— Благодаря, Джесперсън, за грижите, които полагаш за дядо ми и за това, че го закриляш.

Джесперсън се изчерви и само се поклони.

— Оттук, милейди.

Детството я връхлетя. Ето там беше триъгълната спалня. Малките съкровища, както тя наричаше любимите си предмети, бяха върху скрина — цветни камъни от потока, една малка кехлибарена огърлица, която беше останала от майка й, рисуваното хвърчило с най-дългата опашка на света.

Спалнята на дядо й не беше променяна, откакто се беше родила. Завесите бяха тъмносини и този цвят доминираше навсякъде. Дебели турски килими покриваха пода и заглушаваха стъпките й.

Старият граф седеше в любимото си кресло пред камината, загърнат с халата си. Ръцете му бяха на облегалките.

— Дядо — тихо промълви Сабрина и бавно тръгна към него, за да не го изплаши.

Когато графът се обърна и я видя, тя позна онзи поглед, който винаги я беше дарявал с обич и разбиране. Сабрина извика и се втурна към него, хвърли се в прегръдките му и силно го притисна до себе си.

Ръцете му милваха косите й, а тя се беше отпуснала в скута му и тихичко плачеше. Дали беше повярвал на приказките на Тревор и Елизабет? Тя така и нищо не му писа за това. Не искаше да го тревожи.

Сабрина вдигна глава и го погледна право в очите.

— Толкова много приличаш на нея — каза старият граф, докато милваше лицето й и се усмихваше. — Колко жалко, че тя не можа да доживее, за да я видиш. Камила имаше същата горда осанка, същата грациозност и доброта и очите ти са като нейните, Сабрина. Ти си много красива и весела жена. Радвам се да те видя! Твоят съпруг тук ли е? Трябва да преценя дали те заслужава.

Джесперсън се появи и каза:

— Вечерята е поднесена, милорд. Милейди, бихте ли седнали на този стол? Така ще можете да продължите разговора си, докато вечеряте.

— Изглеждате добре, дядо — каза Сабрина, докато го наблюдаваше как се храни.

— Аз съм просто един стар орел, който не може да напусне гнездото си, Сабрина. Дори настроението ми е старо и отегчително.

Тя се разсмя и каза:

— Вие сте един стар поет, който винаги обича да използва сравнения, а поетите са вечни.

— Какво знае едно момиче за сравненията? Видя ли сестра си?

— Да — отвърна Сабрина и се опита да прикрие болката в гласа си.

— Тя се превърна в една скандалджийка, в една свадлива жена и това всичко стана, след като се омъжи за онзи подлец. Проклет да бъде! Защо не можах да разбера що за звяр съм довел у дома? Щях да предпазя всички ни.

— Моля ви, дядо, хранете се.

Той набоде един картоф с вилицата си и продължи:

— Тя не е щастлива, а и как би могла да бъде?

Старецът извърна глава и се загледа в камината.

— Елизабет никога няма да бъде щастлива, Сабрина. Трябваше да го проумея много по-рано. Мислех си, че единственото й спасение е да си намери съпруг. Повярвах в Тревор. Какъв глупак съм бил! Но знаеш ли, дори Елизабет да се омъжи за добър благородник, тя пак ще е нещастна, защото тя мрази самата себе си. Дадох й всичко, което винаги е искала да има. Тя е господарката на имението сега. Един ден ще бъде графинята на Монмаут. Винаги е искала да бъде милейди, да командва и да властва над всички и всичко и точно това я доведе до нещастието. Наистина жалко, Сабрина. Вече нищо не мога да направя.

Сабрина остави подноса си и отново седна на килима до дядо си.

— Тя вече не идва при мен. Сигурно се чувства виновна. Не се чуди, Сабрина, как можеше да си помислиш дори, че ще им повярвам?

Графът спря за миг, пое си въздух и продължи. Гласът му беше равен и спокоен:

— Ако трябва да бъда искрен, бих искал да можех да го убия, но тогава родът ни ще изчезне. А може би така ще бъде по-добре. Тръпки ме побиват, като си помисля какво поколение ще създадат Тревор и Елизабет.

— Благодаря ви, че ми повярвахте.

— Твоят съпруг казал на Джесперсън какво се е случило, а той ми предаде всичко. До края на дните си ще му бъда благодарен.

Сабрина се замисли, после каза:

— Филип е много мил. Той е честен и благороден, но стига за това. Сега сме заедно и искам да си говорим и да се смеем, както правехме преди.

— Ти си дошла тук, защото няма къде другаде да отидеш, нали?

Сабрина не можеше да погледне дядо си. Той винаги разбираше всичко, колкото и да криеше от него. Опита се да се усмихне, но не успя.

— Можехте ли да четете мислите на баба Камила?

— Не, мила, но прочетох онова, което не ми беше написала в писмото. Ако не бях толкова болен, щях веднага да дойда в Лондон. Можех и да предизвикам този твой виконт на дуел.

— Не се съмнявам.

— Е, нека те успокоя и ти кажа, че Ричард Кларъндън ми разказа всичко.

— Ричард? Похвалил е Филип?

— Ричард е благороден мъж и ми каза истината. Докато ми говореше, имах чувството, че вече познавам съпруга ти от цяла вечност. Всичко много ме зарадва. Бъди благодарна, че не се оказа в ръцете на такъв подлец като Тревор.

— Не. Филип не може да бъде и сравняван с Тревор. Значи вече знаете какъв е, така ли?

Сабрина се загледа в пламъците на камината, помълча малко, после продължи:

— Само че всички тези хора в Лондон, цялото изтънчено общество, всичко е много по-различно, дядо. Аз не можах да го приема. Всъщност можах, но само докато излезе наяве, че съм прекарала пет дни насаме с Филип и всички започнаха да ме смятат за блудница. Просто такива са правилата, с които те се съобразяват. Аз не ги разбрах и не можах да свикна с тях.

— Какви правила?

— Филип искаше свободата си. Той има любовница. Казва се Мартине. Не я крие, просто аз не мога да я приема.

— Разбирам.

— Само ако Филип не ме беше опозорил! Знаете ли какво означава тази дума за мен? О-по-зо-ре-на. Все едно, че съм вещ и някой ме е счупил на две. Странно е да се повярва, но хората ме смятаха за опозорена.

Графът кимна и Сабрина продължи:

— Ние имахме спор с него. Не съм очаквала, че някой ще преклони духа ми, но Филип вече го направи.

— Спорили сте с него? За любовницата ли?

— И за други неща. Не беше хубаво от моя страна. Разбирате ли, аз му предложих да се оженим, а после му казах, че може да запази свободата си.

— Ти си му казала, че може да има и други жени, освен съпругата си, така ли?

— Да. Той ми отговори, че свобода вече си има и че ще постъпва така, както на него му харесва. Точно така и направи.

— И ти го напусна заради това?

Сабрина се замечта, загледа се отново в огъня, после се обърна към дядо си и продължи:

— Всъщност аз го обичам, но той сигурно не ме обича. О, дядо, причиних му толкова мъка и го нараних, но знам, че ще го направя пак, ако отново го видя с любовницата му и затова си тръгнах. Знам, че никога няма да мога да приема другата жена.

— Да не си направила нещо, което да посрами името на Евърслей?

Тя се усмихна и… избухна в плач.

— Отидох в дома на любовницата му и ги намерих там. Бяха в леглото, всъщност само тя, той стоеше отстрани. Тя беше гола. Той все още не. Полудях! Ритнах го в слабините. Върнах се вкъщи, но той ме откри. Не ме обиди, нито ме удари, аз обаче го ударих отново. Тогава разбрах, че всичко е свършило между нас.

— Господи, Сабрина, къде си го ударила?

— Точно там, където не трябва да се удря един мъж. Едва после го разбрах, когато той ми каза.

— Няма по-лошо място за един мъж от това, трябва да ти кажа.

— Затова реших, че повече не мога да остана там. Всичко рухна. Сутринта вече пътувах към къщи.

Графът се отпусна в креслото и се замисли. Остана така няколко минути, после взе ръката й, помилва я и я погледна в очите.

— Ти го обичаш с цялото си сърце, нали? Би ли дала живота си за него? Би ли го защитила, ако се наложи, каквото и да ти струва това?

— Да.

Той се разсмя.

— Ама този виконт да не е сляп? Не можа ли да прозре истината? Знаеш ли, мисля, че този удар в слабините би трябвало да свърши добра работа и да го убеди в любовта ти. Не ни остава нищо друго, освен да си стоим тук и да чакаме.

Той погледна отново пламъците и видя едно друго лице, което много приличаше на Сабрина. То изплува от миналото, но отново се превърна в пепел и се върна в спомените.

— Знаеш ли, веднъж наистина я видях, но никога повече не се появи отново…

Глава 41

Рибъл отвори вратата и се усмихна. Протегна ръка, нещо, което не беше присъщо на икономите. Филип не се поколеба и силно стисна ръката му.

— Радвам се да те видя, Рибъл.

— Благодаря ви, милорд. О, господи, моля да не ме разбирате погрешно, милорд, но толкова се радвам да ви видя. Нейно благородие също много ще се зарадва. Тя не ми каза, че ви очаква, но вие дойдохте толкова бързо. Влезте, милорд. Позволете ми да взема палтото ви. Какъв щастлив ден е днес!

— Да, прав си. Нейно благородие наистина ще бъде много изненадана.

Филип се огледа и видя да се отваря някаква врата. Беше Елизабет. Тя не продума нищо, докато не се приближи съвсем.

— Е, вие дойдохте.

Филип се поклони и се усмихна.

— Разбира се, надявам се, че добре сте се погрижили за съпругата ми.

Филип не каза нищо повече, защото не знаеше какво бе обяснила Сабрина на проклетата си сестра. Той изчака да се успокои и вдигна вежди въпросително.

— Тя пристигна снощи, милорд. Отиде веднага при дядо. Видяхме се съвсем за кратко. Съмнявам се дали въобще е напускала покоите му.

— Това не ви изненадва, нали, Елизабет?

— Не знам за какво говорите, милорд.

— Наистина ли? Една красива млада дама като нея сигурно би се страхувала да не стане жертва на някой подлец или развратник, каквито се навъртат тук.

— Но това е нелепо, милорд. Тук няма скитници. Предполагам, че това е някаква метафора, но тя е много неподходяща.

— Не беше метафора.

Елизабет замръзна.

— Както и да е, кажете ми как е старият граф?

Елизабет възвърна силата на духа си.

— Естествено всички, които дойдат тук, питат за него. Той ще ни надживее, но аз все пак ще стана графинята на Монмаут. Може би това няма да ме зарадва чак толкова много, защото ще бъде прекалено късно… Разбира се, пристигането на безценната Сабрина още повече го оживи.

— Мисля, че около Сабрина всички се оживяват. Къде е тя?

— Сигурно при графа, нямам представа. Нали ви казах, че не е напускала покоите му.

— За мен ще бъде удоволствие да ви придружа до покоите на графа, милорд — каза Рибъл.

Елизабет замълча.

— Ще се видим по-късно — обърна се към нея Филип. — Бих искал да видя и съпруга ви. Той все още ли преуспява?

— Той винаги ще преуспява.

Филип забеляза горчивина и тъга в гласа й.

— Жалко, но не съм изненадан.

Филип последва Рибъл и се спря пред вратата на графа.

— Милорд!

— Здравей, Джесперсън. Как е графът?

— Непрекъснато е весел, откакто лейди Сабрина е тук. Не ме разбирайте погрешно, той ще се зарадва да види и вас, сигурен съм.

Филип не беше съвсем сигурен, но кимна. Чудеше се какво ли беше казала Сабрина на дядо си.

Докато отиваха към спалнята на графа, Филип попита:

— Имате ли проблеми с грижите за графа?

— Нямам никакви проблеми, милорд, откакто бяхте тук с маркиза.

— Значи този негодник се е оттеглил?

— Да, милорд. Чувам го да минава до вратата и да се спира, но никога не е поискал да влезе.

— Жена ми тук ли е сега?

— Не, милорд. Графът я изпрати преди около час. Искаше да се поразходи. Винаги е обичала да излиза.

— Отишла е да язди? Навън е много студено!

— Не, милорд. Каза, че ще отиде при мис Пиксел, за да види малките котенца.

— Искаш да кажеш, че старата котка още не е омъжена?

Джесперсън се разсмя. Той отвори вратата и съобщи за пристигането на виконта.

Графът, който седеше в креслото си пред камината, бавно се надигна и се вгледа в джентълмена.

— Вие предполагам, сте съпругът на Сабрина — попита той строго и отчетливо, което не беше никак малко постижение за стар и болен човек като него.

Филип пристъпи и се поклони.

— Да, сър, аз съм съпругът на Сабрина. Филип Мерсералт.

— Седнете, милорд.

Филип седна на стола срещу него.

— Извинете ме, че не съм преоблечен от пътуването, сър, нямах време да си сменя дрехите.

Графът махна с ръка.

— Ричард Кларъндън ми каза добри неща за вас, милорд. Че сте честен и благороден, че държите на думата си.

— Ричард и аз сме израсли заедно в колежа в Итън. Щастлив съм, че не е казал нещо лошо за мен.

— Не, разбира се. Момчето отчаяно искаше да убие Тревор със собствените си ръце, но вие сте му били казали, че това ще стане, ако сам не можете да се справите с него.

Филип се засмя.

— Почти така беше. Сабрина добре ли е, сър?

— Е, тя ще бъде много приятно изненадана да ви види тук, милорд, за разлика от мен.