— Стой мирно! — изсъска Есаяс заплашително.

Тя застина. Но й беше неудобно. И хората бяха толкова особени. Погледна крадешком встрани и видя, че жените до нея тихо плачат.

Думите на проповедта също бяха странни. Развратници. Изкушения. Демони. Грешници. Внезапно един мъж на предната скамейка се изправи и от устата му се изсипаха думи, които звучаха като от друга планета. Амбра се вторачи в него. Няколко души заплакаха. Преди да излязат, не бяха яли и тя умираше от глад. Размърда се.

— Стой мирно!

Тя наистина се опитваше. Но единият й крак беше изтръпнал и я болеше. Помъчи се да го вдигне.

Есаяс я стисна над лакътя толкова силно, че тя изстена. Той сложи голямата си длан на устата й, за да я заглуши. Миришеше.

— Дяволът се е вселил в теб. Стой мирно ти казах. — И с тези думи хвана бузата й, ощипа я толкова силно, че й причерня пред очите. Сълзите потекоха, но Амбра не помръдна и милиметър. Изтърпя болката, остана абсолютно неподвижна, когато Есаяс я пусна.

Когато службата най-сетне свърши и се прибраха вкъщи, другите седнаха около масата.

— Ти ще гледаш. След обяда ще си получиш наказанието.

Тя стоеше, гледаше ги как ядат, чакаше наказанието си.

И други приемни родители я бяха шамаросвали. Една майка я беше дърпала за косата, друга й беше щипала ръката, много пъти я бяха блъскали по-големи деца, роднини или други, които просто си изливаха гнева върху най-беззащитните. Но Есаяс я наби. Налагаше я с бастун по задника и по гърба.

След това той дишаше тежко, все едно е непосилна работа да биеш дете, което е една пета от твоя размер.

— Върви да си лягаш — заповяда й.

Леглото й беше мокро. Някой беше излял вода в него. Тя не посмя да каже нищо и си легна. И преди я бяха удряли, бяха й говорили грубо, но никога не я бяха наказвали по такъв пресметлив, систематичен начин. А онази вечер беше само началото.

Амбра видя как вратата на църквата се затваря след двойката и момичетата, остана на най-долното стъпало, не знаеше какво да прави, беше разтърсена от срещата, почти паникьосана. Какво щеше да сполети тези две деца вътре всеки момент?

— Всичко наред ли е? — чу любезен глас.

Обърна се и видя жена на нейната възраст с дълга светла коса под шапка с пухкава кожа над ушите. Бял гащеризон, снежнобели пухкави ботуши. Като зимен ангел.

— Да, благодаря — промълви Амбра колебливо.

Жената се усмихна:

— Изстенахте — обясни тя и в същия момент едно малко бяло топчесто кученце се материализира до тях.

Жената държеше каишка, забеляза Амбра. И изглеждаше съвсем нормално. Не като лестадианска откачалка, а като обикновена обитателка на Кируна с мек норландски акцент и онова усещане за крепко здраве, което излъчват хора, прекарващи много време на открито и знаещи как да се обличат според времето.

Кимна с увереност.

— Всичко е наред. Само малко махмурлук — добави с гримаса.

Жената се закиска.

— Не сте оттук, нали? Личи си по говора.

— Журналист съм, тук съм по работа.

— Да не би вие да говорите с Елса? Мама го чула от приятелка. Колко се радвам да се запознаем!

— Тъкмо съм тръгнала към нея.

— Кажете, ако ви трябва помощ за нещо — предложи жената весело. Свали си ръкавицата и протегна ръка. — Казвам се Елинор Бергман.

— Заповядай, миличка — покани я Елса, когато звънна на вратата й в три нула, нула.

Пак седнаха в хола. Амбра се отпусна на същия стол, въздъхна, все още разтърсена от срещата със семейство Свентин.

— Как се чувстваш? — Елса се вгледа в нея разтревожено.

Амбра само сви рамене и смени темата:

— Помислихте ли за онова, което обсъждахме?

— Това е трудно решение — започна Елса. — Цял живот съм живяла тук, бях на двайсет и една, когато свърши Втората световна война. Дълго време обмислях да създам ритрийт тук горе, при това много преди някой да знае какво значи ритрийт. Пожъна голям успех още първата година. Министър-председателят беше от първите, още през петдесет и осма година.

— Бяхте ли влюбени? — попита Амбра. Все пак оттогава беше минал цял един живот.

Елса поклати глава:

— Не точни влюбени, във всеки случай не и аз. Но той беше чаровен и едното доведе до другото, както се казва. Забременях. Не бях в първа младост, поне не според едновремешните представи, и държах да родя детето. А и Ингрид вече беше дошла в живота ми. Влюбихме се лудо. И всичката тази любов, когато вече наближавах четирийсетака.

— Преди това интересувахте ли се от жени?

— Не. Разбира се, знаех, че съществуват лесбийки, но никога дори не се бях замисляла. Срещата с Ингрид беше същинско чудо. В много отношения синът ми Улоф стана наше дете, мое и на Ингрид. Улоф трябваше да израсне без баща, но беше обграден с топлота и любов. Времената тогава бяха съвсем различни, днес човек почти не може да си го представи. По-осъждащи, но и по-прости, по-свободни.

— Звучи направо идилично.

— Беше радост да го изживея, толкова съм благодарна. Ингрид цял живот беше мечтала да стане художничка и заедно с мен даде израз и на това. Имахме финансова възможност да живеем както пожелаем. В един период всички идваха при нас. Не само филмови звезди и известни личности, но и много други, които търсеха убежище. Мълвата се разпространи — че тук могат да намерят спокойствие, да бъдат себе си. Хомосексуалисти. Хора, несигурни в половата си идентичност и сексуалността си. Постепенно преминахме към повече духовни практики и изкуство и по-малко секс. — Елса стисна кръстчето на шията си, преди да продължи. — Роднините на Ингрид бяха лестадианци, също като хората, при които живееше ти. Беше й трудно, защото когато избра мен, те се отрекоха от нея, сякаш престана да съществува. Когато се разхождахме заедно и ги срещнехме, собственото й семейство се преструваше, че не я вижда. Беше ужасно. Трябваше да се борим за любовта си на много фронтове.

— Но, Елса, точно затова трябва да разкажеш историята — разпали се Амбра.

Тя самата беше погълната от разказа и не се съмняваше, че и Грейс, и читателите ще се влюбят в него.

— Показваш, че всички хора са еднакво ценни, говориш за любов и толерантност.

— И за знаменитости — подсмихна се Елса.

— Да, това също. Няма да те лъжа, знаменитостите продават вестниците и много искам да пиша за вашия лагер, ритрийт, или както там сте го наричали, но искам да пиша и за другото. Това е красив разказ. И уникален, и универсален. Важно е.

Елса не изглеждаше убедена.

— Не знам…

— Какво би искала Ингрид, как смяташ? — попита Амбра.

— Тя държеше много на личната неприкосновеност, но беше и смела в много отношения. Всъщност ти малко ми напомняш за нея.

Елса се усмихна и Амбра разбра, че я е убедила. Обзе я усещане за триумф.

На пътната врата се позвъни.

— Сигурно е Тарек — каза Амбра. — Аз ще отворя.

— Реших се — подвикна Елса след нея. — Права си. Ще го направя. За Ингрид.

— Тази работа с тантрическия секс е страшно надценена, мен ако питаш — заяви Елса, докато сърбаше кафе през бучка захар. — Беше просто нещо забавно, което пробвахме едно лято. Но повечето от нас го намериха за досадно, затова продължихме напред.

Амбра се усмихна. Елса беше невероятна. Веднъж като се реши, разказа наистина всичко.

— С какво го заменихте?

— Много от жените, които идваха, никога не бяха получавали оргазъм, затова направихме курс. Това беше преди ютюб, сега, разбира се, има клипчета в интернет.

— Разбира се — промърмори Амбра.

Хвърли поглед към Тарек, който стоеше зад нея и снимаше. Той кимна успокоително, беше заснел всичко. За всеки случай Амбра записваше и с телефона. Вече разполагаше с няколко страхотни цитата.

— Между нас казано, доста пушехме, но само марихуана. Малко трева не вреди.

Амбра замълча, само хвърли още един поглед на Тарек. Вероятно щеше да се наложи да отрежат тази част с пушенето на трева, но иначе се получаваше идеално.

— Елса, справихте се страхотно — каза Тарек накрая. — Амбра, ти доволна ли си?

Амбра кимна и Тарек започна да си събира оборудването, а Елса отиде в кухнята. Тарек е сладур, помисли си Амбра разсеяно, докато гледаше как дългите му гъвкави пръсти работят с камерата. Хубав и млад, жилест и силен, точно като много от най-добрите фотографи. Ставаха силни от непрестанното мъкнене на цялото това оборудване. И беше мил. По-добре с него да беше флиртувала.

Младежът вдигна поглед и се усмихна:

— Слушай, довечера ще излизам с приятели, ела и ти — предложи той, изправи се и метна чантата през рамо.

— Би било страхотно — каза тя искрено. — Но трябва да хвана вечерния полет.

— Окей. Ще се чуем, като проверя записа. Но ще се получи идеално, свършихме добра работа.

— Хубаво момче — подхвърли Елса, след като Тарек си отиде.

Амбра затвори бележника си. Беше събрала достатъчно материал. Грейс щеше да остане доволна.

— Как се чувствате?

— Беше ми приятно да си поговорим. Отчасти заради интервюто, но и се радвам, че те видях. Наистина ли всичко е наред? Ако мога да попитам?

Значи Елса беше забелязала, че не е съвсем на себе си. Амбра се усмихна успокоително:

— Да, да. Ще ви изпратя цитати от интервюто, за да ги погледнете.

— Добре, мила.

Елса сякаш искаше да каже още нещо, но се въздържа.

Е, това беше. Интервюто приключи. Грейс беше решила статията да излезе в два последователни броя. Първата утре, в деня след Коледа, втората вдругиден. Тарек щеше да монтира суровия запис, редакторът щеше да нанесе последните щрихи и да го качи в интернет. Елса беше предложила черно-белите снимки безплатно, но Амбра настоя да й плати десет хиляди крони. Грейс би я убила, ако разбереше. Но и така беше страшно евтино, а вестникът имаше пари.

Бяха готови и по всяка вероятност с Елса повече нямаше да се видят. Това й беше странното на нейната професия. Срещаш хора, участваш в живота им, сближавате се, понякога те разчувстват и после се разделяте завинаги. И с Елса беше станало точно така.

Амбра се поколеба, не беше имала намерение да говори за личния си живот с Елса. Но цялото пътуване беше толкова необикновено. Разкритията на Елса. Том Лексингтън. Семейство Свентин.

— Видях ги — промълви нерешително.

Елса сключи ръце на корема си.

— Къде? — попита само.

Хубаво беше, че разбра веднага.

— Пред църквата.

— Естествено. — Елса се наведе и хвана ръката на Амбра, нейната беше топла и крехка, като затоплена оризова хартия. — Съвсем си пребледняла. Толкова тежко ли беше?

— Бяха и двамата, и той, и Ракел. Беше ужасно. Но най-лошото е, че с тях имаше две деца. Знаете ли дали имат внуци?

— Не е невъзможно. Имаха много деца, ако още са в общността…

— Сектата. Това е секта.

Елса кимна.

— Ако синовете им още са в сектата, вече са възрастни хора, женени и сигурно имат деца. Те само това правят — женят се помежду си и раждат много деца.

— Да, има нещо такова.

— Какво изпита, като ги видя?

— Той е стар. Тя също.

— Те ти причиниха такива неща…

— Да… — Амбра въздъхна.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Трябва да тръгвам.

Наближаваше шест часът. Не искаше да изпуска полета.

— Ако искаш да поговорим, аз съм у дома до края на празниците. Може ли да те поканя на обяд утре?

Амбра искрено искаше да приеме.

— За съжаление, днес се прибирам вкъщи.

— Е, тогава някой друг път — каза Елса любезно.

— Да — кимна Амбра, макар да знаеше, че е много малко вероятно.

След като се сбогува с Елса, Амбра хвана такси до летището. Бушуваше снежна виелица и тя стискаше конвулсивно седалката по целия път. Докато стигнат, бурята се беше разразила с пълна сила. Плати за таксито с личната си дебитна карта, нямаше сили да се занимава с квитанции и фактури, и отвори вратата. Влезе в залата за заминаващи и видя, че е пълно с народ, и още преди да погледне електронното табло с полетите, знаеше, че нещо не е наред. Високоговорителят ехтеше, всички говореха на висок глас, уморени деца плачеха. Тя си проправи път до един монитор. Полетът до Стокхолм беше отменен заради повреда в самолета.

— Всички билети до Стокхолм за следващите дни са разпродадени — обясни една крайно напрегната жена на гишето за чекиране.

— А как ще се прибера у дома?

— Останало ни е едно място, през Осло.

— Взимам го — извика Амбра.

Трябваше да се махне оттук. Чу как някой зад нея избухна в плач. Обърна се. Една жена в напреднала бременност и с малко дете на ръце ридаеше отчаяно.

— Вие ли искахте мястото? — попита Амбра след кратко егоистично колебание.

Жената си избърса носа и кимна.

— Вземете го — склони Амбра с дълбока въздишка.

— Благодаря ви!