Никълъс Спаркс - С дъх на канела

— Какво четеш?

Казах й и тя кимна.

— А какво става, когато ви пратят на акция?

— Тогава е различно. — Аз също приключих с пилето и оставих чинията до мен. — Тогава има дежурства, нощни патрули, нещата обикновено не вървят по предварителен план и трябва непрекъснато да си сверяваме часовниците, така че сме много заети. Но пехотинците са сухопътни войски, нормално е да прекарваме по-голямата част от времето си извън лагера.

— Страх ли те е?

За миг замълчах, търсех правилния отговор.

— Да, понякога. Не че трепериш непрекъснато, справяш се дори когато земята под краката ти гори. Просто… действаш. Нещата се развиват толкова бързо, че нямаш много време да мислиш, вършиш си работата и гледаш да отървеш кожата. Страхът те пипва после, когато всичко е свършило. Тогава осъзнаваш колко близо си бил до края, понякога те втриса, друг път повръщаш, такива неща.

— Не съм убедена, че мога да върша такава работа.

Не мисля, че очакваше някакъв отговор, затова смених темата.

— Какво ще специализираш?

— Това е дълга история. Сигурен ли си, че искаш да я чуеш?

Кимнах и тя пое дълбоко въздух.

— В Ленор живее едно момче, казва се Алън и го познавам, откакто се помня. Той е аутист и дълго време никой не знаеше какво да предприеме и как да действа с него. Това ме разстройваше, знаеш ли? Чувствах се виновна заради него, дори и като малка. Когато попитах нашите, те ми отвърнаха, че сигурно Всевишният има специални планове за него. Отначало обяснението им ми се стори безсмислено, но Алън имаше по-голям брат, той се отнасяше много мило и беше изключително търпелив с него. Винаги. Никога не му викаше, нито показваше пренебрежение и малко по малко помогна на брат си. Алън не е идеален, все още живее с родителите си и никога няма да бъде самостоятелен, но е много по-добре. И аз реших, че искам да помагам на такива деца като него.

— На колко години беше, когато го реши?

— На дванайсет.

— И искаш да работиш с тях в училище?

— Не — отвърна тя. — Искам да правя това, което братът на Алън направи за него. Той използва конете. — Тя спря за миг и се замисли. — Аутистите са затворени в свой собствен свят. Училището и лечението са базирани на рутината, а аз искам да им предложа преживявания, които могат да им отворят нов прозорец към света. Видях, че има ефект, имам предвид, че в началото Алън се ужасяваше от конете, но брат му продължи да опитва. Постепенно започна да ги докосва, да ги гали по носа, после дори започна да ги храни. Накрая се научи да язди. Спомням си първия път, когато се качи на кон… беше невероятно. Усмихваше се като най-обикновено щастливо дете. Ето това искам да дам на децата. Малко щастие… дори да е за кратко. Така разбрах какво искам да правя в живота си. Може би ще отворя конна база за деца аутисти или лагер, където ще можем да работим с тях. За да усетят и те щастието, което усети Алън.

Тя побутна вилицата си, леко засрамена, после остави чинията върху пясъка.

— Звучи прекрасно — казах, наистина очарован.

— Засега е само мечта. Тепърва предстои да видим можем ли да го осъществим.

— И ти обичаш конете, нали?

— Всички момичета обичат коне, не го ли знаеш? Наистина ги обичам. Имам си един арабски жребец, казва се Мидас. Понякога мисълта, че ще съм тук цял месец, вместо да препускам с него из планината, направо ме убива.

— Аха, истината изскочи наяве.

— Но съм тук, нали? И смятам да остана до края. Когато се върна, ще яздя всеки ден. Ти яздиш ли?

— Пробвал съм веднъж.

— Хареса ли ти?

— На следващия ден не можех да седна. Болеше ме дори когато ходех.

Тя се изкикоти и аз осъзнах, че ми е приятно да разговарям с нея.

За разлика от много други хора с това момиче се чувствах свободен и естествен.

В небето сияеше Орион, на хоризонта се виждаше Венера и ярката й бяла светлина се отразяваше в морето. Момичетата и момчетата продължаваха да сноват нагоре-надолу по стълбата и да флиртуват помежду си. Изпитият алкохол им бе вдъхнал смелост.

— Трябва да тръгвам — въздъхнах и се надигнах. — Искам да се видя и с татко. Сигурно се чуди къде съм, ако не е заспал вече.

— Искаш ли да му се обадиш? Тук има телефон.

— Не, по-добре да тръгвам. Живея далече.

— Нямаш ли кола?

— Не. Тази сутрин дойдох на стоп.

— Искаш ли да помоля Тим да те откара до вас? Сигурна съм, че няма да има нищо против.

— Не, не го притеснявай.

— Не ставай смешен. Нали живееш далече? Чакай ме тук, ей сега ще го намеря.

Тя стана и припна по стълбите, преди да я спра. Минута по-късно се показа отново, вече в компанията на Тим.

— Тим ще те закара с удоволствие — каза тя. Изглеждаше доволна от себе си.

— Наистина ли нямаш нищо против? — обърнах се към Тим.

— Никакъв проблем — увери ме той и посочи сърфа.

— Пикапът ми е отзад. Можеш да сложиш дъската в багажника. Искаш ли помощ?

— Не — казах и отидох до стола да си взема ризата. После вдигнах сърфа. — Но благодаря, че попита.

— Няма защо — отвърна той и потупа джобовете си.

— Ще отида да взема ключовете. Камионът е зелен и е паркиран отпред. Ще се видим там.

Той отново изкачи стълбите, а аз се обърнах към Савана.

— Радвам се, че те срещнах. Тя задържа погледа ми.

— И аз. Досега не бях говорила с войник. Чувствах се някак… защитена. Не мисля, че Ранди ще ми създава неприятности тази вечер. Предполагам, че татуировките ти са го изплашили достатъчно и ще го държат настрана.

Значи все пак ги бе забелязала.

— Предполагам, че ще се видим пак.

— Знаеш къде съм.

От отговора й не се разбра дали иска да ме види отново или не. В много отношения тя беше пълна загадка за мен. Всъщност въобще не я познавах.

— Но съм разочарована, че забрави толкова бързо.

Думите й дойдоха като отговор на вътрешните ми колебания.

— Какво забравих?

— Нали обеща да ме научиш да карам сърф?

Ако Тим беше засегнат от отношението на Савана към мен или от това, че утре щяхме се срещнем отново, то с нищо не го показа. Концентрира се върху шофирането, още не познаваше добре града и аз го упътих. Беше от шофьорите, които спираха на жълто и изчакваха търпеливо, вместо да форсират и докато светне зелено, да са вече при другия светофар.

— Дано да си прекарал добре — каза загрижено той. — Знам, че е малко неловко, когато не познаваш никого.

— Беше приятно.

— Със Савана май наистина си допаднахте. Сигурен съм, че и на нея й беше приятно.

— Добре си поприказвахме.

— Радвам се. Малко се тревожех за нея. До миналата година родителите й идваха с нас на бригадите. За пръв път тръгва сама. Знам, че е голямо момиче, но тук няма много хора от нейната компания и мисълта, че цяла вечер ще отбива мераците на нашите юнаци, ми беше неприятна.

— Сигурен съм, че щеше да се справи.

— Може и да си прав, но някои от тях са много настоятелни.

— Разбира се, че ще са. Нали са юнаци.

Той се засмя.

— Прав си — кимна и погледна през прозореца. — Сега накъде да завия?

Прекарах го по малките улички и не след дълго вече бяхме пред нас. Прозорецът на татко все още светеше.

— Благодаря ти — казах и отворих вратата.

— Няма защо. — Той се усмихна приятелски. — И, както ти казах, отбивай се, без да се притесняваш. През седмицата сме на работата, но вечер и през уикенда сме свободни.

— Ще запомня — обещах.

Влязох и първата ми работа беше да надникна при татко. Той беше зает със Сивия каталог и подскочи, като ме видя. Не ме бе чул да влизам.

— Извинявай! — казах и седнах на стъпалото, което разделяше кабинета от останалата част на къщата.

— Няма нищо.

Това беше единственото, което каза. Огледа се притеснено, явно не можеше да реши дали да остави каталога настрани, или да продължи работа.

— Днес вълните бяха жестоки — казах бодро. — Бях забравил колко е хубаво да се плъзгаш по вълните.

Той се усмихна, но отново не каза нищо. Размърдах се неловко, но продължих упорито:

— Как мина днес в работата?

— Все същото — отвърна той и бързо потъна в себе си. С това нашият разговор също потъна в небитието.