— Господи, какъв глупак съм! Благодаря ти, господи, че не е това, което си помислих в началото. А е нещо съвсем естествено. Какво толкова има…

На Сабрина й се искаше да потъне в земята. Погледна го — на лицето му беше изписано облекчение. Може би затова изкрещя:

— Вън!

Сега той се почувства безпомощен. Не знаеше какво да направи. Тя беше толкова притеснена и объркана. Трябваше да я разбере. Продължаваше да го гледа втренчено, а вената на шията й бясно пулсираше. Прекрасната и шия. Сигурно й беше студено. Трябваше да направи нещо.

— Облечи си халата. Ще отида да ти донеса някои неща.

Най-после тя се предаде — явно нямаше повече сили да се бори. Искаше му се да й каже да не става смешна, но тя беше само на осемнадесет години. По дяволите…

Филип се върна след няколко минути и мълчаливо и подаде белите памучни ленти, които внимателно бе нарязал от една мъжка риза.

— Искаш ли топла вода да се измиеш?

Тя кимна. Главата й остана наведена — срамуваше се да го погледне.

— Сабрина…

Филип не посмя да каже нищо повече.

— Благодаря. Моля те, излез.

Гласът й беше толкова унил, колкото и тя самата. Филип й донесе кана с топла вода и сапун, ухаещ на жасмин. Остави ги на умивалника и се обърна към нея:

— Обещай ми, че ще ме извикаш, ако ти потрябва още нещо, моля те!

Сабрина отново само кимна. Филип не знаеше с какво още можеше да й помогне, затова се обърна и излезе.



Дълго след това Сабрина не можа да заспи. Лежеше на леглото и през цялата нощ я измъчваше чувството на безсилие и безпомощност. Ако Филип й беше казал, че се чувства по същия начин, тя нямаше да му повярва. Не, той не се чувстваше така, той беше достатъчно силен. И всичко, което правеше, доказваше това. Най-лошото беше, че тя самата прекрасно разбираше, че няма да може да се справи сама. Ако беше тръгнала за Борамууд, сигурно щеше да умре от студ или щяха да я изядат вълците. А сега какво? Какво ужасно чувство на неизбежност…

Сабрина обви ръце около корема си, за да облекчи малко болката и заспа, изтощена от всичко случило се през нощта.



Филип взе в ръцете си бледото й безжизнено лице и се вгледа в тъмните кръгове под очите й. Беше оставил подноса със закуската на масата до нея и сега й помагаше да седне.

— Донесох ти хубав силен чай, препечен хляб и сладко. Ще ти помогнат да се почувстваш по-добре.

Сабрина дори не го погледна, само кимна.

— Имам малко работа долу. Ще се видим по-късно.

След тези думи Филип излезе. Беше решил да се изкъпе и да се избръсне. После се върна в стаята й. Стъпките му се чуваха отдалеч.

Сабрина изглеждаше зле, уморена и готова всеки момент да се смъкне под завивките и да заспи.

— Не си спала, нали?

Глупав въпрос, но нали трябваше да каже нещо. Той заобиколи леглото й и седна на края му. Докосна бузите й, после челото и каза, без много да мисли:

— Може би една гореща вана ще ти се отрази добре.

Веднага след като изрече тези думи, Филип осъзна колко глупаво е постъпил.

— Съжалявам. Аз съм мъж. Не съм женен и такива неща не ми се бяха случвали преди. Чуй ме, Сабрина, иска да ти дам малко успокоително. Има лауданум. Трябва да си почиваш. Съгласна ли си?

— Добре — съгласи се тя, а на него така му се прииска да я вземе на ръце и да й каже… Какво щеше да й каже?

Филип изсипа последните капки лауданум в една чаша е вода и й я подаде. Сабрина я изпи на един дъх. После се облегна на възглавницата, затвори очи и зачака сънят да дойде.

Филип ходеше тихо из стаята й. Реши, че трябва да поподреди. После сложи още няколко цепеници в камината, обърна се, преди да излезе, но остана много учуден, когато видя, че Сабрина не спи — очите й бяха широко отворени.

Той придърпа креслото до камината и отиде при нея.

— Уморена си, нямаш никаква сила. Трябва да си почиваш. Довери ми се.

Тя не се съпротиви, когато Филип я взе на ръце и я отнесе до креслото. После внимателно седна и я прегърна през кръста, за да я завие с одеялата. Сабрина се вгледа в очите му, след това се отпусна, силно въздъхна и зарови лице в гърдите му.

Филип нежно я прегърна, облегна се назад и също се отпусна. След миг вече чуваше равномерното й дишане — Сабрина беше заспала.

За момент той също почувства, че заспива, но изведнъж се стресна — вратата се отваряше. Дочу стъпки. Някой вървеше е меки ботуши по стъпалата. Всеки момент щеше да остави Сабрина на пода и да се хвърли срещу нападателя, когато видя познато лице. Беше Чарлз Аскбридж.

Глава 17

Чарлз отвори уста, за да каже нещо, но после мигом я затвори. Не можеше да повярва на очите си — Филип, който бе загубен от толкова време, си седеше в едно голямо кожено кресло и някакво нежно създание лежеше в скута му и навярно спеше.

— О, господи!

Чарлз не знаеше какво да каже. Не можеше да мръдне от мястото си.

— Тихо, Чарли, да не я събудиш. Аз също не съм мигнал.

Чарлз кимна. И без това не знаеше какво да каже, беше толкова изненадан, че не намери подходящите думи. Тихо прекоси стаята и застана до Филип. Надникна през рамото му, за да види кое е създанието, спящо на рамото на приятеля му.

— Господи! — отново възкликна той. Сабрина се размърда, но не се събуди.

Филип кимна на Чарлз и внимателно стана. Отнесе Сабрина до леглото и нежно я положи на него. После се обърна към Чарлз, който стоеше с отворена уста, и му даде знак да излязат от стаята.

Филип още веднъж погледна Сабрина, докосна челото й, за да се увери, че няма треска, и тръгна да излиза. Тя щеше да спи поне няколко часа. Чарлз го последва.

Мълчаха, докато стигнаха края на стълбите.

— Е, Чарли — започна Филип пръв, здрависвайки се с приятеля си, — ето това се казва изненада, признавам. Често ли ти се случва да нахлуваш в чужди къщи и да пълзиш по стълбите като охлюв?

— Смяташ ме за крадец? Не бих се изразил така. Тази вила по една случайност е моя.

Филип се разсмя. Почувства някакво странно облекчение, после реши, че това са то обратите на съдбата, от които не можеш да избягаш.

— Какъв дявол си ти, Чарли. Излиза, че си дошъл да нагледаш собствеността си, така ли? Колко хубаво от твоя страна. Колко мъдро. Много съм щастлив. Какво щеше да стане, ако беше дошъл с дузина ловци? Не, не мога да мисля сега за това — прекалено болезнено е. Ела да отидем в твоята уютна гостна и аз ще ти налея чаша от собственото ти шери.

— Филип, всички са полудели. Какво правиш тук? И то със Сабрина Евърслей. Господи, човече! Цялата гора кънти от викове, търсят ви навсякъде — и теб, и нея.

— Значи ти познаваш Сабрина, така ли, Чарли?

— Разбира се. Логично е, все пак тя живее съвсем наблизо — и той подаде чашата на приятеля си.

— Още не съм го опитвал, но ти имаш прекрасна изба. Какво си се втренчил така?

— Не съм.

— Добре, пия за твое здраве, Чарли — каза Филип и чукна чашата на Чарлз.

Чарли изпи шерито на един дъх, изкашля се, просълзи се и се успокои.

— Предлагам ти да се отървеш от оръжието си, Чарли. Прекалено много неща ми се случиха през последната седмица. Не ми се иска да прекарам следващата с куршум в стомаха — разсмя се той и наля още на Чарлз.

Чарлз отново го изпи наведнъж, погледна надолу към оръжието си — то се подаваше от колана му. Внимателно го извади и го остави на масата.

— Знаеш ли, аз наистина предполагах, че може и да си тук, но честно казано, не повярвах на очите си, когато те видях. Мислех си, че си мъртъв. Колко е хубаво да те видя отново, Филип!

— Благодаря ти. Трябва да ти кажа, че аз също се радвам да те видя. Добре е, че съм аз, а не някой престъпник, нали? Един престъпник не би поддържал дома ти чист и подреден?

Чарлз тръсна глава и се усмихна.

— Горкият Стимсън! Той и жена му се грижеха за тази вила много добре през цялата зима. Днес сутринта дойде в Морленд пребледнял от страх. Нали виждаш, че съм сам. Всички останали те търсят из гората. Аз щях да тръгна малко по-късно. Както и да е. Стимсън дошъл сутринта и видял пушека от комина. Помислил, че има крадци в къщата и решил да ми съобщи веднага.

Чарлз седна на един стол и се отпусна.

— От колко време държиш Сабрина тук?

— От пет-шест дни, не съм много сигурен — отвърна Филип. — Между другото, Чарли, всъщност коя е тя?

Чарли толкова се изненада, че не можа да прикрие удивлението си.

— Що за въпрос, по дяволите? Ти наистина ли не знаеш?

— Хайде, кажи ми! Новината не може да е чак толкова лоша, колкото я представяш. Не е от кралското семейство, нали? Всъщност тя така и не пожела да ми каже коя е. Ти си единствената ми надежда.

Отначало Чарли се ядоса — за първи път му се случваше да чувства гняв към Филип.

— Как можа? И през нея ли мина? Как я откри? Не знаеш ли, че е още много малка? Та тя е съвсем невинна още! Господи, Филип, не мога да повярвам, че и нея си прелъстил. Тя е толкова млада. Знаеш ли от какво потекло е? Знаел си, разбира се! Ти си се усмихнал с онази мазна усмивчица и тя ти е позволила да я прелъстиш, нали? Проклет да си! Тя е толкова млада и непорочна, едва ли е разбрала що за човек стои насреща й. Може би затова е решила да не ти казва коя е, защото, ако си знаел, никога нямаше да я доведеш тук.

— Кажи ми коя е, Чарли?

— Внучката на графа на Монмаут.

Филип се почувства направо зашеметен. Чак сега си спомни къде беше чувал името на баща й. Да, беше от острова, един от хората на Уелингтън. Майор Евърслей. Трябваше да се върне в имението си, защото баща му — графът на Монмаут, бе тежко болен. Но… беше убит.

По дяволите!

— Нека ти кажа нещо, Чарли. Първо, не съм я прелъстил. Следвах указанията, които ми беше дал, за да се добера до Морленд, когато я намерих в края на гората. Беше в безсъзнание, съвсем измръзнала и изтощена. За нейно най-голямо щастие, аз си спомних, че по пътя бях минал покрай тази къща и я донесох тук малко преди да започне виелицата. Значи е внучка на графа? А защо тя не пожела да ми каже, по дяволите? Защо беше изплашена до смърт? Какво значение щеше да има, ако ми беше казала? Защо? Това непрекъснато ме тревожи. Мисля, че щом се събуди, ще я удуша. Сега поне е по-добре и може да бъде измъчена малко.

Чарлз се изкашля и стана да си налее още едно шери. Тогава Филип се сети да попита:

— Кой е този Тревор?

— Тревор ли? А, имаш предвид Тревор Евърслей, бъдещия граф на Монмаут, племенник и наследник на стария граф. Неотдавна се ожени за сестрата на Сабрина — Елизабет. Церемонията беше пищна. Защо, Филип? Какво общо има Тревор със Сабрина, която е тук с теб? Ти каза, че е болна. От какво?

— Да, много болна. Няколко дни имаше силна треска. На няколко пъти мислех, че умира, но тя успя да се справи. Много е силна и здрава. Все още не се е възстановила напълно, но ще се оправи. Отдавна ли я познаваш?

— Малката Бри ли? Откакто се е родила. Имението Монмаут е на не повече от десет мили от Морленд. Значи наистина е била много болна. Сигурен ли си, че е по-добре?

— Да, казах ти, че е по-добре. Все още няма много сили, но до седмица-две ще се възстанови напълно. — Изведнъж Филип се обърна към вратата. — Последвай ме, ако обичаш, Чарлз, хлябът ми вече трябва да е станал готов за печене. Най-сетне открих маята. Наистина е по-хубав така.

— Какво каза?

Филип само се усмихна и излезе. Чарлз го последва. Когато отидоха в кухнята, Филип застана до масата, взе една престилка и я завърза на кръста си. Това беше първото идване на Чарлз в кухнята — никога през живота си не беше слизал долу в сервизните помещения.

Филип отново се усмихна.

— Аз съм и господарят, и готвачът тук. От моя скромен опит знам, че трябва още малко време, за да може маята да си свърши работата. Седни, Чарлз. Засега оставаме тук.

За първи път Чарли виждаше виконта в такава светлина. Бялата му риза беше чиста, но много намачкана; по същия начин изглеждаха и бричовете му; горната му дреха беше направо съсипана.

— Господи, ако можеше Дамблър да те види само! Направо ще припадне!

— Молих се той да е при теб. Надявам се, че го държиш далеч от издирването. Той е добро момче, но все още ме смята за малък и мисли, че не мога да се грижа сам за себе си.

— Той е много разтревожен за теб. Всъщност ние всички сме разтревожени. Той е заедно с останалите — търсят тебе и Сабрина Евърслей. Май ще трябва да ми налееш още едно шери.

— Хайде, Чарли, изплюй камъчето!

— Тереза Елиът — каза само Чарлз.

— Какво? Нали е в Морленд?

— Писна ни от нея. Тя ни подлуди всички. Едва не ме изкара навън в най-силната виелица, за да тръгна да те търся. Това да си остане между нас, но тя не ти ли липсва?

— Никога не бих се оженил за Тереза Елиът. Дори и след милион години. Дори земята да се превърне в пепел, дори леля Мили да изчезне от очите ми, което едва ли ще стане преди следващия век, дори и тогава. Не, в никакъв случай! Така че, Чарлз, седни и се успокой.