— Значи ти отричаш, че си избягала от имението Монмаут?

— Не, разбира се, че не отричам това, но аз трябваше да избягам. Тревор се опита да ме изнасили. Не можех да остана повече там, защото Елизабет реши да защити него, а не мен. Той ме заплаши, че ще дойде вечерта в спалнята ми. Бягството беше единственият начин да се спася.

— Значи Тревор се е опитал да те изнасили, така ли? Това ли е твоята версия? Не, момичето ми, не можеш да ме излъжеш. Та той е женен за Елизабет само от месец. А аз предположих, че ще ми кажеш, че не си прекарала цели пет дни съвсем сама с Филип Мерсералт.

— Бях болна. Тежко болна, лельо. Той ме е открил в гората Епингам. Била съм в безсъзнание. Исках да избягам в Борамууд и оттам да взема дилижанса до Лондон, за да дойда при вас. Филип спаси живота ми. Това е, лельо, повярвайте ми! Той се грижеше за мен като за по-малката си сестра. Нищо друго не е направил. Трябва да ми повярвате! Бях толкова болна, че едва можех да се храня. Чарлз Аскбридж каза, че така Филип е компрометирал името и честта ми, но нищо такова не се е случило. Не съм направила нищо лошо! Нито пък той.

Лейди Баресфорд я гледаше, но не можеше да й повярва.

— А виконтът? Съгласен ли е, че е компрометирал името ти? Да не искаш да кажеш, че ти е направил предложение за женитба? В това ли искаш да повярвам сега?

— Да, той ми направи предложение — отговори тихо Сабрина, — но аз му отказах. Той не се е възползвал от мен и от безсилието ми. Той спаси живота ми. Защо трябва да се чувства задължен да се жени за мене? Не е направил нищо лошо, с което да ми навреди. Аз също не съм направила нищо нередно. Та ние дори не се познавахме!

— Ти, малка нещастна лъжкиня! — разкрещя се лейди Баресфорд и размаха юмрука си пред лицето на Сабрина. — Нито едно момиче не е толкова глупаво, че да откаже на виконт Деренкорт, още по-малко ти, която си прекарала цели пет дни в неговата компания! Били сте съвсем сами, нали? Какво повече можеш да кажеш, а? Или той те иска за любовница? Такова ли предложение ти е направил?

— Не, той не би постъпил така с мен. Та аз съм внучка на граф. Аз съм дама. Не ви разбирам, лельо.

— Ти си го прелъстила и той ти е предложил да продължите връзката си. Така е нали? Той е много умен и красив. Всички дами го преследват, за да се омъжат за него, а ти си само едно глупаво момиче.

— Филип не заслужава такова отношение. Най-напред го унижавате и обиждате, а след това го наричате умен и красив? Освен всичко друго, той е и много грижлив и любезен. Толкова се грижи за мен!

Лейди Баресфорд поклати глава от отвращение.

— Не го обвинявам, но да го нарича „грижлив“ може само една провинциалистка като тебе. Той има много завоевания, но никога не е искал да се жени. Филип може да получи всяка жена, която пожелае, и всички го знаят, но е само на двадесет и шест години. Едва ли ще ти предложи брак. Ти ме лъжеш и аз няма да се хвана на въдицата ти. Е, всичко, което трябваше да си кажем, си казахме. Ти все още обаче си внучка на граф. Какво да правя с теб?

Още един човек, който се чуди как да разреши съдбата ми, помисли си Сабрина и се загледа в пръстите на ръцете си.

— Ще трябва да се върнеш в Йоркшир — отсече изведнъж лейди Баресфорд. — Ще се опиташ да се помириш с Тревор и Елизабет заради дядо си. Длъжна си да се погрижиш за него. Нали не искаш да се разболее още повече? Ще се отнасяш добре към всички, ще бъдеш учтива и вежлива, ще се извиниш. Надявам се, че Тревор и Елизабет ще ти простят.

Сабрина вдигна безпомощно очи към леля си и каза с плачевен глас:

— Не мога да се върна в имението, лельо. Тревор се опита да ме изнасили! Ако се върна там, няма да има кой да ме защити. Ако той отново се опита да ме изнасили, ще го застрелям, но тогава нашият род ще изчезне, тъй като няма да има кой да го продължи. Колкото до Елизабет, тя също се е променила — не бих могла да живея в един и същи дом с нея. Тя не ме обича.

— Да не би да обвиняваш нея за случилото се? Ти си се опитала да съблазниш съпруга й, с когото са били женени само от един месец!

— Не, не съм го съблазнявала. Защо не искате да ми повярвате?

Лейди Баресфорд изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се нахвърли срещу Сабрина.

— Да ти вярвам! Каква глупост! Ти може и да си наивна, Сабрина, но аз не съм! Господи, какво възнамеряваш да правиш с живота си, Сабрина? Трябва да знаеш, че след всичко това, ти не можеш да останеш повече тук!

Сабрина се изправи.

— Грешите, лельо! Дори не искате да осъзнаете, че ви казвам истината. Защо? Казахте ми, че това са безсмислици, но не е така и аз ще ви го докажа.

— Не бъди смешна, Сабрина. Дори слепец би видял лъжата в думите ти. Ти си била в компанията на Филип Мерсералт цели пет дни! Със сигурност те е вкарал в леглото си!

— Повече нямам какво да ви кажа. Ще напусна дома ви колкото мога по-скоро.

— И къде смята да отиде госпожицата, ако смея да запитам?

— Разбира се, че не на улицата, ако за това се тревожите. Забравили сте, че парите, които така щедро пилеете, всъщност принадлежат на мен. Е, сбогом, лельо.

— Мис Сабрина?



Сабрина отмести поглед от стената и погледна пълното лице на прислужницата си, което й приличаше на огромна поничка.

— Аз съм лейди Сабрина. Така би трябвало да се обръщаш към мен.

Хикълс сигурно беше разбрала, но това обръщение си беше истински ужас за нея. Тя беше направо отегчена. За нея „лейди“ означаваше дама под покровителството на благородник, който непрекъснато се разхожда из апартамента, но досега не се беше появил такъв. От няколко дни бяха само двете, а госпожицата все мълчеше отчаяна. Хикълс все пак се примири и каза:

— Лейди Сабрина, чаят е готов. Искате ли да ви сервирам?

— Да, благодаря ти, Хикълс.

Сабрина забеляза как в очите й проблясват пламъчета и усети престорената сервилност в гласа. Колко странно, помисли си тя, загледана в жената. Дори слугите се досещаха за нейния позор. Дали Хикълс знаеше нещо?

Сабрина погледна часовника над камината. Стрелките бавно се движеха. Приближаваше вечерта. Нямаше смелост да напусне хотела, за да не срещне някой познат. Спомни си за онзи джентълмен, който й се засмя, потривайки ръце. Искаше й се сега да е тук, за да може да го удари през лицето.

Когато часовникът отбеляза четири следобед, тя се сети, че е вторник. Беше обещала на Филип да пояздят заедно и трябваше в понеделник да отиде в парка. Чудеше се дали той бе ходил да я търси у дома й, дали знаеше какво се е случило.

Филип подозираше, че ще стане така и я беше предупредил, а тя се беше изсмяла в лицето му. Сега можеше да се изсмее сама на себе си. Сабрина се погледна в малкото огледало до камината. Лицето й беше неузнаваемо слабо, а под очите й имаше тъмни кръгове.

— Е, стана ли ти ясно, че си голяма глупачка — попита тя образа от огледалото. — Много голяма глупачка. Глупачка без бъдеще. Всичко, което имаш, са самотните дни, месеци, години…

Сабрина почувства внезапен гняв към несправедливостта, която владееше света, и сви ръката си в юмрук, който стовари в огледалото. Стъклата се пръснаха и кръвта се застича по пръстите й.

Някъде към полунощ, след като беше стояла замислена дълго пред камината, реши да предприеме нещо. Вярно, че светът не се беше променил, но тя пък беше станала друга. Бъдещето беше пред нея и тя нямаше да го пропилее в самосъжаление.

Най-после беше открила решението на проблемите си. Оставаше да го осъществи. Знаеше, че може да го направи.

Малко след това Сабрина заспа дълбоко.



Филип не се завърна от имението Динуити в понеделник, както очакваше, а пристигна в Лондон още в събота. Истината беше, че тя му липсваше и непрекъснато се ругаеше заради спомена, от който не можеше да се отърве — виолетовите очи. Не можеше да спре да мисли за нея, тревожеше се какво прави в момента, дали се храни добре, дали ще хареса кухнята на неговия готвач…

А сега беше наистина загрижен и обезпокоен. Беше сряда. Филип седеше в библиотеката си замислен и гледаше празното пространство.

Беше решил да не й предлага отново брак, докато тя напълно не осъзнае, че това е единственият й изход, но очакванията му не се оправдаваха. Беше научил за провала й. Дори дочу слугата си да коментира събитията с другите слуги. Това беше вече много лошо. Филип предположи, че след като тя беше отишла в хотел Кавендиш в събота вечерта, значи е била много ядосана. Как ли се е чувствала, след като не е могла да докаже невинността си? Дали обвинява и него? Разбира се, че ще го вини…

Някой пъхна бележка под прозореца.

Той я разгъна и я прочете. После отново я прочете. Най-после! Нямаше да издържи дълго, без да я вижда. Имало нещо важно, което тя трябвало да обсъди с него. Какво ли е то? Поне беше запазила чувството си за хумор. Едва сега Филип се увери, че е постъпил правилно, като не е отишъл направо при нея, а е изчакал тя да се обади. Сега беше неин ред. Най-после бе проумяла истината! Филип се зачуди дали Дамблър ще му помогне да намери такива дрехи, каквито тя му беше написала да облече.

Глава 27

В        сряда следобед виконт Деренкорт леко почука на вратата на една от стаите в хотел Кавендиш. Пълна жена на неопределена възраст с малко странни маниери му отвори и го погледна така, като че ли той беше печената й гъска за вечеря.

— Виконт Деренкорт. Можеш да съобщиш на господарката си.

Филип гледаше спокойно и хладнокръвно. Помисли си, че Сабрина не заслужава такава отблъскваща прислужница. Зачуди се как ли се отнасяше тя към господарката си.

— Лейди Сабрина, виконт Деренкорт е дошъл да ви види.

Сабрина се беше облякла много добре, но когато се появи, Филип остана ужасен от вида й. Лицето й беше бледо и слабо, а в очите й имаше уплаха. Сигурно се страхуваше да не би и той като другите да я отхвърли и да се откаже от нея.

— Милорд, благодаря ви, че дойдохте — каза тя с треперещ глас и на Филип много му се прииска просто да я вземе в прегръдките си и да я успокои. Но тя му беше писала в бележката, че има да обсъди с него едно делово предложение. Сега той трябваше да играе по нейните правила и затова не се помръдна от мястото си.

Сабрина се обърна към прислужницата си:

— Свободна си, Хикълс. Облечи се добре. Навън е много студено.

Филип свали палтото и шапката си и когато Сабрина ги взе, я попита:

— Какво си направила с ръката си? Дай да видя!

— Нищо сериозно — отвърна Сабрина и я скри отзад. — Благодаря, че дойдохте, милорд. Ще седнете ли?

— Не, най-напред искам да видя какво е станало с ръката ти! Кой я превърза? Някой слепец ли?

— Не, аз сама. Порязах се на огледалото. Не е толкова сериозно и не ме боли.

Филип все още очакваше да му покаже ръката си. Най-накрая я видя. Махна превръзката. Раната се откри.

— Не е чак толкова малка — каза той замислено. — Ще трябва да я залеем с малко бренди, за да няма замърсяване. Имаш ли бренди?

Сабрина кимна и се обърна към шкафа. Брендито беше евтино, но за поливане на рани ставаше.

— Ела тук — каза той и отиде до прозореца. Отвори го и протегна ръката й навън. Заля я с брендито. Тя не реагира. Дори не се оплака, че я боли. За щастие, в този момент по улицата не минаваше никой.

— Дай да я превържа. Боли ли те?

Ръката й гореше като в огън, но тя отрече да я боли.

Филип направи превръзката много внимателно.

— Готово. Как се чувстваш?

— Добре, благодаря.

— Не би ли искала да ми кажеш как се случи?

— Просто бях непохватна. Нищо важно.

Филип кимна и седна. Преплете пръсти и се усмихна.

— Искаш ли чай?

— Не. Не бих казал, че си ме повикала на чай.

— Добре.

Сабрина седна точно срещу него. Беше спокойна, все още успяваше да се владее. Държеше се. Ако сега започнеше да й говори колко много е загрижен за нея, тя сигурно щеше да го приеме като съжаление, а той не искаше това.

Сабрина продължаваше да мълчи. Само го наблюдаваше. За да я накара да започне, Филип каза:

— Получих бележката ти, Сабрина. Беше ми написала, че имаш делово предложение за мен.

— Да, така е — отвърна тя унесено, загледана в някаква точка точно над лявото му рамо. — Предполагам вече си разбрал защо съм тук.

— Да. Върнах се в Лондон още в събота. Вече ти си единствената тема на разговор. Историята е изопачена и преувеличена. Доста благородници в Лондон са ми страшно разгневени.

Сабрина го погледна право в лицето.

— Значи ти си се върнал още в събота? Знаел си какво е станало и нищо не направи? Днес вече е сряда. Сряда!

— Да, така е. Е, какво предложение имаш за мен?

Сабрина нервно се изправи и тръгна към камината.

— Прав сте, милорд…

— Филип.

— Да, Филип. Ти беше прав за абсолютно всичко. Разкрита съм от една единствена дама, лейди Тереза Елиът, която, предполагам, е влюбена в теб и много иска да те запази за себе си. Въпреки че я уверих, че не си обвързан с мен, това не я успокои. Както ти казваше, достатъчен е само един зъл език и всичко става известно на целия свят. Леля ми, за съжаление, не ми повярва, но затова пък вярва на всички останали. Тя поиска да се върна в Монмаут. Знаеш, че не мога да направя това и ето ме тук.