Той се опита да я хване за глезена, но тя отскочи назад. Претърколи се и отново се опита да я хване за крака, но удари носа си и кръвта потече. Въпреки болката обаче, чертите на лицето му излъчваха спокойствие и нежност.

— Няма да ти позволя да ме удряш отново! Няма да ти позволя да ме риташ в ребрата! Не те обвинявам, Сабрина, защото ти ме превъзбуди толкова много, че не можах да ти доставя никакво удоволствие. Не успях да се потопя в девственото ти тяло, но следващия път… Болка и удоволствие, писанчето ми! Колко красиво и неустоимо — те винаги се преплитат! Ще те имам! Никой не може да ме спре! Не заключвай вратата си! Болката ще бъде още по-силна! Ще трябва да те вържа на пода. Разби ми носа като на ученик! Ох, ребрата ми! Как ме болят! На всичкото отгоре изцапах панталона си! Колко отдавна не бях изпитвал такова удоволствие! Господи, какво удоволствие! Във всеки случай твоята безжизнена сестра не струва и пукната пара пред теб! Нито пък прислугата!

Сабрина вече тичаше по коридора. Токчетата й почукваха по дървения под и звукът отекваше болезнено в ушите й.

Изведнъж дочу стъпки — бързи, неуверени, нервни. Скри се зад завесата на една от вратите и притаи дъх. Когато той мина покрай нея, без да я забележи, тя въздъхна облекчено и се втурна в спалнята си. С треперещи пръсти превъртя ключа. После пристъпи към огледалото — лицето й беше съсипано, душата опустошена. Стоеше безмълвна, слисана и ужасена. Очите й бяха подпухнали, а сълзите все още се стичаха по страните й. Беше разгневена на самата себе си, на безпомощността си.

Спомни си първия път, когато го видя. Току-що беше пристигнал от Италия. Около месец и половина стоя при тях и всички го смятаха за принципен, мъдър, разсъдлив. Искаше на всяка цена тяхното одобрение и доверие, но най-много се интересуваше от Елизабет. Спомни си деня, когато видя ръцете му за първи път — нежни, бели, меки, като на жена. Дядо й все се оплакваше, че Тревор е просто едно наивно, глупаво и разглезено конте.

Сабрина се обърна с гръб към огледалото и закри лицето си с ръце. Раменете й затрепериха и тя се хвърли на леглото. Ако му каже, че Тревор се е опитал да я изнасили две седмици след сватбата си с Елизабет, той сигурно ще побеснее от гняв. Мълчаливо преглътна мъката си и тихо зарида. Единствено дядо й можеше да застане между нея и братовчед й, но той вече бе прекалено стар. Изведнъж Сабрина се изправи, твърдо решена да отиде при Елизабет. Може пък двете да измислят какво да правят. Наплиска лицето си със студена вода и пак се погледна в огледалото — видът й все още беше уплашен. Е, поне така Елизабет ще има доказателство. Натъпка скъсаните си дрехи в ъгъла до шкафа и си облече старата кафява вълнена рокля.

Сестра й си беше в нейната спалня, седеше до малкото писалище и пишеше писма. Благодарствените писма за гостите, помисли си Сабрина. Обърна се към прислужницата и каза:

— Остави ни, Мери! Моля те!

Елизабет вдигна светлосините си очи, но не каза нищо, докато Мери най-сетне не излезе. Тогава остави писалката, приглади русата си коса към тила и отметна глава назад — нещо, което никак не й беше присъщо досега. И двамата с Тревор имаха меки руси коси, само очите им се различаваха — на Тревор бяха зелени, а на Елизабет — сини.

— Не беше необходимо да бъдеш груба с Мери. Тя е много чувствителна. Не се отнасяй друг път така към нея, няма да ми бъде приятно! Сега кажи какво искаш. Както виждаш, аз съм доста заета. Как да благодаря на виконтеса Ашфорд за отвратителния й подарък, а? Тази ужасна саксия с разпилените около нея сини лалета? Тревор непрекъснато се смее.

— Това не е толкова важно. Чуй ме, Елизабет! Трябва да поговорим! Знам, че това ще е голям удар за теб, но ти трябва да ми помогнеш. Отнася се за Тревор, Елизабет. Той се опита да ме изнасили…

Елизабет вдигна вежди въпросително, погледна часовника на полицата над камината и устните й се изкривиха в ужасно грозна усмивка.

— Първо беше груба към Мери, а сега ми казваш, че съпругът ми, с когото сме женени само от две седмици, се е опитал да те изнасили. Това някаква игра ли е, Сабрина? Толкова ли много се дразниш, че съм омъжена? Такова нещо едва ли е възможно да се случи, още повече, че сега е три часът следобед, нали?

Сабрина гледаше онемяла сестра си. Не искаше да повярва, че това са нейни думи, на собствената й сестра… Не искаше да признае колко чужд и леден бе гласът й. Не, Елизабет просто не разбираше. Сабрина се втурна към нея и сграбчи ръцете й.

— Погледни ме в очите, Елизабет! Виж лицето ми! Той ме удряше! Доставяше му удоволствие да ми причинява болка. Погледни ме, по дяволите!

Елизабет само вдигна рамене и каза безизразно:

— Е, лицето ти е зачервено. Нищо друго не виждам. Ти толкова стоиш на слънце…

— Сега е зима, Елизабет! Дни наред нямаше слънце. Едва днес се показа — Сабрина не можеше да повярва на очите си. Падна на колене пред сестра си и взе ръцете й в своите. Светлината озаряваше лицето й и тя знаеше, че така по-ясно се виждат червените петна по страните й. — Трябва да ме изслушаш, Елизабет! За Тревор няма значение дали е ден или нощ, разбираш ли? Аз отидох в стаята е портретите, за да рисувам. Тревор тръгнал след мен. Ти знаеш колко отдалечена е тази стая. Никой не би ме чул, ако викам за помощ. Ето защо ме е последвал. Виж лицето ми, Елизабет! Можеш ли да кажеш, че то просто е зачервено? Не, нали? Той толкова пъти ме удря! Той е жесток и порочен, Елизабет! Той няма никакъв морал, чест и достойнство! Той дори се осмели да ме заплаши, че ако кажа какво се е опитал да направи с мен, ще убие дядо. Ти трябва да ми помогнеш да решим какво да правим, Елизабет!

Елизабет нервно издърпа ръцете си, като че ли докосването на сестра й й беше неприятно. Стана бавно от стола си, изчака Сабрина също да се изправи и погледна безизразно към нея. Беше само три инча по-висока. Очите й останаха бледи, безучастни.

— Прощавам ти, Сабрина. Прощавам ти, задето говориш такива абсурдни безсмислици. Моля те, не забравяй, че говориш за съпруга ми, който е и твой братовчед. Нима за тебе нищо не означава фактът, че той ще бъде Графът на Монмаут след смъртта на дядо?

Сабрина остана смаяна и неволно отстъпи назад.

— Елизабет, не ме ли чуваш? Не разбираш ли какво ти казвам? По дяволите, погледни лицето ми! Можеш да видиш следите от пръстите по бузите ми! Лицето ми все още гори от плесниците! Всичко това е истина, Елизабет! Съжалявам, че е така, но ти трябва да ми повярваш! Тревор е жесток и порочен! Той се опита да ме изнасили! Не те лъжа! Той не те заслужава! Заплаши ме, че ако заключа вратата на спалнята си, ще ме нарани още повече! Моля те, кажи какво да правя!

Глава 3

Елизабет седна отново на красивия френски стол и забарабани нервно с пръсти по писалището. После приглади с ръка светлосинята си вълнена пола и погледна искрящите диаманти на годежния пръстен. Той се предаваше от поколение на поколение — сега беше на нейната ръка. Погали нежно смарагда в средата и едва тогава вдигна глава и се усмихна на сестра си — съсипаният й вид бе като балсам за душата й.

— Предполагам, че все още си девствена, Сабрина?

Сабрина наблюдаваше сестра си — лицето й бе спокойно, но безчувствено, гласът безразличен, отегчен. Въпросът и остана да звучи болезнено в тишината.

— Не можеш ли да говориш?

Сабрина искаше да се овладее, но не успя и цялата се изчерви. Спомни си ужасния вик на Тревор, отново видя петното на панталоните му. Толкова много го мразеше!

— Да, все още съм девствена, но не благодарение на това копеле!

Елизабет присви очи, почти ги притвори и процеди през зъби:

— Е, моя мила малка сестричке, искаш ли да ти кажа какво точно се е случило? Ти си се заяждала с Тревор и той е постъпил като всеки слабохарактерен мъж, преследвайки те до залата с портретите. После ти си избягала, защото си се досетила, че той може да разбере по-иначе намерението ти да си поиграете и да се позабавлявате. Изплашила си се да не забременееш и си избягала. Нали, Сабрина?

Сабрина сграбчи грубо сестра си за ръката, видя презрението в очите й и веднага я пусна.

— Чуй ме, Елизабет, ти не вярваш на това, което току-що каза. Да не би да искаш да кажеш, че аз нарочно съм завела там съпруга ти, за да го съблазня? Уверявам те, че той е истински дявол, който ще ни унищожи всички. Моля те, Елизабет, не бива да подценяваш думите ми, не бива да се държиш така, като че ли нищо не се е случило. Ти трябва да ми помогнеш, трябва да помогнеш и на себе си!

Елизабет отново стана рязко, подпря ръце на писалището и се втренчи в сестра си застрашително:

— Чуй ме, малка разглезена нещастнице! Години наред, още преди родителите ни да починат, те гледах как се усукваш около дядо, как го въртиш на малкия си пръст! Толкова много го ласкаеше и така изкусно го убеждаваше в чувствата си, че не му остана и капчица любов за мен! Да, дядо ми разреши да остана един сезон в Лондон при леля Баресфорд с надеждата да си намеря съпруг и да се отърве от мен, но аз винаги съм знаела, че мястото ми е тук! Ти винаги си се опитвала да ме изместиш. Никога повече няма да ти позволя, Сабрина! Чуваш ли! Аз съм съпругата на Тревор — извика тя и изпъчи рамене.

Слънчевите лъчи проблясваха през русите й коси и очертаваха златен ореол около бледото й лице. Приличаше на истинска принцеса — горда, висока, недостъпна. Гласът й бе ледено студен като зимния вятър, който се увиваше около дъбовите клони отвън.

— Когато нещастният старец умре, аз ще бъда Графинята на Монмаут! И тогава, моя мила сестричке, аз ще бъда безспорната господарка тук, а ти — нищо повече от онова, което аз ти позволя да бъдеш! Разбра ли? Чудя се дори дали ще ти позволя да останеш да живееш тук… Може би ще ти дам една малка къщичка от наследството. Съмнявам се, че ще прахосвам пари, за да те пращам веднъж годишно в Лондон!

Сабрина се дръпна назад, ужасена от омразата, която струеше от очите на сестра й. Смътно осъзнаваше, че студената отчужденост никога не беше напускала Елизабет, винаги я беше направлявала и ръководела, но все прикрита под маската на огорчението. Дали тя бе отговорна по някакъв начин за това? Дали и тя нямаше вина? Сабрина стоеше ужасена и смаяна. Не, не може да има вина. Та тя беше само на осемнадесет. Беше й много тежко, когато убиха баща им на Острова. Майка им почина само година след това, в края на 1811-та, когато лодката им се разби. Но дядо й винаги беше до нея. Тя приемаше любовта и топлината, с която я даряваше, и никога до този момент не беше и помисляла дори, че така измества Елизабет, че я отстранява или я лишава от нещо. Беше сигурна, че дядо й обича и двете еднакво силно.

Опитваше се да разбере сестра си, да намери причината за нейната омраза, за това, че разчита на чувствата на един мъж, който не я заслужава, но й е съпруг. И Сабрина трябваше да си признае, че друго обяснение нямаше, освен това, че сестра й иска да властва и да управлява.

— Елизабет — изрече бавно Сабрина, — сигурно не искаш да кажеш, че си се омъжила за Тревор само за да станеш Графинята на Монмаут, нали? Ти не би направила такова нещо…

Изведнъж всичко, което се беше случило през последните пет години, премина пред очите й — осемнадесетият й рожден ден, времето, прекарано в Лондон, непрекъснатите й проблеми. В този момент Елизабет се обърна и спокойно отговори:

— Направих това, което винаги съм искала да направя, Сабрина. Не е твоя работа какви са чувствата ми към Тревор. Той е мой съпруг и ти няма да опетниш името му! Мръсна малка лъжкиня!

Сабрина едва дишаше.

— Елизабет, но аз не те лъжа! Тревор ме заплаши, че ще дойде отново при мен, в моята спалня. Каза, че ще ми причини болка, ако се опитам да заключа вратата. Той много ме нарани, Елизабет! Едва ли е така с всички останали мъже… не е естествено…

— Млъкни!

Сабрина гледаше втренчено сестра си. Никога не се беше чувствала по-безсилна и безпомощна.

— Не съм и помисляла, че не ме обичаш, Елизабет — промълви тихо Сабрина, стараейки се да подбира думите си, така че да не обиди сестра си, въпреки болката от всички грозни приказки, които бе изрекла Елизабет за нея. — Никога не съм ти причинявала болка. Не мога да повярвам, че любимият ни дядо е обичал тебе по-малко от мен. Не ме пропъждай, Елизабет, не ме гони, ти си моя сестра и единственото, което искам, е да те защитя, да те предпазя от този лош човек…

— Върви си, Сабрина! Не искам да слушам повече патетичните ти лъжи!

Сабрина бавно се изправи.

— Ако не искаш да ми повярваш, тогава ще трябва да отида при дядо. Не мога просто така да пренебрегна заплахата на Тревор. Той каза, че ще дойде в спалнята ми и аз няма да стоя и да чакам стенеща и безпомощна, за да дойде той и да ме унижава.

Сабрина бързо се завъртя на токчетата си и тръгна към вратата. Точно в този момент Елизабет изкрещя:

— Нима имаш дързостта и безочието да кажеш тази мръсотия на дядо? Тогава аз ще му кажа друго! Ще му кажа, че от ревност ти си се хвърлила в ръцете на Тревор, но той те е отблъснал! Разбра ли? Помисли малко, нещастнице! Помисли какво ще стане тогава! Всички ще се нахвърлят върху тебе! Всички ще те ругаят и упрекват! Ти ще бъдеш посрамена пред цялото семейство! Ще посрамиш и дядо!