— Как беше? — извика задъхано.

Въпреки огромната дистанция между нас виждах всяка черта на лицето й.

„Ох, човече — обади се един вътрешен глас, — наистина си загазил!“



— Упражнявам се от години — призна тя, когато се приближих. — И имам добро чувство за равновесие. Може би трябваше да ти го кажа, докато ми обясняваше как ще се пребия.

Прекарахме повече от час във водата. Тя успяваше всеки път да се задържи и яздеше с лекота всяка вълна до самия бряг, макар че не можеше да сменя посоката на сърфа. Но не се съмнявах, че с малко повече упражнения ще се справи и с това.

После се върнахме в къщата и аз я изчаках на стълбите да се преоблече. Повечето от хора още спяха, три момичета седяха на терасата и гледаха океана, другите сигурно се възстановяваха от снощи, защото не се виждаха никъде. Савана се появи след няколко минути в къси панталонки и широка тениска. Носеше две чаши с кафе. Седна до мен на стъпалата и се загледа в океана.

— Не съм казал, че ще се пребиеш — реших да изясня нещата аз. — Просто казах, ако загубиш равновесие, да преместиш тежестта на тялото си в противоположна посока.

— Аха — погледна ме хитро тя. После посочи към чашата. — Това е за теб.

— Мирише страхотно.

— Не мога да започна деня си без кафе. Това е единственият ми порок.

— Всеки си има някакъв.

Тя ме погледна с любопитство.

— А твоят какъв е?

— Аз съм изключение. Нямам нито един.

Савана ме сръга приятелски и аз си глътнах езика от изненада.

— Знаеш ли, че снощи имаше пълнолуние?

Знаех, но предпочетох да си затрая.

— Наистина ли?

— Още от дете обичам пълната луна. Мислех, че е нещо като знамение. Вярвах, че винаги предвещава добри неща. Например, ако съм направила някаква грешка, луната ми дава шанс да започна всичко отначало и да поправя нещата.

Тя замълча, допря чашата до устните си и димът оформи венец около лицето й.

— Каква е програмата ти за днес? — попитах я, без да откъсвам поглед от очите й.

— По някое време ще се съберем, за да обсъдим нещата за утре, но друга работа нямам. Освен църквата. За мен църквата е важна. Има ли желаещи да дойдат с мен на църква? Което ме подсеща… колко е часът?

Погледнах часовника си и казах:

— Малко след девет.

— Вече! Ох, нямам много време. Службата започва в десет. — Кимнах. Беше ясно, че е време да се разделим. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— На църква? — изненадах се.

— Да, на църква. Не ходиш ли?

Не знаех какво да кажа. Разбрах, че тя се отнася сериозно към тази работа и се уплаших, че отговорът ми ще я разочарова. От друга страна, не исках да я лъжа.

— Не много често — признах. — Всъщност не съм ходил от години. Като дете ходех, но… Не знам защо спрях.

Тя протегна краката си напред и изчака да добавя нещо. Разбра, че няма да го направя, и се обърна към мен:

— И?

— Какво „и“?

— Ще дойдеш ли с мен или не?

— Нямам подходящи дрехи. Имам предвид, че времето е малко, за да си ида до нас, да се изкъпя, преоблека и да се върна навреме. Иначе щях да дойда.

Тя ми хвърли изпитателен поглед. Явно й се сторих благонадежден, защото ме потупа по коляното и каза:

— Добре тогава. Ще ти намеря дрехи.

Докосваше ме за втори път.



— Изглеждаш много добре — увери ме Тим. — Ризата ти е малко тясна в яката, но не мисля, че някой ще забележи.

Погледнах се в огледалото и видях непознат човек в панталони цвят каки, плътно прилепнала по тялото риза и вратовръзка. Не си спомнях кога за последен път съм слагал връзка и не бях сигурен, че тази работа ми харесва. Тим, напротив, гледаше на нещата откъм веселата им страна.

— Как успя да те убеди? — попита ме той.

— Нямам представа.

Тим се засмя и докато се навеждаше да завърже обувките си, ми намигна.

— Казах ти, че те харесва.



В базата имахме няколко свещеници и повечето от тях бяха добри момчета. Един от тях се казваше Тед Дженкинс, мъж, на когото можеш да се довериш. Не пиеше и не мога да кажа, че беше един от нас, но където се появеше, винаги бе добре дошъл. Имаше съпруга и две хлапета и служеше в базата вече петнайсет години. Имаше дългогодишен опит в семейните и военните драми, които разтърсваха войнишката душа и ако ти се прииска да си излееш болката, беше насреща, сядаше и наистина те изслушваше. Не можеш да му кажеш всичко — все пак той беше офицер и успя да разжалва две момчета от моя взвод, които му разказали без задръжки как са се скатали от някаква задача, но въпреки това нещо те караше да споделиш с него. Не знам защо, може би просто защото беше добър човек и свещеник. Говореше за бог естествено, все едно говори за приятелите си, не с онзи наставнически, дразнещ тон, който те кара да бягаш надалеч. Нито те насилваше да присъстваш на неделните служби. Оставяше сам да си прецениш. В зависимост от положението в базата и степента на риск на предстоящата акция, разговаряше с един, двама или сто души на ден. Преди да ни изпратят на Балканите, той успя да покръсти най-малко петдесет души.

Аз бях кръстен още като дете, така че не влизах в това число, но както споменах, не бях ходил на църква от цяла вечност. Спрях по време на бунтовническия си период и не знаех какво да очаквам сега. А и честно да си кажа, не изгарях от нетърпение. Но службата не беше лоша. Пасторът беше умерен, музиката — готина, и дори не усетих досадата, заради която чаках с нетърпение края й като дете. Не казвам, че се трогнах, но бях доволен, най-малкото защото щях да имам тема за разговор с татко. И защото можех да бъда още известно време със Савана.

Тя седна между мен и Тим и с крайчеца на окото си можех да я наблюдавам, когато запяхме. Пееше вярно, имаше тих нисък глас и аз се влюбих в него. Тим изглеждаше изцяло погълнат от светото писание. След края на службата отиде при пастора и поговори с него. Със Савана застанахме под сянката на едно дърво пред входа да го изчакаме. Тим разговаряше и лицето му изглеждаше някак одухотворено.

— Стари приятели? — попитах и кимнах към него.

Въпреки сянката горещината беше ужасна и по ризата ми се появиха петна от пот.

— Не. Мисля, че неговият баща му е говорил за този пастор. Вчера си взе карта на града, за да намери църквата.

Савана започна да си вее с ръка; в ярките си летни дрехи приличаше на класическа южна красавица.

— Радвам се, че дойде — стрелна ме с поглед тя.

— Аз също.

— Гладен ли си?

— А ти как мислиш?

— Защо не дойдеш? Снощи остана много храна. Тъкмо ще върнеш дрехите на Тим. Сигурна съм, че ти е топло с тях и не се чувстваш удобно.

— Все пак не може да се сравнява и на половина с горещината, когато си с ботушите, каската и униформата, повярвай ми.

Тя наклони главата си на една страна.

— Обичам да те слушам, когато говориш за войнишкия си живот. Никой от нашия клас не говори така. Интересно е.

— Занасяш ли ме?

— Просто отбелязвам. — Тя се облегна грациозно на дървото. — Мисля, че Тим свършва.

Проследих погледа й и не открих никакви признаци за това.

— Как разбра?

— Виж как събра ръце пред гърдите си. Това значи, че е готов да каже довиждане. След секунди ще протегне ръка, ще се усмихне и ще кимне, после ще си тръгне.

Тим направи точно това и скоро тръгна към нас. Погледнах я и видях, че се забавлява на удивлението ми.

— Ако живееш в малък град като моя — сви рамене тя, — няма какво толкова да правиш, освен да наблюдаваш хората. След известно време виждаш модела на поведение.

По мое скромно мнение бе наблюдавала Тим прекалено дълго и прекалено често, но не исках да се задълбочавам.

— Хей, компанията — махна с ръка Тим, — готови ли сте да тръгваме?

— Доста време те чакаме — отбеляза Савана.

— Съжалявам! Трябваше да поговорим.

— Ти говориш с всички и навсякъде.

— Знам — усмихна се той. — Опитвам се да бъда по-резервиран.

Тя се засмя и тяхната почти семейна кавга ме избута автоматично извън приятелския кръг, но всичко бе забравено веднага, щом Савана сложи ръка в моята.

Когато пристигнахме, всички в къщата вече бяха на крак. Много от тях бяха по бански, за да хванат тен. Имаше хора и на терасата на втория етаж, но повечето бяха на плажа зад сградата. Гърмеше музика, охладителят отново пращеше от бира и момчетата вече държаха в ръце по кутия от старото изпитано средство против махмурлук. Ако бях на тяхно място, сигурно и аз щях да гаврътна една. Всъщност студеното питие щеше да ми дойде добре и сега, но предвид, че идвах от църква, реших да пропусна.

Преоблякох се, сгънах дрехите на Тим по войнишки и се върнах в кухнята. Той правеше сандвичи.

— Вземи си — покани ме с жест. — Имаме цели тонове храна. Знам го, защото вчера лично прекарах три часа в магазина.

Той изплакна ръцете си и ги подсуши с кърпата.

— Така. Сега е мой ред да се преоблека. Савана ще дойде всеки момент.

И той напусна кухнята. Останал сам, аз за пръв път се огледах наоколо. Къщата беше в традиционния морски стил: тръстикови мебели с ярка тапицерия, нощни лампи от черупки на миди и раковини, статуя на морски фар на лавицата над камината и картини на брега, рисувани с пастели.

Родителите на Луси имаха подобна къща, но не тук, а на остров Болд Хед. Прекарваха там цялото лято. Старецът й трябваше да работи и през седмицата с жена му се връщаха в Уинстън Салем, а „горката“ Луси трябваше да стои там сама. Без да се броя аз, разбира се. Ако знаеха какво става през тези дни, сигурно нямаше да я оставят така безотговорно.

— О, виждам, че отново приличаш на себе си — чух гласа на Савана.

Беше по бански, но върху долнището бе сложила къси панталонки.

— Какво искаш да кажеш?

— Якичката така те стягаше, че очите ти бяха изскочили като на жаба.

Ухилих й се и посочих чинията пред мен.

— Тим направи сандвичи.

— Супер! Умирам от глад — възкликна и се приближи до масата тя. — Ти хапна ли?

— Не още.

— Хайде, грабвай един. Мразя да ям сама.

Нагънахме сандвичите. Момичетата на терасата не знаеха, че сме вътре, и една от тях разказваше високо на другите какво е правила миналата нощ с някакво момче. От разказа й изобщо не личеше, че са тук заради мисия в услуга на бедните. Савана сбърчи нос, сякаш искаше да каже: „Прекалено много детайли“, и отвори хладилника.

— Жадна съм. Ти какво предпочиташ?

— Вода.

Тя се наведе и взе две бутилки с минерална вода. Опитах се да не я зяпам, но всъщност направих точно това и, да си призная, не съжалих. Не знам дали разбра, че я оглеждам, но явно беше, защото когато се изправи и се обърна, очите й светеха закачливо. Сложи бутилките на масата и попита:

— Искаш ли после да продължим със сърфа?

Можех ли да кажа „не“?

Прекарахме целия следобед във водата. Наслаждавах се на фигурата на Савана върху сърфа, но повече бях очарован от грациозните й движения, докато балансираше умело върху дъската. Сякаш да направи нещата още по-приятни, тя настоя да сърфирам точно пред нея, докато си почива на пясъка. Това ми даде възможност да зяпам безнаказано всяка извивка на тялото й, докато гоня вълните.

Върнахме се късно следобед и се присъединихме към другите. Легнахме на кърпите на пясъка зад къщата, близо един до друг, но не прекалено. Колегите й ни хвърляха по някой любопитен поглед, но в общи линии никой не го беше грижа, че съм там, като изключим Ранди и Сюзан. Тим не се виждаше никъде.

Савана легна по корем — изкусителна гледка — аз също се излегнах, опитах се да подремна на следобедната жега, но присъствието й ме държеше буден.

— Разкажи ми за татуировките — измърмори тя.

Аз наместих главата си удобно върху пясъка.

— Какво искаш да знаеш за тях?

— Не знам. Защо си ги направил? Какво означават?

Повдигнах се на лакът и посочих лявата ръка, на която имаше орел и знаме.

— Това е емблемата на пехотата, а тук е изписана — докоснах буквите над орела — частта, в която служиш: батальон, рота, дивизия. Всички в отряда имат такава. Направихме ги след основния курс във Форд Бенинг в Джорджа, на бала по случай успешното завършване.

— Какво значи „скачай и действай“? — попита и докосна надписа отдолу.

— Това е прякорът ми. Заради нашия сержант по време на тренировките. Не успях да сглобя достатъчно бързо пушката и той заяви, че ако не се задействам, той ще скочи и ще задейства една определена част от тялото ми. Така си и остана.

— Изглежда е бил симпатяга.

— Аха. Зад гърба му го наричахме Луцифер.

Тя се усмихна.

— А за какво е онази бодлива тел над надписа?

— Нищо — тръснах глава аз. — Имам я още преди да вляза в армията.

— А другата ръка?

Китайски йероглиф. Не исках да навлизам в подробности, затова се загледах встрани.

— Идва от периода „Не ми пука от нищо“.