Елизабет почувства нежните пръсти на Тревор, който галеше раменете й и му се усмихна. Чудеше се дали по-малката й сестра беше мъртва.

— Страхувам се за Сабрина — каза Елизабет достатъчно силно, за да спре ръката му, която бавно се плъзгаше по рамото й и се спускаше към гърдите.

Тревор рязко се отдръпна, обърна се с гръб и промълви:

— Аз също, въпреки че ми се искаше да не се беше случило по този начин. Наистина жалко, много жалко.

Брадичката й леко потрепера.

— Може би си е намерила подслон. Тя е красива… Жизнена… Всеки би могъл да й помогне… Не мислиш ли? Виждала съм много джентълмени да пълзят в краката й, а тя само им се присмиваше и ги предизвикваше.

— Значи ти искаш твоята малка сестричка да се прибере вкъщи при семейството си, така ли? Разбира се, ти би дала всичко само и само да я върнеш обратно, нали? А може би съвсем скоро тя ще се върне. Това ще ми хареса. Ще се опитам да й угодя много повече, отколкото ти би могла. Как мислиш, ще успея ли, Елизабет?

Елизабет се разтрепери. Той отново бе победил. Гласът й стана тих, но зъл:

— Ако тя наистина се върне, ако само посмее да се върне, уверявам те, Тревор, че няма да е за дълго!



Филип махна шалчето си, хвърли го на канапето и се отпусна в креслото до леглото на Сабрина. Купата със супа беше в ръцете му — не изглежда многообещаващо, помисли си той. Не можеше да прецени в какво точно беше сбъркал, но явно имаше нещо. Чудеше се дали въобще ще може да се нахрани с нея, но трябваше поне да опита.

Поднесе лъжицата към устата си. Ядеше, без да мисли, и изяде всичко. После остави празната купа на пода, облегна се назад и затвори очи. Колко ли щеше да мине, докато Чарлз започне да се безпокои за него? Дали щеше да изпрати хора да го търсят? После се засмя — въпросите му бяха глупави и безсмислени. По-скоро сега се шегуваха и нищеха клюки по негов адрес, вместо да се загрижат за него. Сигурно един след друг се изреждаха да го одумват в Морленд, полегнали около огъня. Може би обсъждаха връзките му в Йоркшир или говореха за някоя хубава прислужница. Колко жалко, че не можеше да бъде при тях и да участва в шегите им, помисли си отново Филип и се вгледа в Сабрина. Сънят й беше неспокоен. Хвърляше се ту на едната, ту на другата страна. Косата й беше разпиляна, но суха. Той се надигна и се надвеси над нея, поглади я и се опита да я пооправи.

Мислеше за семейството й. Сабрина говореше тихо. Езикът й беше изискан. Нямаше йоркширски диалект. Сигурно е имала лоша мащеха и слабохарактерен баща, който често отсъства от дома. Не можеше да си обясни как момиче като нея ще тръгне само в снежната буря през гората.

— Е, скъпа моя — говореше той на спящото момиче, — ще трябва да открия дали пък нямаш белег по рождение, и то много скоро. Готов съм да вляза в мислите ти…

Филип сложи ръка на челото й и изтръпна — кожата й беше суха и гореща. Треската, от която толкова много се страхуваше, беше започнала. Изведнъж момичето отвори очи, но изглежда нищо не виждаше, и започна да се бори със завивките. Погледът й бе насочен право към него, но не го забелязваше.

— Не, не можеш! Нямаш право! Дядо! Не! Бедният Диабло! Не!

Филип я хвана за раменете и я натисна назад. Сабрина продължаваше да се съпротивлява, но после силите я напуснаха. Тя го погледна отново, но все още не го виждаше.

— Сабрина, чуваш ли ме? Всичко е наред! Ще се оправиш! Имаш треска, но ще се оправиш. Кълна ти се!

Тя се успокои, притихна и затвори очи. Филип я пусна да си легне, но точно тогава тя извади ръцете си от завивките и започна да го удря в гърдите крещейки:

— Копеле такова, пусни ме, чуваш ли! Пусни ме!

Какво беше това? Дали не виждаше отново онзи Тревор? Сабрина се разплака. Сълзите потекоха по страните и. Филип я привлече към себе си, прегърна я и тихо й заговори:

— Всичко ще бъде наред, Сабрина! Повярвай ми! Няма да позволя на никого да те нарани отново! Кълна се! Сега си почивай, за да можеш да се възстановиш. Пък щом се оправиш, можеш да ме удряш колкото си искаш.

Момичето отново се успокои и Филип помисли, че ще заспи. В този момент обаче тя рязко се дръпна назад, за да може да се освободи от прегръдката му, втренчи поглед в него и се развика:

— Толкова е горещо тук. Защо е толкова горещо? Не ми харесва това! Не чувстваш ли? Дори си запалил камината! Защо?!

Филип реши, че това е от треската. Точно така беше изгарял от температура и Лусиус.

— Ще се опитам да те поразхладя малко, но ти не мисли за горещината, чу ли?

Даде й малко вода. Сабрина се опита да преглътне бързо, но се задави от кашлица. Дишаше все още трудно. След малко кашлицата утихна, тя се успокои, легна назад и се втренчи във Филип — по всичко личеше, че не го вижда.

— Моля те, Мери, опитвах се да не мисля за горещината, но не стана. Моля те, отвори прозореца! Толкова е горещо тук… прекалено горещо…

Сега вече знаеше, че умира. Много пъти се беше чудила как ли точно ще стане, но никога не си беше и помисляла дори, че ще гори жива. Колко странно! Горещината бавно и мъчително я унищожаваше отвътре. Чуваше някакъв глас, мъжки глас, много тих и далечен, но знаеше, че е на Филип. Кой беше този Филип? Някъде дълбоко в душата си знаеше кой е Филип, но не можеше да си спомни.

— Лежи спокойно, Сабрина! Болката ще намалее. Горещината ще премине.

Дали беше възможно това? Та нали тя умираше точно от този огън, който я изгаряше отвътре? Изведнъж усети на лицето си студена и мокра хавлиена кърпа. Този път мъжкият глас се чуваше много по-ясно.

— Не, не, не се съпротивлявай! Само изтърпи малко. Не ти ли е по-добре?

Трябваше да помисли малко, преди да му отговори. После изведнъж почувства хладния въздух, — като че ли идваше от мократа кърпа. Изви гърба си и се надигна. Искаше й се този въздух да бъде много повече, за да може да загаси огъня в цялото й тяло, но тогава усети ръцете му на кръста си. Филип се опита да я обърне. Тя се съпротивляваше. Най-сетне успя. Започна да я разтрива с мократа кърпа по гърба и краката. Горещината постепенно намаля.

Когато по-късно сложи ръка на челото й, Филип се усмихна доволен — усилията му не бяха напразни. Треската почти беше преминала. Сабрина като че ли дори му се усмихна малко преди да затвори очи и да се унесе в спокоен сън.

Сега вече можеше да си почине. Той свали дрехите си, издърпа едно от одеялата, което беше на леглото, простря го на креслото до камината и се отпусна.

Отвън вятърът продължаваше да вие и да засипва прозорците със сняг. Странно, но точно този звук сега му действаше успокояващо и отпускащо. Не се страхуваше, че Сабрина може да се събуди през нощта, защото обикновено спеше леко. Стана му навик още от времето, когато беше в Пенсилвания — дълбокият сън там често костваше нечий живот. Французите бяха изпратили войници, преоблечени като просяци, за да се доберат до английските лагери и да унищожат колкото се може повече противници. Обикновено се движеха много тихо на малки групи. Още помнеше ужасното задушаващо хъркане на неговия сержант, когато му прерязаха гърлото. Той беше най-добрият му приятел. Познаваше го още от Девъншир. Филип успя да залови убиеца и да го удуши със собствените си ръце, но за съжаление твърде късно — сержантът беше вече мъртъв. Отново почувства ярост, задето не беше успял да му помогне. Спомни си как стоеше безпомощен до него, докато той издъхваше.

Сега беше уморен до смърт, но тя бе все още жива. Протегна се, за да загаси свещта. Погледна за миг ръцете си — бяха нежни, с прилично оформени нокти, на истински джентълмен, на човек, който няма нищо общо с кръвопролитията и жестоките битки в Пенсилвания…

Загаси свещта, въздъхна дълбоко и се отпусна в креслото. Колко странно, че това болно момиче беше съживило всички онези ужасни спомени, които той отдавна смяташе за завинаги погребани в паметта му…

Глава 8

Мис Тереза Елиът се намръщи и се загледа в чашата с шампанско. Стрелна скришом госта си и разбра, че той няма да й обърне внимание.

— Наистина, Чарлз, ти би трябвало да знаеш къде е приятелят ти! Нали каза, че сам си обяснил на Филип накъде да язди, за да стигне до Морленд, но него го няма. Искам да ми го доведеш веднага! Трябва да направиш нещо, и то още сега!

— Наистина му показах пътя и той трябваше да е пристигнал досега.

— Не се ли тревожиш за Филип? В края на краищата, тази снежна буря вилнее навсякъде, Филип може да е ранен или да лежи безпомощен на студа. Очаквам да предприемеш нещо, и то още сега, Чарлз!

Чарлз погледна красивото лице на мис Елиът и за пореден път си помисли, че където и да е Филип сега, със сигурност се чувства много добре далеч от Тереза, въпреки че, когато бяха в Лондон, тя му харесваше. Тук, в Морленд, направо го подлудяваше. Разбира се, признаваше си, че е впечатлен от нейната способност да прикрива любопитството си и да не си пъха носа навсякъде, но сега нещата стояха по друг начин. Филип го нямаше и тя едва се сдържаше. Проклет да е, точно сега ли трябваше да се случи?!

— Ти като че ли пукната пара не даваш за Филип, а той сигурно умира някъде в тази ужасна снежна виелица?! Ужасно! — въздъхна Тереза и остави чашата с шампанско.

Чарлз се надяваше да не падне и да не се счупи, защото беше една от любимите на майка му.

— А чантата на Филип е тук, нали? Какво прави слугата тук, когато господарят сигурно умира някъде в снежната гора, а? Защо е пристигнал преди него? За да се приюти на топло до огъня, без да се погрижи за стопанина си, нали? Мисля, че няма да е лошо да го поразпитаме малко, а ако не желае да говори, ще го принудим!

Чашата на търпението преля. Чарлз беше с много добри и изискани маниери, но повече не издържаше. Имаше три сестри и винаги знаеше как да се държи така, че да не ги обиди или разочарова, но вече не издържаше. Бавно се обърна и започна да говори с най-сладникавия си тон, който за приятелите му означаваше, че наближава опасност:

— Започвам да вярвам, Тереза, че шампанското ти дойде твърде много. Съвсем ти е взело ума! Разбира се, че говорих с Дамблър. И той е много загрижен и разтревожен. Няма никаква представа къде може да е Филип.

Най-лошото обаче беше, че Тереза изобщо не си падаше по иронията. Тя само махна с красивата си ръчичка, която никога през живота си не се беше трудила и каза:

— Слугата очевидно лъже. Той е мързелив и прекрасно знае, че когато господарят му не е тук, не го очакват никакви задължения. Дори и за миг не бих повярвала, че Филип ще го изпрати напред с багажа, за да остане сам и да се наслаждава на природата. Това е абсурд! Та сега е зима! А и тук не е нито Лондон, нито Бат. Няма какво толкова да гледа, освен сняг. Чарлз, съгласи се с мен! Трябва да говориш с него отново, Чарлз, трябва да го разпиташ по-подробно този път!

Чарлз се чудеше какво да направи — дали да излезе от стаята, или да продължи словесния двубой. Тогава кимна на сервитьора да напълни отново чашата на мис Елиът и се усмихна — точно това му трябваше — да я понапие. Само така би могъл да й затвори устата, а после ще се опита да я накара да си легне.

Дамблър му беше казал, че виконтът е пожелал да язди до Йоркшир, но в това нямаше нищо странно. Чарлз познаваше Филип още от Итън, винаги беше постъпвал своенравно. Сега обаче случаят бе по-различен. Един господ знаеше къде лежи в снега — замръзнал и вледенен до смърт. От друга страна, Филип не беше от мъжете, които се предават лесно, освен ако не го е пожелал сам. Чарлз усети пръстите на Тереза да се вкопчват в ръкава на палтото му, специално изработено от „Готие“ в Париж.

— Ти си мъж, Чарлз, затова и не обръщаш внимание на думите ми, но аз наистина се чувствам ужасно. Ужасно! Ще ми обещаеш ли нещо? Моля те, изпрати няколко човека да потърсят Филип утре сутринта!

Чарлз внимателно освободи ръкава си — острите й нокти бяха оставили малки вдлъбнатинки по меката кожа. Дали ще трябва да го носи на ремонт? Започна да го приглажда. После се обърна към Тереза:

— Тереза, докато тази виелица продължава, никой не може да излезе навън. Когото и да изпратя, той също може да се изгуби. Достатъчно е да се отдалечи на един фут от оградата и няма да знаем какво ще стане с него. Трябва да изчакаме известно време и ако Филип не се появи, тогава ще тръгнем да го търсим.

Докато говореше, Чарлз съзерцаваше прекрасната й шия — толкова бяла! Въздъхна, изкашля се и продължи с онзи примирен тон, с който винаги печелеше благоразположение:

— Успокой се, засега не можем да направим нищо. Искаш ли да поиграем малко на карти? Или предпочиташ да потанцуваме?

Тереза вече беше преполовила бутилката шампанско от прекрасните запаси на баща му. Чарлз леко се усмихна. Всъщност ако трябваше да каже истината, той много повече се притесняваше за Филип, въпреки че не беше изключено приятелят му да е отседнал в някой хан или нечия вила. Нищо чудно, ако сега Филип беше на топло и флиртуваше с някое красиво момиче. Откакто се беше върнал от Пенсилвания, той все още лекуваше старата си рана на рамото от битката край Сюдад Родриго. Понякога се чувстваше доста изнервен и гледаше на всяка цена да избягва трудностите. Така че напълно възможно бе да се е подслонил някъде.