докоснали чантата, защото тя се наклони и полетя към водата. Звукът беше като от плясък на опашката на подскачаща в морето риба.

— Какво беше това? — обърна се той.

— Чантата ми! — възкликна брюнетката. — Ти я бутна!

— Съжалявам — каза той, но не личеше да съжалява.

— Вътре беше портфейлът ми.

Той се намръщи.

— Казах, че съжалявам!

— Опитай се да я хванеш, преди да потъне.

Момчетата от братството замръзнаха за миг и аз разбрах, че никой от тях няма намерение да скочи във водата. Още миг и вероятно нямаше да могат да я стигнат, щеше да се наложи да плуват доста време, което не е препоръчително за пийнали хора, каквито очевидно бяха. Мисля, че брюнетката разчете правилно посланието в погледа на розовата блузка, защото видях как слага ръце на перилата и вдига единия си крак, готова да скочи.

— Не ставай глупава, вече е далече — протегна ръка да я спре розовата блузка. — Опасно е да скачаш оттук. Може да има акули. Това е само едно портмоне. Ще ти купя ново.

— Не искам ново! Вътре бяха всичките ми пари.

Това въобще не беше моя работа. Бях убеден. Но докато ставах от мястото си и се засилвах, за да се гмурна в морето, си помислих: „Какво пък…“

2.

Предполагам, че трябва да обясня защо скочих във водата да извадя чантата й. Не беше, защото исках да ме види какъв съм юнак или за да я впечатля, нито пък се тревожех за парите й. Беше по-скоро заради невероятната й усмивка и топлината в очите й. Докато летях надолу с главата, осъзнах, че постъпвам глупаво, но вече беше късно. Гмурнах се, после изплувах на повърхността и се огледах. Четири чифта очи ме гледаха изумено от перилата на кея. Розовата блузка беше не само възмутен, но и ядосан.

— Къде е? — викнах.

— Ей там — извика брюнетката. — Още я виждам, но започна да потъва…

Отне ми време, докато я забележа в здрача. Океанът се вълнуваше и правеше всичко възможно да ме изтласка по-далеч от кея. Най-сетне я зърнах, доплувах до нея и я вдигнах над повърхността, въпреки че вече беше пълна с вода. Вълните ми помогнаха да доплувам до брега по-лесно, отколкото си мислех. Четиримата на кея не откъсваха поглед от мен.

Най-сетне усетих дъно под краката си и скоро се озовах на пясъка. Изтръсках водата от косата си и се огледах за сърфа. Беше си на кея. Те дойдоха при мен.

— Заповядай — измърморих и й подадох чантата.

— Благодаря — каза мило тя и очите й срещнаха моите.

В този момент усетих, че в мен нещо изщрака като ключ в ключалка. Вярвайте ми, въобще не съм романтичен и не вярвах на истории за любов от пръв поглед. И все още не вярвам. Но нещо се случи тогава и то много напомняше на онова, на което по принцип не вярвам. Не можех да отместя очи от нея.

Отблизо беше още по-хубава, но не красотата й ме плени, а погледът и усмивката, която разкриваше малка дупка между предните зъби, и не само усмивката, а начинът, по който отмяташе разпиляната от вятъра коса от лицето си, лекотата и грацията в движенията й.

— Не трябваше да го правиш — каза тя леко учудено. — Аз щях да я хвана.

— Знам — отвърнах. — Видях, че се готвиш да скочиш.

— Но почувства непреодолимо желание да помогнеш на дамата в беда? — Тя се извърна и се усмихна.

— Нещо такова.

За момент тя остана така, сякаш обмисляше отговора ми, после насочи вниманието си към плажната чанта. Извади всичко — портфейла, слънчевите очила, крема против изгаряне — връчи ги на русата, после обърна чантата и я изцеди от водата.

— Снимките са се намокрили — обади се приятелката й, докато проверяваше състоянието на портфейла.

Брюнетката не отговори, продължи да изстисква единия край, после другия.

— Още веднъж ти благодаря — вдигна глава към мен.

Акцентът й не беше от източната част на Северна Каролина, а някак по-носов, сякаш бе отраснала в планините около Бун или в Южна Каролина.

— Няма защо — отвърнах, но не помръдвах.

— Хей, може би чака награда — извика Розовата блузка.

Тя го изгледа, после върна погледа си на мен.

— Искаш ли награда?

— Не, разбира се — махнах с ръка. — Просто се радвам, че помогнах.

— Знаех си, че по света все още има рицари — заяви тържествено тя.

Опитах се да открия скрит присмех, но нямаше и следа от такова нещо.

Оранжевият ме прецени с поглед.

— Моряк ли си — попита и притегли в прегръдките си русата.

— Не. Целта не беше просто да отдавам чест — поклатих глава аз. — Исках всичко, свързано с военния живот, затова влязох в армията.

Брюнетката се засмя. За разлика от татко тя веднага схвана разликата.

— Казвам се Савана. Савана Лин Къртис — протегна ръка към мен, а с другата посочи приятелите си. — А това са Брад, Ранди и Сюзан.

— Аз съм Джон Тайри — казах и хванах протегнатата ръка.

Беше топла, на места мека като кадифе, но на други имаше мазоли. Неочаквано осъзнах колко отдавна не съм докосвал женска ръка.

— Мисля, че трябва да ти се отблагодаря по някакъв начин.

— Не е необходимо.

— Вечерял ли си? — попита тя, без да обръща внимание на протеста ми. — Готвим се да си запалим огън и да си направим вечеря на грил. Искаш ли да дойдеш с нас?

Останалите се спогледаха. Розовоблузият Ранди определено не изглеждаше очарован и признавам, че това ме накара да се почувствам по-добре. „Хей, може би чака награда“? Ама че кретен!

— Ами да, защо не? — обади се Брад, но в гласа му нямаше и капчица ентусиазъм. — Ще бъде весело. Ние сме ей там, до дюните.

И той посочи една от къщите на плажа, пред която се мотаеха хора.

Нямах никакво намерение да прекарвам вечерта в тяхното братство, но Савана ми се усмихна с онази нейна топла усмивка и думите сами изскочиха от устата ми.

— Звучи страхотно. Само ще си прибера дъската от кея и след минутка съм при вас.

— Ще те чакаме там — каза Ранди и пристъпи към Савана, но тя му обърна гръб.

— Аз ще дойда с теб — викна след мен и се отдели от групата. — Това е най-малкото, с което мога да се отплатя.

Намести чантата на рамото си и им махна.

— След малко сме при вас.

Настигна ме и двамата поехме през дюните. Приятелите й се поколебаха за минута, но когато видяха, че тя върви уверено след мен, поеха към къщата. Забелязах, че русата се обърна и ни проследи с поглед. Ранди също ни изгледа начумерено. Савана не ги видя, просто крачеше до мен.

— Сюзан сигурно си мисли, че съм полудяла, щом правя това — погледна ме тя.

— Кое?

— Да тръгна с теб. Според нея Ранди е идеална партия и цял ден се опитва да ни събере. Той се мъкне непрекъснато след мен.

Кимнах, без да знам какво да отговоря. Кръглата луна вече бе поела по своя път към звездите и забелязах, че Савана гледа към нея. Вълните се удряха в брега и разпръскваха сребърна пяна по цялата крайбрежна ивица. С всяка вълна сякаш блясваше светкавица на фотоапарат. Стигнахме до кея. Дъските скърцаха от пясъка и солта, дървото бе започнало да губи цвета си и да се цепи на места. Щом стъпихме върху тях, изпъшкаха под краката ни.

— Къде е базата ти? — неочаквано попита тя.

— В Германия. В отпуск съм и реших да си дойда за няколко седмици, да видя татко и приятелите. А ти сигурно си от планините, нали?

Тя ме погледна изненадано.

— Ленор — каза и продължи да ме изучава с поглед. — Позна по акцента, нали? Звуча като от дълбоката провинция.

— Не, изобщо.

— Е, точно от там съм, от дълбоката провинция. Отраснах в ранчо и така нататък. И наистина имам акцент, но някои го намират очарователен.

— Ранди например.

Изплъзна ми се, без да искам. Настъпи неловка тишина. Тя прокара няколко пъти пръсти по косата си, накрая заговори.

— Ранди изглежда симпатичен, но не го познавам много добре. Всъщност не познавам повечето от хората в къщата, освен Тим и Сюзан. — Тя прогони един комар от бузата си и продължи. — После ще те запозная с Тим. Той е чудесен. Ще го харесаш. Всички го харесват.

— И ти си дошла с тях на почивка за седмица?

— За месец, но всъщност не е почивка. Ние сме доброволци. Чувал ли си за организацията „Дом за всички“? Тук сме, за да помогнем в строежа на няколко къщи за бездомни хора. Семейството ми участва в организацията от години.

Погледнах над раменете й към къщата. Нощта вече настъпваше, а с нея се появиха и първите признаци на живот в нея. Излязоха още хора, чу се музика и поляната отпред се огласи от младежки смях, Брад, Ранди и Сюзан вече бяха сред група състуденти и пиеха бира. Заприличаха ми повече на деца, наслаждаващи се на приятната вечер и на възможността да се позакачат с представителки на противоположния пол, отколкото на група добротворци. Тя забеляза физиономията ми и също погледна към тях.

— Започваме работа в понеделник. Тогава ще разберат, че не всичко е забавление.

— Не съм казал нищо…

— Не е необходимо. Но иначе си прав. Повечето от тях за пръв път участват в акция и го правят само за да си го впишат в биографията. Нямат представа колко работа ги чака. Но в крайна сметка постепенно ще разберат, че главната ни цел е да построим дом, и ще започнат да се отнасят по-сериозно. Винаги става така.

— Участвала ли си и преди в такава бригада?

— Всяко лято, откакто навърших шестнайсет. Преди ходех с организирани от църквата звена, но когато отидох в Чапъл Хил, основахме студентска група. Всъщност Тим я създаде. Той също е от Ленор. С него се познаваме от цяла вечност. Той току-що се дипломира и записа магистърска стенен. Това лято решихме, че вместо да търсим някаква временна работа или да се размотаваме нагоре-надолу из града, можем да предложим на студентите нещо различно. Организацията е следната: всеки поема своя дял от грижата за къщата, както и разходите си за месеца. Не плащаме нищо за работата, тя наистина е доброволна. Ето защо беше толкова важно да си върна чантата. Нямаше да има какво да ям цял месец.

— Сигурен съм, че нямаше да те оставят да гладуваш.

— Знам, но нямаше да е честно. Те вече правят нещо стойностно с труда си и това е достатъчно.

Краката ни затънаха в пясъка.

— Защо точно Уилмингтън? — попитах. — Имам предвид… защо не в Ленор или Рейли?

— Заради плажа. Трудно е да намериш доброволци за такава работа, но ако е съчетана с плаж, е по-лесно. А колкото повече хора дойдат, толкова повече работа ще се свърши. Тази година успяхме да привлечем трийсет души.

Кимнах и осъзнах колко сме близо един до друг.

— И ти ли завърши тази година?

— Не, ще завърша през следващата. И след това ще запиша магистратура, ако това е следващият ти въпрос.

— Това беше.

— Сетих се. Когато следваш, всички те питат за това.

— А мен всеки ме пита дали ми харесва в армията.

— И харесва ли ти?

— Не знам.

Тя се засмя и смехът й беше толкова мелодичен, че поисках да го чуя отново.