Катрин Каултър - Сабрина

Филип реши да остави вратата на спалнята й отворена, за да може да разбере, когато момичето се събуди, и слезе в кухнята. Изведнъж си спомни времето, когато той и приятелите му офицери седяха около лагерния огън в планините на Испания и печаха птици и зайци, за да оцелеят. Тогава се беше научил и да приготвя супа от остатъци. Господи, това беше преди цели четири години, а оттогава никога не му се беше налагало да се грижи сам за себе си или да се чуди как ще се прехранва. Представи си изисканите ястия в имението Динуити и едва не му призля. Понякога организираше светски събирания, най-големите в Лондон, за да може готвачът му да поддържа формата си. Като се прибере обратно, ще повиши заплатата му, реши Филип и тръгна към килера.

Стаичката беше малка и студена. Щом влезе в къщата я забеляза, но най-хубавото беше, че собственикът на тази ловна хижа знаеше как да я поддържа — килерът бе пълен с всичко необходимо. Имаше пушена шунка, захар, брашно, сол, картофи, лук, моркови, сушен грах и ябълки.

Филип запретна ръкави, сложи си дълга бяла престилка и се зае да приготвя супа. Най-напред наряза зеленчуците, после парче шунка, прибави и сушен грах и се огледа за вода. Тъй като не намери, излезе навън и напълни една голяма тенджера със сняг.

След няколко минути Филип вече стоеше до запаления огън, загледан във врящата супа. Съдът беше поставен на решетка, през която огнените пламъци лизваха дъното.

— Господи, та аз бих могъл да бъда доста полезен! — каза си Филип, свали престилката, изми си ръцете и се насочи към стълбите, за да отиде при момичето.

Влезе тихо, отиде до леглото и погледна Сабрина. Очите й бяха затворени, а дишането й все още беше затруднено — дори не беше необходимо да се навежда, за да го чуе. Нежно докосна бузите й. Бяха студени.

Сабрина усети докосването като полъх. Опита да отвори очи. Мъжкото лице отначало я изплаши, но после смътно си спомни името и промълви:

— Филип…

— Да, Сабрина, не се тревожи, тук съм…

Филип се опита да задържи гласа си тих и спокоен. Не искаше да я плаши.

За миг й се стори странно, че този човек знае името й. Тогава си припомни бягството от имението Монмаут и кошмарът постепенно отмина, премахвайки огорчението и непоносимата студенина и болка, които все още чувстваше някъде дълбоко в себе си.

— Студено ми е. Много ми е студено. Чувствам се така, както когато бях в гората. Сега не съм в гората, нали? Защо се чувствам така? Какво е станало?

— Нищо не е станало. Аз съм тук, за да ти помогна, Сабрина. Трябва да останеш в леглото. Аз ще се погрижа да ти бъде топло.

Филип отиде до камината и взе една хавлия. Беше толкова гореща, че трябваше да я прехвърли няколко пъти в ръцете си, за да може да я задържи и да не й причини болка, когато я сложи на гърдите й. Дъхът й почти спря, когато усети топлината върху себе си.

— Не мърдай, моля те! Не я дърпай от ръцете ми! Просто позволи на топлината да те обгърне. Опитай се да се успокоиш. Точно така…

— Не мога да я търпя тази хавлия, Филип! Не мога! Боли ме много повече, отколкото когато ми беше студено…

— Само след миг всичко ще свърши. Обещавам ти!

Момичето не помръдна повече. Беше й много трудно, но дори не мигна. Топлината вече се разливаше по вените й. Беше чудесно. Пръстите му докоснаха косата й и тя чу гласа му:

— Опитай се да мърдаш главата си. Косата ти все още е мокра.

— Вече ми е по-добре. Не мога да повярвам… Чувствам топлината чак по костите си.

Филии придърпа завивките до брадичката й и каза:

— Трябва да поспиш. По-бързо ще се възстановиш. Спомням си, че мама винаги така ми казваше. При мене сънят помогна. Ще помогне и на теб. Ако ти потрябва нещо, аз съм тук.

Очите й бяха затворени. Момичето вече беше заспало.

Филип отиде до тесните прозорци и дръпна завесите. Навън всичко бе бяло. Снегът бе покрил и част от стъклата. Филип не се стърпя и се усмихна. Съдбата и заръките на Чарлз как да открие пътя до имението му със сигурност бяха решили да променят неговия живот. Поне засега…

Прекалено стар и уморен беше вече. Понякога просто му се искаше да затвори очи, да заспи и да не се събуди повече. С какво беше заслужил този тъй дълъг живот, след като не можа да спаси Камила и я изгуби?! Защо трябваше тя да умре при раждането? Защо трябваше да направи толкова много грешки? Защо се съгласи с нея? Защо отстъпи пред молбите й да опита още веднъж да му дари дъщеря. Имаха само един син, а тя толкова отчаяно се молеше за дъщеря. Защо се беше съгласил с нея?! Сега тя е мъртва, а заедно с нея и бебето. Не, няма повече да мисли за Камила! Не сега! Той се наведе напред и се втренчи в очите на голямата си внучка Елизабет. Да, красива е, не може да го отрече, но щеше да бъде още по-красива, ако притеснението не изкривяваше ъгълчетата на устните й, а очите й не бяха изпълнени с подозрение и недоверие.

Сабрина. Тя беше дошла да му каже, че Сабрина е мъртва. Не, това е невъзможно! Той не може да повярва. Той никога няма да го приеме за истина! Никога!

Беше застанала пред него, колебаеше се, но не се приближи, защото го мразеше. Той знаеше какви са чувствата й към него, но доста време трябваше да мине, за да ги проумее. Един ден разбра — тя мразеше силата му, защото я нямаше; мразеше и възрастта му, защото я смяташе за отблъскваща, противна, плашеща.

Реши да сподели със Сабрина, но тя само го потупа по рамото и му каза да не бъде глупав и да не се отегчава — предстоели му още дълги години живот, защото самият господ искал да остане при тях, да наглежда земите и хората си, да се грижи за тяхната сигурност, да ги предпазва от грешните, порочните и злонамерените…

Грешните и порочните… Неговият племенник и наследник, бъдещият Граф на имението Монмаут, красивото момче, което винаги бе любезно с него… Той го държеше под око — не му вярваше и не му се доверяваше.

Реши да отиде при Елизабет и се опита да прикрие презрението в гласа си. Преглътна.

— Изминаха вече два дни. И никаква вест, никаква следа, никакъв знак от Сабрина. Съвсем никакви ли новини нямате за мен?

— Елизабет, ти много добре знаеш, че Сабрина трябва да има сериозна причина, за да напусне дома си…

Той извади лист намачкана хартия от джоба на халата си и го развя пред очите на внучката си, която все се опитваше да обича и да закриля, но тя все не искаше неговата помощ. Страхът отново го обзе.

— Колкото до писмото, което ми е оставила, то нищо не ми говори. Проклятие! Какво е искала да ми каже?! Пише, че не може да остане повече тук и трябва незабавно да замине при леля си Баресфорд в Лондон…

Спомни си за кобилата на Сабрина, която се беше завърнала предишния ден в имението — единият й крак бе целият в рани, а другият — счупен, едва се движеше. Споменът вледени кръвта му.

— Не ми казвай, че е имала депресия или каквато и да е друга глупост, Елизабет! Искам истината! Не искам лъжи!

Елизабет се беше изправила до графа, слаба и безпомощна, и пристъпваше нервно от крак на крак. Какво да каже на бедния старец, който все още беше пълноправен господар и дори не й позволяваше да седне в негово присъствие? Как й се искаше той да страда. Беше си го заслужил. Още от деня, в който Сабрина се роди, той непрекъснато я обиждаше и унижаваше.

Елизабет усещаше как кръвта се отдръпва от лицето й — обикновено то беше бледо, но сега бе бяло като стената зад стола на дядо й. Тя дори не помръдна. Беше се научила да постъпва така от доста години — никога да не показва на дядо си колко много го презира. И сега Елизабет почти се усмихна:

— Това не са лъжи, дядо. Казах, което знам. Сабрина беше мълчалива, отчуждена и отдалечена от мен. Това е истината.

А Тревор, неговият прекалено красив племенник с високомерно държание и маниери, само допълни:

— Елизабет не иска да ви причини болка, сър!

Докато той говореше, графът го наблюдаваше много внимателно — Тревор стискаше пръсти и бледите му ръце ставаха още по-безцветни. Той се обърна към Елизабет и каза:

— Хайде, скъпа, не трябва повече да се преструваме. Не можеш вечно да криеш истината за сестра си.

При тези думи на съпруга си, Елизабет ококори очи. Тя усещаше вълнението и удоволствието, което го обземаше от изричането на ужасната новина. Тя можеше да убие дядо й, а Елизабет продължаваше да изпитва страхопочитание към него.

Дано отиде в ада, където му е мястото, помисли си Елизабет и се стресна от крясъците му. Устните му бяха изкривени от отвращение:

— Е, момиче, не стой пред мен като пън! Изплюй камъчето! Ако знаеш причината за напускането на Сабрина, кажи я, за Бога! Искам да я чуя сега! Писна ми от твоите „предполагаеми истини“, Елизабет!

Елизабет се дръпна назад ужасена, но усети ръката на съпруга си, която й причини болка. Тя дори се разтрепери, но след това проговори:

— Съжалявам, сър, но както каза Тревор, не исках да ви нараня. След като обаче настоявате да чуете истината, ще ви я кажа. — Елизабет почувства прилив на сила. Сега тя владееше положението, сега бе неин ред да отвоюва позициите си, които й принадлежаха по право. — Трябва да знаете, че Сабрина ревнуваше. Тя искаше Тревор за себе си.

Спря. Дядо й нададе ужасен вик.

— Любов моя — намеси се Тревор, — трябва да кажеш на Негово благородие цялата истина. Не можеш да криеш повече. Хайде, кажи всичко.

Елизабет усещаше пръстите му върху китката си — болката се усилваше, а тя мразеше да изпитва болка, винаги се беше страхувала от нея и Тревор прекрасно знаеше това. Беше го разбрал още през първата им брачна нощ, когато тя го умоляваше непрекъснато, но той не я чуваше, а просто й се усмихваше тържествувайки. Сега Елизабет стоеше, без да каже нито дума. Бавно, много бавно тя измъкна ръката си от неговата. Той не се опита да я задържи. Елизабет пое дълбоко въздух и каза:

— Не исках да научите това, Ваше благородие, но Сабрина се опита да съблазни Тревор. Тя се нахвърли върху него. Той знаеше, че честта не му позволява, че никога няма да получи прошка от вас, но я помоли да напусне дома ни, за да ме остави на мира.

Беше казано много добре и тя прекрасно осъзнаваше това. Гласът й преливаше от искреност, но старецът продължаваше да я гледа втренчено, като че ли не й вярваше.

— Какви глупости говориш, момиче — отсече рязко той. — Сабрина да съблазни Тревор?! Това е нелепо! Безсмислено! Та тя дори не го харесва! Разбира се, не ми го е казвала, но аз знам, че е така. Тя все се опитваше да прикрие отвращението си, но аз го виждах. Защо продължаваш да ме лъжеш, момиче?

— Казвам ви истината, дядо. Защо да ви лъжа? Аз самата я видях. Да, видях я. Тя помоли Тревор да я съпроводи до залата с картините, за да види портрета на баба Камила. Когато останаха сами, когато се увери, че няма никакви слуги наблизо, тя се опита да склони Тревор да прави любов с нея…

Елизабет се запъна на последните думи, но Тревор веднага продължи гладко и уверено. Очите му излъчваха неподкупна искреност, а гласът му бе властен.

— Казах й. Ваше благородие, че дълбоко я ценя, но не мога да предам Елизабет. Казах й, че тя ми е като сестра — нито повече, нито по-малко. Тя се ядоса, сър, в яростта си отвърна, че възнамерява да ви каже, че аз съм се опитал да я съблазня. Елизабет беше там, сър, тя видя всичко. Никой от нас не би се осмелил да ви излъже, сър. Това е самата истина, цялата истина.

— Точно тогава й казах, че съм видяла всичко. Може би е решила, че с това се е провалила — допълни Елизабет, гледайки дядо си с презрение.

Старецът беше отчаян, гледаше надолу към ръцете си и пръстите му трепереха. Огънят в камината изведнъж се усили и в стаята стана доста горещо. Елизабет усещаше, че й е трудно да диша. Само пращенето на горящите дърва нарушаваше гробната тишина от време на време.