— Значи вие искате да повярвам, че Сабрина е напуснала дома си именно поради това, което описва в онова глупаво и безсмислено писмо? Заради твоята чест и доблест, Евърслей?!

Тревор отговори бавно и спокойно, опитвайки се да придаде нотка на съжаление в гласа си:

— Така смятам, сър. Може би се е разкаяла. Може би е съжалила, че е изрекла всичко това. Ваше благородие, тя трябваше да разбере, че като джентълмен аз никога не бих казал и дума за това, което се случи. Колкото до Елизабет, уверен съм, че тя вече е простила на сестра си. Нали така, мила?

Той отново вкопчи пръсти в ръката на съпругата си и тя бързо отговори:

— Разбира се, че е така. Тревор е прав, дядо. Сабрина знае, че много я обичам и винаги съм готова да й простя. В крайна сметка, тя е неомъжена и може да си остане стара мома. Това, че е искала моето място и моя съпруг, е нещо, което аз вече съм забравила, въпреки че обидата остави дълбока рана в душата ми.

— Оставила е дълбока рана? Вярвам ти. Вярвам на всяка дума, изречена от теб, Елизабет. Винаги съм смятал, че ти си внучката, с която мога да се гордея.

Елизабет изпъна рамене — беше видимо доволна. Графът я погледна, чудейки се как може да повярва на думите му, след като бяха казани с толкова много сарказъм, но очевидно тя не го беше доловила. Той завъртя стола си и се загледа през прозореца.



Снежната буря вилнееше. Едва ли Сабрина бе стигнала до Борамууд, за да се качи на дилижанса до Лондон. Нито един от петдесетте човека, които беше изпратил да я търсят, не откриха следи. Душата му се късаше от болка. Не се беше чувствал така, откакто беше починала Камила. Сабрина много приличаше на нея — очите й бяха тъмносини, почти виолетови, също като нейните; тъмночервената й коса приличаше на искрящ ореол от къдрици; беше добра, сърдечна и открита. Графът се усмихна за миг. Спомни си, че Сабрина се гордееше с косата си и казваше, че е същата като на кралицата от „Сън в лятна нощ“. Когато беше на единадесет години, Сабрина се беше разболяла и имаше силна треска. Тогава трябваше да й отрежат косата. Беше й обещал, че тя отново ще порасне и ще бъде още по-красива. Това беше доста основателна причина за нея да оздравее. Почти веднага състоянието й започна да се подобрява, и то само заради тази нейна суетност и любов към косата й.

Дори и за миг не би се усъмнил в думите или постъпките на Сабрина. Чувството й за чест и доблест беше неподкупно — по това приличаше на него. Затова сега беше бесен, а яростта не му даваше мира. Сабрина може и да не е вече между живите. Защо Елизабет и Тревор я предадоха? Какво се беше случило всъщност? Защо Сабрина беше избягала от дома си? Тези въпроси направо го подлудяваха. Разбира се, съществуваше и друга възможност — Тревор да е устроил капан на Сабрина в залата с портретите, а след това да се е опитал да я съблазни. Графът погледна крадешком към своя наследник. Да, напълно възможно беше, иначе как щяха да съчинят тази история?!

Изведнъж се почувства страшно уморен, а така му се искаше да може да скочи от стола и да повали Тревор на пода. Какво ли не би дал само да можеше да го разобличи, но нямаше никакви доказателства…

Какво точно се беше случило?! То явно бе изплашило Сабрина до смърт, щом тя не дойде да потърси неговата помощ. Винаги постъпваше именно така — от малка споделяше всичките си проблеми с него, още преди родителите й да починат.

Без дори да се обърне към внучката и наследника си, графът се изкашля и каза студено:

— Изпрати Джесперсън при мен. Ако научите нещо за Сабрина, незабавно ми съобщете.

Те тръгнаха към вратата. Не можеше да понесе присъствието им нито миг повече. Не можеше да изтърпи това раболепие. Бяха застанали толкова близо един до друг, че изглеждаха като едно цяло.

— Щом науча нещо, веднага ще дойда, Ваше благородие — отвърна Тревор.

Графът ги проследи с поглед. Тревор бе хванал Елизабет за ръка, но като че ли прекалено силно стискаше пръстите й и й причиняваше болка…

Глава 7

Веднага след като затвориха вратата на библиотеката, Тревор се нахвърли върху съпругата си:

— Не си ли на двадесет и три години, мила?

Елизабет кимна учудено. Гласът му беше мек и кадифен. Това още повече я озадачи. Той продължи тихо:

— А Сабрина е само на осемнадесет, нали? Твоят провал ме учудва! Имала си на разположение цели пет години, мила, за да спечелиш благоволението на този стар джентълмен, преди да влезеш в обществото. Пълен провал от твоя страна!

Елизабет гледаше красивата дърворезба на стълбището и тихо добави:

— Сега вече е без значение — нея я няма. Отиде си. Най-накрая. Може би завинаги…

— И ти вярваш, че е така? Не, ти знаеш, че тя повече не се нуждае от каквито и да било грижи! Ето на това се надяваш!

Елизабет прехапа устни.

— Ако не беше такава глупачка, непрекъснато хленчеща за помощ, ако просто си беше премълчала, нямаше да е сега там, където е. Можеш ли да си представиш, че тя очакваше да се откажа от теб и да те отхвърля завинаги?

— Хайде, Елизабет, бъди откровена, признай си, че винаги си мразела Сабрина. Ако ти беше по-различна, ако беше на нейно място, щеше ли да премълчиш? Да не те познавах достатъчно, щях да помисля, че сърцето ти се къса от мъка, докато говореше, че тя сигурно вече е мъртва. Тя и без това доказа що за човек е — една малка долна пачавра. Това не те ли кара да бъдеш доволна от себе си?

Елизабет се обърна към него и се вгледа в лицето му — красиво лице. Но тя видя и презрението, и подигравателната му усмивка.

— И двамата знаем, че това не е истината. Кажи ми, Тревор, щеше ли да продължиш да я преследваш, докато най-накрая я изнасилиш? Как ли щеше да се чувстваш, след като я изнасилиш, след като получиш онова, което искаш от нея?

— Дори и тогава аз пак щях да бъда твой съпруг, но само за известно време. Ти много добре знаеш, че единственото, което искам от теб е лоялност и подчинение. Не желая да ме разпитваш и да бъдеш подозрителна спрямо мен!

— Аз мога да бъда лоялна, но не и ти. Хайде, Тревор, кажи ми истината — щеше ли да продължиш да я преследваш, докато я изнасилиш?

Тревор се засмя, а после се разсмя с глас.

— Истината е странно нещо, Елизабет. Ти мразиш сестра си, но й вярваш. Защо не вярваш и на мен, Елизабет? Аз съм твоят съпруг, аз ще бъда баща на децата ти и аз ще бъда до теб, когато легнеш да умираш, разбираш ли?!

За миг Елизабет се видя на смъртния одър, а той се бе втренчил в нея, очаквайки я да издъхне.

— Добре, хайде да спрем. Забрави думите ми, забрави всичко.

— Много добре! Ще забравя. Искам да бъдеш лоялна спрямо мен, дори и когато сме сами, Елизабет. От днес нататък ще бъде така. Никакви подозрения и недоверие! Само подчинение и съгласие! Искам винаги да си изправена мълчаливо до мен, съгласна с всичко!

— Виж, Тревор, реших да бъда лоялна към теб, защото това е и в мой интерес, но като бъдеща графиня на Монмаут не мога да ти позволя да петниш името Евърслей!

Тревор погледна насмешливо съпругата си. За него тя бе само една студена жена, която едва ли някой мъж би могъл да накара да крещи от възбуда. Той самият бе прекрасен любовник, но тя не обичаше да я докосва, нито пък да прави любов с него. Веднага след първата брачна нощ той престана да бъде нежен с нея и умишлено потискаше желанието си за близост. Тя не се обиди, нито се оплака. Това беше началото. Неговото време още не беше настъпило, но когато дойде, той ще й покаже кой е господарят. Засега просто му беше забавно да я наблюдава как се заблуждава, че тя го контролира. Елизабет дори не подозираше, че именно закрилата на стария граф я спасява за момента, а не някакви си празни приказки. Но щом старецът умре, той ще бъде свободен да прави каквото си поиска.

„Няма да му позволи да петни името Евърслей.“ Дори само заради тези думи заслужава да бъде наказана.

Тревор се усмихна, опитвайки се да изглежда загрижен, и каза нежно:

— Мила моя съпруго, мъжете понякога са слаби. Нали и баща ти е бил такъв? Нали е преследвал всяка жена, която му е отказвала? Не, няма нужда да ми отговаряш. Ти сигурно не знаеш. Или пък е добре скроена лъжа от собствения ми баща. Не се тревожи! Нали знаеш, че те обичам и те желая повече от която и да жена на света? А колкото до Сабрина, тя не струва и пукната пара пред теб, просто се опита да предизвика мъжкото ми достойнство. Само си помисли колко много си спечелила ти от този случай — мисля, че си ми длъжница, трябва да ми бъдеш благодарна, че тя си отиде…

Елизабет не каза нищо, дори не го слушаше. Вярно беше, че нейният баща не е бил светец, но не е бил и като Тревор. А тя бе омъжена за него. Само мисълта за това я накара да изтръпне. Не, тя ще се опита да го промени, ще го напътства, за да стане друг човек, от когото няма да се срамува за в бъдеще. Елизабет погледна към големия смарагд на брачната си халка, която все още беше на третия й пръст — трябваше да се гордее с него, защото бе именно онова нещо, за което толкова дълго бе мечтала. Напоследък си мислеше, че никога няма да има такъв пръстен, затова все още й беше чужд, толкова чужд, колкото предложението на стария граф преди два месеца…

Тогава беше повикана в библиотеката. Графът сложи пръстена на ръката й и каза:

— Ти ще се омъжваш, Елизабет. Смарагдът на Евърслей е вече твой. Надявам се да харесаш младоженеца, защото той е бъдещият граф на Монмаут.

Елизабет остана толкова озадачена и изненадана тогава, че едва беше успяла да продума:

— За моя братовчед ли, сър? Тревор?

— Разбира се, момичето ми. Желаех друг наследник, но господ не ме възнагради с мъжка рожба. Затова ще е Тревор. Поне не е чужд човек, а от семейството.

Но за Елизабет Тревор Евърслей беше чужд. Беше го виждала само веднъж, когато посети дома им след завръщането си от Италия. Ето че сега тя трябваше да се омъжи за него. Елизабет преглътна и попита дядо си:

— Той тук ли ще дойде, дядо?

— Разбира се, как иначе ще се венчаеш за него.

Дядо й изглежда не очакваше никакъв отговор от нея, защото точно тогава махна с ръка и посочи отсрещния стол.

— Седни, ще ти обясня всичко подробно. Както знаеш, Елизабет, Тревор е внук на по-малкия ми брат. Ти едва ли помниш баща му Винсент, защото той очерни и опетни името Евърслей и избяга на континента с една блудница. Няма да ти пълня ушите с излишни неща, нито ще ти разказвам за безотговорното поведение на майка му в Италия. Единственото положително нещо от цялата история е, че раждането на Тревор е законно, защото Винсент се беше оженил за нея. Стига ми това, че преди три месеца тя се зарази от шарка и почина в много окаяно и жалко състояние. Точно тогава братовчед ти ми писа. Нямам намерение да се съобразявам с живота на неговите предшественици. Все пак той е моят наследник и бъдещият граф на Монмаут. Аз остарявам, Елизабет. Желанието ми е Тревор Евърслей да дойде тук, в нашето имение, за да може да разбере какво се изисква от него за в бъдеще като граф. Ти сигурно знаеш, че аз съм в правото си да дарявам богатството на Евърслей. Казах на Тревор, че ще наследи всичко, ако се съгласи да се ожени за теб. Неговият отговор, разбира се, беше разумен. Той пожела да живее с теб тук. Поне до смъртта ми…

— Но аз дори не мога да си спомня дали моят братовчед Тревор дори и малко ме харесва, дядо?

— Изминаха цели пет години, откакто вие се видяхте. Сега той е почти на двадесет и осем години, напълно възмъжал, а ти, длъжен съм да отбележа, с всяко отминаващо лято няма да ставаш по-млада. Не искам никакви лигавщини, Елизабет! Уверявам те, че той ще се отнася добре с теб.

— Да, дядо — Елизабет кимна послушно с глава.

— Той пристига следващата седмица. Имената ви за встъпване в брак ще бъдат прочетени в църквата тогава.

След тези думи графът се обърна настрани, като че ли тя изобщо не беше в стаята, и каза:

— Сега можеш да си вървиш, Елизабет, за да обмислиш съдбата си. Изпрати Сабрина при мен.

Елизабет като че ли се понесе във въздуха, но успя да се овладее и да си наложи да върви бавно и спокойно. Усмивката й беше огряла цялото лице. Един от прислужниците я видя и се втренчи в нея. Тя пропъди всички лоши помисли за бъдещия си съпруг, защото много по-важно за нея бе самото омъжване, така щеше да стане бъдещата графиня на Монмаут, а това бе от особено значение за нея.

През последните години се беше отказала от мисълта, че някой джентълмен би я поискал за жена, без да гледа към привлекателното й наследство. Когато беше в Лондон при леля си Баресфорд, двама джентълмени поискаха ръката й, но очевидно само защото се нуждаеха от пари. А сега? Още няколко дни и завинаги ще се освободи от злобните и хапливи одумвания, че ще си остане вечната стара мома и ще спрат да я сравняват със сестра й Сабрина, което никога не й беше по-вкуса. Е, не беше за пренебрегване и фактът, че тя ще е бъдещата графиня на Монмаут, и то веднага след като старецът умре. Само мисълта за това я караше още повече да се гордее със себе си, а бледите й очи да блестят от задоволство.