Асансьорът дойде. Боже, още бяха във фоайето! Той отвори очи. Тя също. Усмихнаха се, леко смутени. Бузите й бяха поруменели, очите блестяха. Вратите на асансьора се отвориха. Наистина не биваше… Но въпреки това той се качи с нея. Застанаха до противоположни стени в кабината, не продумаха през краткото изкачване. Стигнаха етажа и Амбра излезе първа. Бедрата й се движеха меко. Осветлението беше слабо и наоколо цареше пълна тишина, сякаш те двамата бяха единствените хора в хотела, в Кируна, в целия свят.

— Тук живея — спря тя пред една врата.

Леко се затрудни с картата, докато отключи, след това го погледна. Имаше най-светлата кожа, която беше виждал, сякаш никога не беше излизала на слънце, сякаш живееше само нощем и беше изградена основно от сняг и звезден блясък, и всичко друго бяло на света. Когато се вгледа още по-отблизо, забеляза малка бенка в ъгълчето на устата.

Целуна я отново. Бутна я назад, притисна я във вратата, чу как простена, езиците им се срещнаха и през него сякаш премина електрически ток. Толкова, толкова отдавна не беше целувал друга жена, освен Елинор. Амбра му се стори шокиращо различна. Шокиращо добра. Целуна я почти агресивно, почти отчаяно. Притисна я по-силно върху вратата, плъзна език из устата й, чу я как стене. Тя опря длан на гърдите му, отдръпна се леко, разрошена, с подути от целувките му устни.

— Почакай… Няма ли да влезем?

Гледаше го въпросително и това сякаш развали магията, с която го беше омаяла. Все едно се будеше от приятен, но абсолютно нереален сън. Та той не биваше да бъде тук. Не можеше да бъде тук. Намираше се в Кируна по друга причина, не можеше да рискува всичко с друга жена.

— Том?

Той отстъпи крачка назад. Ръката й падна от гърдите му.

— Най-добре да си вървя — промълви.

— Какво? — изгледа го тя с ококорени невярващи очи.

Той прочете покана в този поглед, толкова ясна, все едно е изрекла думите. Остани с мен.

И защо не?

Амбра Винтер беше зряла жена, сама в чужд град. Той самият също беше необвързан, свободен или поне неприятно самотен.

Значи нямаше никаква причина да каже това, което устните му сами изрекоха:

— Не биваше да идвам.

Амбра премигна. Блясъкът в очите й помръкна.

— Съжалявам — каза той и наистина го мислеше.

Съжаляваше, беше тъжен и вероятно полудял. Надали Елинор щеше да се впечатли, че той се въздържа от секс заради нея. Пък и не можеше да се каже, че планът му да си я върне даваше резултат — точно обратното.

— Ама защо? Няма за какво да съжаляваш — отвърна Амбра. Тонът й беше едва ли не бодър, но той усети, че я е наранил.

Искаше да й обясни, че дълго време е бил с една жена, че сам си няма доверие, че тя изглеждаше толкова самотна и че той беше още по-самотен, и че просто му се струваше нередно, като същевременно го чувстваше и плашещо редно. Вместо това каза само:

— Ще се оправиш ли?

Тя го изгледа.

— Ще се оправя ли? Ами да. Няма страшно.

— Амбра, слушай…

— Лека нощ, Том.

Тя бързо се обърна, натисна бравата, извади картата, плъзна се през открехнатата врата и рязко затвори след себе си.

Том стоеше нерешително в средата на коридора, ослуша се, но не чу нищо.

Добра работа, Том, чудесно се справи! Вдигна юмрук, за да почука, но се отказа. Погледна часовника. Поне Бъдни вечер беше минала. Върна се долу, за да потърси някой, който да му даде стая.

10

Амбра затаи дъх и изчака стъпките на Том да се отдалечат по коридора.

След това затвори очи, облегна глава на стената и простена възможно най-безшумно.

Дали това можеше да се нарече най-пълното унижение? Да бъдеш буквално единствената жена докъдето стига погледът. В град, в който се говори за недостиг на жени. Заедно с пиян необвързан мъж. Да му се предложиш съвсем открито.

И той да те отреже.

Амбра отвори очи, запрепъва се из стаята и започна да се съблича с разтреперани ръце. Главата й се въртеше, не беше свикнала да пие толкова много. Откопча първото копче на джинсите, но след това пръстите отказаха да я слушат. Вместо това си смъкна пуловера и се стовари на леглото. Щеше й се да беше още по-пияна. Сега нямаше надежда да забрави всичко на сутринта. Или когато и да било. Изскимтя тихо. Защо беше отказал? Тя никога не беше притежавала самоувереността на сестра си, нито външния й вид. Изобщо не беше експерт по мъжете. И не беше най-голямата секс бомба на света, ясно го съзнаваше. Но в извънредно малкото пъти, в които все пак беше избухвала, не я бяха отрязвали по такъв унизителен начин.

Щеше й се да можеше да си каже, че не знае какво я е прихванало. Но тя беше флиртувала, съвсем съзнателно, със сериозния Том. Някак по време на спонтанното им коледно пиршество настроението между тях се беше променило и беше започнала да го вижда по-малко като плещест мачо и повече като потенциален сексуален партньор. Опита да си събуе обувките, както лежеше по гръб напряко на широкото легло. Как си беше въобразила, че с Том са на една и съща страница? Отначало не й беше хрумнало. Но после забеляза как я изпива с очи. И след това все по-ясно и по-ясно виждаше как слуша какво му говори, внимателен е, допълва й чашата и прави безброй дребни жестове, които тя изтълкува като интерес. Може би не чак интерес. Но привличане, флирт, еднократно преживяване. Две самотни души в бар в Кируна. Мислеше си, че зарядът е налице. А и той изглеждаше някак раним. Това й повлия, насочи мислите й към леглото. Освен това се увери. Никакъв пръстен. Никаква следа от пръстен. Потърка лицето си. А и май беше споменал, че е сам? Или не? А и се целунаха.

Боже Господи, целунаха ce! Каква целувка само — цялото й тяло се разгорещи. Боже, беше толкова секси! И после той я заряза. Беше направо непоносимо.

Тя успя да си смъкне едната обувка, но не й останаха сили за нищо повече. Така си лежеше с разкопчани панталони и една обувка. Том не беше красив като фотомодел. Едър и суров, с твърде дълга коса и нещо средно между небръснат и брадат. И беше далеч от идеалния мъж в нейния свят. Нищо общо с типа, по който си падаше. Който, между другото, беше на интелектуални надменни мъже, които ръсят високопарни слова и бягат веднага щом стане сложно. Тъй че реално не беше лошо, че Том е различен. Но Том определено не беше от мъжете, които обикновено си падаха по нея.

Както стана очевидно и тази вечер.

Тя не знаеше къде да се дене от срам. Ако решеше да състави списък с най-неловките си преживявания като зряла жена, това несъмнено щеше да заеме едно от първите места. И естествено, нямаше как просто да спре да мисли за случилото се, а това би било твърде здравословно. Все така щеше да си преповтаря всяка изречена дума.

Сякаш бяха играли на пинг-понг. Той връщаше всички въпроси, които тя му изпращаше. Очевидно Том Лексингтън не обичаше да говори за себе си и я беше накарал да приказва много повече, отколкото беше свикнала. Но проблемът не беше толкова в казаното от нея (макар да й се искаше да беше премълчала, че винаги е сама на Коледа, ама че жалко звучеше!), колкото в стореното.

Амбра пак изстена. Не можеше да опише сама на себе си колко унизена се чувстваше. Беше прехапвала устна, беше си играла с косата и какво ли още не. Сложи ръката си до неговата. Натискаше му се, покани го в стаята си. И той отказа.

Закри с ръка очите си и изскимтя.

Ставаха такива работи. Вероятно постоянно. Мъжете не са длъжни на някоя жена само защото им е мигала с клепки. В никакъв случай.

Но все пак. По дяволите!

Не мислеше, че е възможно, но сега ненавиждаше Кируна още повече.

Остана да лежи така с ръка върху очите. Но й се зави свят, затова отвори очи и се загледа в тавана. От единия до другия ъгъл минаваше пукнатина. Все тези пукнатини в таваните на хотелските стаи.

Погледна часовника. Беше късно. Трябваше да легне да спи. Вместо това още малко се повайка заради глупавото си поведение. И после, изтощена от тежката работа и многото алкохол, заспа върху покривката на леглото, все още с джинси и една обувка. Последната й мисъл беше, че въпреки всичко, което се случи, това далеч не можеше да се нарече най-лошата Бъдни вечер в живота й.

11

Матиас Седер се облегна на рамката на вратата и огледа сънения Том Лексингтън. Чаршафите бяха усукани и смачкани, сякаш Том се е мятал в съня си цяла нощ, Матиас стоя на прага на хотелската стая близо минута, без Том дори да се размърда. Беше притеснително. Онзи Том, когото Матиас познаваше, би се събудил и скочил на крака още преди натрапникът да е успял да докосне бравата.

— Тъкмо се чудех кога ще се събудиш — започна той на висок глас.

Том седна в леглото.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Очите му бяха зачервени, гласът — пресипнал и рязък. Изглеждаше дезориентиран.

Матиас никак не беше изненадан. Снощи по телефона Том звучеше съвсем не на себе си. Пристъпи в стаята и затвори вратата.

— Ти ми се обади и ме помоли да дойда. Ето ме.

Том го изгледа с подозрение:

— Така ли? Кога?

Матиас погледна часовника — беше девет и половина сутринта.

— Звънна ми снощи към два. Беше пиян до козирката и каза, че трябва да говориш с мен. И че си в „Скандик Ферум“, да дойда при теб.

— Лъжеш.

— Не лъжа — отвърна Матиас.

Този път наистина не лъжеше. Но пък не беше учудващо, че Том не помнеше разговора им. Говореше почти нечленоразделно, дишаше тежко и завалваше думите. Бълнуваше нещо за меки устни. Бърбореше за панически атаки и ужасяващи грешки, които е допуснал. Истината беше, че телефонният разговор уплаши Матиас до смърт. Познаваха се отдавна, бяха преживявали заедно битки и загуби. Том никога не беше звучал по този начин.

— Как влезе, дявол да го вземе?

Матиас показа картата, която беше задигнал от количката на камериерката. Спокойно можеше и да помоли да го пуснат, но къде му беше забавното на това?

Том изсумтя и разтърка очи.

— Не мога да разбера откъде на къде съм се обадил точно на теб.

— Е, обади ми се и аз дойдох.

Може би е бил във временно умопомрачение, когато се е обадил. Може би е било подсъзнателен вик за помощ. Матиас не се вълнуваше кое от двете. Беше дошъл и смяташе да кове желязото, докато е горещо.

Том придърпа дрехите си, започна да се облича, заклещи се в единия ръкав, изруга и започна отначало.

— От Стокхолм ли идваш?

— От Карлсборг. Със самолет.

Том го изгледа скептично. Именно в Карлсборг, малкото градче на западния бряг на езерото Ветерн, се бяха срещнали за първи път. В продължение на няколко години учеха и работеха заедно, затова и двамата знаеха, че оттам няма редовни полети. Но тази нощ Матиас беше извадил късмет, а понякога ти е нужен единствено късмет. Както и връзки с точните хора, разбира се. Беше празнувал Бъдни вечер в Карлсборг с приятели и колеги офицери. Когато Том му се обади, още беше буден, четеше в леглото в стаята за гости. След няколко телефонни разговора вече седеше в раздрънкан самолет „Херкулес“ с курс на север. Банда момчета от Специалните сили му услужиха и за около час го докараха до Кируна, след което продължиха нататък към някаква секретна позиция. Беше стигнал до хотела с такси.

— Обличай се, после ще говорим — каза само.

— Нали виждаш, че се обличам — тросна се Том.

Матиас го изгледа как навлича пуловера и сега се бореше с панталоните. Двамата бяха обучени офицери и елитни войници и някои навици оставаха за цял живот. Нямаше значение как си събудил бивш офицер от Силите за специални операции, нямаше значение колко е уморен и какъв махмурлук го мъчи. Две секунди след събуждането той беше облечен и готов да влезе в битка. Том обаче изглеждаше наистина ужасно. Омачкан и размъкнат. Едрото тяло беше покрито с белези и следи от зле заздравели рани и дори Матиас, който беше свикнал с насилието и ефектите от него, усети безпокойство при мисълта на какво е бил подложен Том, за да му останат такива белези.

Том поприглади с ръка дългата си коса и закопча панталоните, които му бяха твърде широки на ханша. Колкото и впечатляваща да беше физическата промяна у него, не това беше най-лошото. Имаше нещо друго. Едно време всички знаеха, че можеш да възложиш на Том Лексингтън наглед неизпълнима задача, да го пуснеш във вражеска територия и да разчиташ, че ще се справи с всяко предизвикателство. Той бе човекът, към когото се обръщаха, когато всички други възможности бяха изчерпани и положението изглеждаше безнадеждно. Дори когато двамата бяха провеждали мисия, понякога дни и нощи в най-окаяни условия, Том не беше изглеждал толкова съсипан. Сякаш стоеше с единия крак в царството на мъртвите и вече не беше сигурен къде му е мястото — сред живите или сред онези, които се бяха предали. Косата му беше дълга и без блясък, брадата му беше чорлава, а под очите — тъмни сенки. Но дори и това не беше странното. Беше виждал Том мръсен, брадясал и дългокос и преди, някои задачи изискваха подобен вид. Не, погледът… погледът беше загубил нещо. За първи път Матиас бе принуден да признае, че все пак е вярно. Онова, за което в техния бранш се говореше шепнешком, но той и за миг не беше повярвал — че Том Лексингтън е свършен.