Катрин Каултър - Сабрина

Сабрина знаеше, че трябва да се срамува пред тези хора, които непрекъснато я наблюдаваха, но изобщо не се притесняваше. Дори не беше смутена. Никога не знаеше какви мисли се въртяха в главата на Филип и никога нямаше да разбере. Тя го погледна безпомощно и протегна ръцете си към него.

— Знаеш, че те обичам. Бих го казала на всеки, който поиска да го чуе, но не искам да имаш любовници, Филип.

— А ти, любовник. Забрави, Сабрина. Никога няма да имаш любовник, не и докато аз съм жив!

— Знаеш, че ти го измисли този любовник. Той не съществува. Как бих могла да имам любовник, когато да правиш любов е толкова унизително, толкова срамно. Едва ли ще се намери жена, която би го правила доброволно, би изпитала…

Сабрина спря изведнъж. Филип пламтеше от срам. Роан се закашля — беше се задавил. Сузана го потупа по гърба.

— Филип, не мога да повярвам! Ти си оставил жена си незадоволена? Постъпил си с нея като истински негодник и затова тя те отбягва. Господи, ти не ми го каза! Не знам дали изобщо трябва да я убеждавам да се върне при теб, след като ти не правиш необходимото. Ужасно! Не мога да го проумея!

— Мили, само се успокой и се върни назад във времето заговори Сузана. — С мене беше същото в началото. Чувствах се така, както Сабрина се чувства в момента. Всичко беше заради майка ти, която непрекъснато те величаеше. За нея ти беше олицетворение на съвършенството и тя казваше, че ти можеш всичко. Тя те беше дала в ръцете на онези любовници, които те бяха учили на любов, но не ти бяха дали чувства. Представяте ли си, Сабрина, той е бил само на четиринадесет, когато майка му го е завела при любовница…

— Престани, Сузана — не се стърпя Роан. — Истината е, че ти прекалено бързо променяше настроението си, нямаше ми доверие и злоупотребяваше с това. Аз имах нужда от малко време, за да свикна с теб. После всичко се промени. Трябваха ми само няколко минути и всичко си дойде на мястото.

Сузана се вгледа в съпруга си, после се обърна към Сабрина, която се беше престрашила да я попита:

— И всичко беше наред, така ли? Наистина ли ти харесваше, Сузана?

— Да, ако трябва да бъда искрена. Наистина ми харесваше.

— Но Филип го направи три пъти с мен, а на мене никак не ми хареса. Останах, защото го обичам. Какво друго можех да направя? Аз съм жена, която обича съпруга си, и затова реших, че трябва да го изтърпя.

— За съжаление беше точно така — допълни замислен Филип.

— Филип, какво се е случило, по дяволите? — попита припряно Роан.

Филип се вгледа в приятеля си и каза:

— Бях глупак. Знаех, че тя няма да хареса любенето още от първия път, трябваше да поговоря с нея предварително, но реших да опитам, без да се съобразя с това. Глупаво беше от моя страна. — Филип вече не беше изчервен, а спокоен и уравновесен. Стана от мястото си и отиде при жена си. — Ти не би ме отблъснала, Сабрина, нали? Моля те, обещай ми! Заклеваш ли се, че няма да ме отблъснеш, че ще ме обичаш, въпреки всичко?

— Да, заклевам се.

— Добре. Сега аз се заклевам, че също ще те обичам. Винаги съм те обичал, Сабрина, сигурно много повече от теб самата. Любовта ми към теб е силна и никога няма да угасне, обещавам ти. Ще те обичам цял живот.

— Но това няма смисъл. Една любов може да гори, без да бъде разбрана от другия.

— Не, няма да бъде повече така. Заклевам се, че тази вечер ти ще го разбереш. Обещавам ти, че след като изпратим нашите гости, ще те накарам да почувстваш истинската наслада от споделената любов. Довери ми се, Сабрина, моля те! Вярваш ли ми? Кажи!

Сабрина не отговори. Беше втренчила очи във Филип, но не каза нищо.

— Довери му се, Сабрина — обърна се към нея Сузана. — Трябва да му вярваш. Не можеш да си представиш колко е красиво да бъдеш със съпруга си. Животът е непредсказуем, никога не знаеш какво ще ти поднесе, но когато един мъж и една жена се обичат, всичко си струва. Проблемите едва тогава изчезват и неописуемото чувство изпълва цялата ти душа.

— Ако наистина му имаш доверие, ако му повярваш, Сабрина, трябва да му дадеш възможност да докаже любовта си — допълни Роан. — Ако се получи и ти останеш очарована, ние със Сузана ще му дадем подаръка, който сме му приготвили. Ти само трябва да ни кажеш.

— Знаете ли — проговори бавно и замислено Сабрина, докато гледаше към приятелите на мъжа си, — това е най-странното нещо, което ми се случва. Филип, ти наистина ли ги доведе само защото мислеше, че няма да те изслушам?

— Да, реших, че имам нужда от разумни свидетели, хора е опит в брака.

— Ще му се довериш ли, Сабрина? — попита Сузана.

Сабрина погледна Филип.

— Мисля, че ще отида да открия лейди Шарлот, за да ме научи как да изглеждам по-съблазнителна. Тя ме увери, че очите ми могат да накарат всеки мъж да се влюби а мен.

Филип се разсмя.

— Значи съдбата ми е в ръцете на майка ти, Роан. Ами ако тя ме предаде?

— Тя не би те предала — отговори весело Роан, взе парче кейк и го подаде на жена си с най-ослепителната усмивка.

Устните му бяха на коремчето й. Тя усещаше лекото гаделичкане на езика му около пъпчето си, ръката му я милваше и отново се повтаряше същото гъделичкане. Сабрина се кикотеше. Цялото й безпокойство и притеснение бяха изчезнали, като че ли някой с невидима пръчка ги беше премахнал. Филип я погледна и се усмихна.

— Обожавам смеха ти, Сабрина. Чудесен звук има. Той ме стопля и изпълва душата ми с радост. Подлудява ме… Отпусни се, Сабрина, довери ми се, повярвай в мен…

— Да… — едва успя да изрече Сабрина.

Филип погълна устните й в своите и заглуши думите й.

Докато я целуваше, направо я подлудяваше. Сабрина беше толкова щастлива, че не усети как изстена, изви се в ръцете му и прошепна нежно името му.

Филип осъзна, че моментът беше настъпил и бавно навлезе в нея. Той ту се притискаше към нея, ту се отдръпваше. Движенията му бяха бавни и внимателни. Искаше всичко да стане постепенно. Успя! Дишането на Сабрина се учести. Тя се задъха. После отново и отново. Той се усмихна. Приятно му беше да почувства възбудата п.

Ето така…

Филип се надигна над нея и много нежно, много бавно отново навлезе. Сабрина повдигна бедрата си и го обгърна с ръце.

— Да, това наистина ми харесва — прошепна тя и нежно захапа рамото му. — Щастлива съм, че ти се доверих, Филип. Не мога да опиша какво чувствам в момента, но наистина е красиво. Нали ще го направиш пак?

Филип отново се засмя, дръпна се леко назад и позволи на възбудата да плени и неговото, и нейното тяло. Беше силно чувство, от което едва не се задушиха, но беше прекрасно…

— Да — каза няколко минути по-късно Филип, докато възвръщаше дишането си. — Бих го направил с удоволствие отново…

Филип не спираше да я целува и тя едва успя да каже:

— Да, само че светлината е прекалено слаба, за да мога да използвам очите си и да те покоря с тях…

— Довери ми се отново, Сабрина!

Ръцете й милваха бедрата му.

— Добре — прошепна Филип, прегърна я и се претърколи така, че Сабрина остана отгоре му. Усмихна й се. — Е, какво ще каже моята безценна съпруга, желае ли да опита сама?

— Не те разбирам, Филип…

Но когато разбра, се забавляваше истински. Филип беше на върха на щастието. Щом възбудата премина, той я попита за пореден път:

— Хареса ли ти? За мен беше истинско удоволствие. Харесвам начина, по който ме хапеш. Приличаш ми на моята кобила — тя обича да ме хапе по рамото, а после ми се усмихва.

— Но това е нелепо! Една кобила не може да се усмихва.

— Може. Открих го едва миналото лято, когато бяхме с Роан и Сузана в Шотландия. Тя ме видя, близна ме по лицето, захапа ме по рамото и се усмихна. Винаги прави така, когато отида при нея.

— Жалко, че мене не ме харесва. Дори не се опитва да ме захапе.

— Ще поговоря с нея да те приеме.

— Колко си забавен, Филип, спри да ме разсмиваш! Щастлива съм, че ти се доверих, това наистина е много важно за мен. Всички онези неща, които правиш с мен, ми доставят неизмеримо щастие и удоволствие!

— Искаш ли да продължим? Би ли ми доставила това удоволствие?

Сабрина се надигна на лакти, вгледа се в него и косата й падна като ореол около лицето. Беше много красива, а в очите й блестеше нов, непознат досега за него пламък.

— Разбира се, мили.

— Едва сега мога да ти кажа нещо, което не се решавах да призная дори пред самия себе си. Никога не си отивай от мен, Сабрина! Ако го направиш, ще те удуша със собствените си ръце и ще захвърля тялото ти в реката, за да не може да те има никой друг! Закълни ми се, че никога няма да бягаш от мен!

— Заклевам се. Да се закълна ли, че няма да хвърлям по теб никакви предмети повече?

Филип се замисли за миг, но веднага се опомни и каза:

— Не, аз ще се науча да се пазя. Ще бъда винаги в напрежение, за да не получа или чиния, или торта в лицето, си.

След тези думи Филип стана сериозен, загледа се в нея и каза:

— Много си красива, Сабрина. Трябва да свикнеш с това, винаги ще ти го казвам. Знаеш ли, ти си моят дар от бога, най-ценният. Ти означаваш всичко за мен. По-ценна си дори от мечтите ми. Двамата заедно ще построим онази кула. Обичам те и винаги ще те обичам, до последния си дъх. Приемаш ли думите ми? Приемаш ли мен самия?

Тя вдигна ръката си и го помилва по лицето.

— Всяка нощ ще благодаря на Бога, че изпрати Тревор в дома ми.

— Какъв Тревор? Какво общо има той?

— Ако не беше Тревор, аз нямаше да имам причина да избягам от къщи и нямаше да те срещна. Е, можех евентуално да те срещна в Лондон, но ти едва ли щеше да ме забележиш.

Филип не беше съгласен с нея, но се усмихна, целуна я нежно и страстно, а после каза:

— Утре ще пием за здравето на Тревор. Разрешаваш ли ми да накарам това копеле да падне на колене пред теб?

— Може би, но не сега. Колкото до бъдещето, времето ще покаже. Ще го направим заедно.

„Заедно“, помисли си Филип. Никога досега Сабрина не се беше изразявала така. Сега вече той беше част от нея. Чувстваше се сигурен. Беше му приятно. Заспа щастлив с мисълта, че е успял да докаже себе си.

Сабрина също заспа, притисната до него.

Към полунощ Филип се стресна. Беше се събудил внезапно. Сабрина също се размърда до него.

— Какво има, Филип? Добре ли си? Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Да, трябва да получа подаръка си от Роан и Сузана. Знаеш ли какъв е? Аз съвсем забравих. Той каза, че ще ми го даде само ако съм успял да ти доставя удоволствие и истинска наслада от любовта.

— Аз ще го потвърдя и ти ще си го получиш.

— Трябва да се усмихваш, когато му го казваш. Колкото по-голяма е усмивката ти, толкова по-вероятно е да си получа подаръка.

— Но сега е полунощ.

— Да, така е, но той заслужава да бъде събуден. Не биваше да постъпва така. Трябваше да ми даде подаръка още преди това. Как е могъл да се съмнява, че няма да ти доставя удоволствие? Какъв приятел ми е, щом като ми няма доверие?

Подът беше ледено студен. Той грабна халата си и го облече.

— Искам си подаръка! Къде спят те със Сузана?

— В синята стая. Филип, изчакай ме!