Просто трябваше да приеме истината — беше заклещена в Кируна. Излезе на паркинга, добра се до едно свободно такси и се върна в хотела. Изпрати есемес на Джил, за да се оплаче, в отговор получи разплакано личице.

— Дали моята стая още е свободна? — попита и получи същата стая.

Отпусна се на леглото и прати съобщение на Грейс, че не е сигурна кога ще успее да напусне Кируна. По празниците самолетите бяха препълнени до пръсване.

Окей, дръж ме в течение.

Все още държеше телефона. Какво да прави сега? Заседнала в град, който мрази.

Да се обади на Елса да попита дали поканата за обяд още е в сила? Десет минути по-късно беше поканена на обяд на другия ден в дома на Елса. Пак беше нещо.

Амбра се изтегна на леглото. След като така и така беше тук, дали да не се поразрови около семейство Свентин? Трябва да го обмисля добре, рече си тя и зачете съсредоточено менюто за рум сървиса. Остави го. Взе телефона и намери номера на Тарек. Поколеба се, но… е, защо пък не?

Важи ли още поканата за довечера?

Отговорът пристигна веднага.

Да! Страхотно! След девет ще сме в Роял.

Амбра включи компютъра. Един час работи. След това си сложи гланц за устни, прокара пръсти през къдриците си и леко ги напръска с лак. Хвърли си суров поглед в огледалото. Кируна нямаше да я пречупи. Нямаше да страда повече заради този град. Щеше да поеме властта над собствените си емоции и щеше да се забавлява.

— Чуваш ли? — каза на отражението си. — Ще се забавляваме.

В девет излезе от стаята, слезе до рецепцията и попита как да стигне до „Роял“.

13

Том се огледа из задимения нощен клуб и си каза, че не съществува място, където да му се ходи по-малко. Някой пееше караоке на малка сцена в единия край. Диско топки се въртяха от тавана, проблясващите им светлинки го дразнеха, затова извърна очи. Стените бяха покрити с еленови рога, животински кожи и лапландско изкуство. Барът имаше специални цени за питиета с водка, дива къпина и червена боровинка. Беше идвал тук като млад, но сега беше изцяло преустроено.

— Не изглежда като едно време — отбеляза той и изгледа двама прегърнати мъже в карирани ризи.

— Коледа е, нямаме голям избор — отвърна Матиас, кимна на бармана и даде знак, че искат две бири.

Том наблюдаваше двама млади мъже, които се целуваха на бара. Матиас му подаде бирата и седнаха на една маса. Бяха стояли в къщата и си приказваха за риболов, стари общи познати — само не за работа — и Том някак се беше оставил Матиас да го убеди да излязат малко сред хора. Матиас притежаваше това умение. Да убеждава.

— Коледният гей бар бил най-готиното заведение в цял Норботен. Четох го някъде — заяви Матиас.

— Щом казваш — сви рамене Том, на когото всъщност не му пукаше що за място е.

Дразнеха го шумът и мигащите светлини. Десет минути и после щеше да се махне оттук, реши го и се вторачи в часовника, докато слушаше как започва нова мелодия за караоке. Певците на сцената приключиха и бяха възнаградени с аплодисменти и подвиквания.

— Дали да не опиташ да изглеждаш по-малко… де да знам, като наемен войник? — подхвърли Матиас.

— Какви ги дрънкаш?

Матиас награби цяла шепа ядки и ги пъхна в устата си.

— Пробвай да изглеждаш като другите хора, Том. Плашиш местното население.

— Винаги можеш да се прибереш в Стокхолм, ако не ти харесва.

— Да, вече ми го каза. Двайсет пъти.

— Слушай… — започна Том ядосано, но се спря.

И двамата с Матиас седяха с гръб към стената. По стар навик. Така виждаха всички и нямаше как да ги нападнат изотзад. Така че Том наблюдаваше цялото помещение и веднага забеляза познато лице. Беше сумрачно, но я позна на мига.

Амбра Винтер.

Седеше на маса с групичка млади мъже. Приказваха си, вдигаха наздравици и от време на време тя отмяташе коса и избухваше в смях.

Да му се не види!

— Някой познат ли видя? — попита Матиас и погледна към тях в момента, в който Амбра зърна Том през задименото помещение.

Както се смееше, тя се вцепени, замръзна с халба в ръка. Мигащите светлинки се отразяваха върху лицето й. За миг Том допусна, че просто ще се престори, че не го познава, но тя кимна кратко и хладно и отново се обърна към своята компания. Тъмната коса подскочи, когато тя и другите около масата отново избухнаха в смях.

— Коя е? — полюбопитства Матиас.

Том се поколеба.

— Една репортерка, с която се запознах.

Интересът проблесна в очите на Матиас.

— В хотела ли? Пред нея ли се изложи?

Това му беше дразнещото на Матиас. Нищичко не пропускаше. Така те омаломощаваше. Том вдигна рамене. Матиас не отместваше очи от Амбра. Тя се беше обърнала и Том я виждаше в профил. Беше хубава така, отстрани, прав нос, меки бузи. Изглеждаше сърдита. Сърдита и студена.

— Да идем да кажем здрасти — предложи Матиас.

Друг път. Само че Матиас вече се беше изправил и вървеше към масата им. Том го изгледа кръвнишки, но — ако изобщо беше възможно — щеше да изглежда още по-идиотски, ако останеше сам на масата, затова неохотно се изправи и го последва.

Матиас поздрави всички на масата — нея и четиримата млади мъже, обърна се и изгледа Том, който тъкмо го настигна.

— А това е Том — продължи Матиас. — Запознай се с Тарек.

След това представи и останалите, чиито имена Том забрави на мига. Бяха млади, хубави и весели и го караха да се чувства стар и циничен. На тяхната възраст отдавна вече беше кален войник.

— А с Амбра, разбира се, се познавате. Сядай. — Матиас вече се беше настанил. Той посочи единственото свободно място, това до Амбра — миниатюрна повърхност за седене на ръба на дългата чамова пейка.

— Здравей! — поздрави я Том сковано.

В отговор получи почти незабележимо кимване, след което Амбра отвърна очи. Отдръпна се възможно най-далеч от него и изглеждаше точно толкова доволна от ситуацията, колкото и той.

Четиримата младежи обаче ги поздравиха ентусиазирано, масата се огъваше под тежестта на бири, чаши и мезета и не беше трудно да се досетиш, че всичките са пияни.

— Сядай — повтори Матиас.

Том приседна до Амбра на крайчеца на пейката. Тя се отдръпна още повече, но колкото и да се мъчеха, нямаше как да избегнат контакта. Той направи всичко по силите си да заеме поза, с която да не я притиска, но пък и да не се катурне от пейката. Подръпна си яката. Не беше ли ужасно горещо?

— Том каза, че сте журналистка, Амбра? Оттук ли сте? — бъбреше Матиас.

Амбра отметна черните къдрици, които веднага се хлъзнаха обратно, и Том долови някакво ухание през алкохолните изпарения. Цветя може би. Или плодове. Във всеки случай нещо женствено. Беше го облъхнало, когато се целунаха.

— От Стокхолм съм, тук съм по работа. По-точно бях. Отмениха полета ми и ще трябва да остана поне още една нощ. А вие? В Кируна ли живеете?

Матиас отпи от бирата, изглеждаше съвсем в свои води.

— Дойдох на гости.

— С какво се занимавате? — попита Амбра след секунда мълчание.

Том се опита да си премести крака, но от движението му тя се скова още повече.

Матиас й се усмихваше широко, все едно не крие никакви тайни от света.

— Аз ли? Нищо особено. Малко консултантска работа. Образование.

Типичният стандартен отговор на хора, работещи със секретни неща. Смътни отговори, които да прозвучат достатъчно безинтересно, че да не предизвикат повече въпроси. Едно време Том разправяше, че работи с поддръжка на кабели. Повечето събеседници направо започваха да се прозяват. С едно изключение — барбекю при родителите на Елинор, когато лицето на един от техните съседи направо светна и след това цяла вечер онзи държеше да обсъждат предимствата на различните материали за подземни кабели. Очевидно дори този въпрос можеше да е интересен на някои хора. Отне му доста усилия да се измъкне от разговора.

— В коя област? — попита Амбра.

Том се вторачи в бирата си и почти се подсмихна. Може би просто беше любезна. Може би беше доловила нещо. Така му се падаше на Матиас. Нека се поизпоти.

— Досадна бюрокрация — безгрижно сви рамене той.

— Мхм… — Амбра реагира скептично.

Вдигна халбата си и бедрата им се докоснаха. Тя имаше прекрасни бедра, меки и топли.

Матиас вдигна празната си чаша.

— Отивам до бара — подхвърли, проправи си път и се отдалечи.

Около масата стана една идея по-широко и Амбра незабавно се премести по-навътре. Том слушаше разговора на останалите. След малко Тарек също се изправи и изчезна някъде. Амбра потропваше с пръсти по масата в такт с музиката. Не казваше и дума на Том. Един от младежите стана и се отдалечи с друг мъж. Някой запя поредната ужасяваща караоке версия на известна песен. Стана още по-шумно, ако изобщо беше възможно. След малко на масата останаха само Том и Амбра. Тя си допи бирата, остави халбата с лек трясък и се огледа с измъчено изражение.

— Не съм искал да дойда и да подплаша цялата компания — подметна Том, но тя не обърна внимание на шеговития му тон.

Напрегнато мълчание без визуален контакт.

— Съжалявам за полета ти — смотолеви той след минута, която му се стори безкрайна.

— Мерси.

Пак потискаща тишина.

— За снощи… — започна той сковано и неловко.

Амбра изпъшка измъчено:

— Моля те. Наистина не искам да говорим за това. Не може ли просто да се правим, че нищо не е станало?

— Разбира се — съгласи се той отчасти с облекчение, отчасти с… не знаеше какво. Въпреки всичко целувката беше невероятна. Гореща. Секси.

Пак замълчаха.

Матиас сякаш беше потънал вдън земя. От другите също нямаше следа. Том искаше единствено да се прибере у дома. При тишината и самотата.

Все по-задименият въздух, шумните хора, температурата, която се беше вдигнала с още няколко градуса… Той взе да се поти. Боже, само не сега. Периферното му зрение се замъгли. Внезапно сякаш някой изсмука топлината и изолира всички прозорци. Цялото му тяло сигнализираше, че трябва да се изправи, да избяга от врявата, тревожността, от себе си. Той стисна халбата, вторачи се в масата, помъчи се да диша спокойно. Колко време беше минало? Колко беше силно? Пет, не повече, нали? Шест? Дишай, Том! Мамка му, мамка му, мамка му…

— Ей, какво става?

От лекото й докосване по рамото му почти подскочи. Лицето на Амбра беше тревожно, тонът — много по-мек отпреди. Но той не успяваше да овладее дишането си. Не можеше да стои тук и да чака паническата атака да го завладее. Избърса чело с опакото на ръката, опита се да отпусне рамене. Не можеше да говори, не точно сега. Това беше най-страшното — пълната липса на контрол.

Амбра му подаде шише минерална вода.

— Хайде, пийни — подкани го.

Той пи, издиша тежко. Пи още. Зрението му се пооправи. Определено се смъкна до петица. Може би дори четири? Пак изтри чело. Дишаше насечено и тежко.

— Какво стана? — попита тя след малко.

Сещаше как се опитва да срещне погледа му, но я отбягваше. Първо трябваше да се стабилизира. Пак въздъхна. Дълго и спокойно. Отпусна се. Вече не стискаше чашата.

— Том?

— Няма нищо. Мина ми.

Определено беше по-добре. Вече дори можеше да говори.

Всъщност гласът на Амбра му беше помогнал. Беше спокоен, а и отвлече вниманието му от собственото му измъчено тяло. Той се опита да размърда пръсти, крака, да раздвижи кръвообращението, та да не се събира кръвта само в големите мускулни групи. Вече беше слаба четворка. Инстинктът да бяга или да се бие отмина и той отново можеше да разсъждава. Замисли се какво да каже, нещо, което да няма общо със станалото току-що. Беше толкова унизително.

— Видя ли се пак с Елса? — попита.

— Да. Но наистина ли си добре? Не изглеждаш във форма.

Той махна с ръка:

— Нищо ми няма.

Застави се да я гледа в очите. Зелените котешки очи го следяха тревожно. Той вдишваше през носа, издишваше през устата, съсредоточен върху очите й.

— Том…

Той поклати глава.

— Разкажи ми за Елса — помоли.

Избърса с ръка врата си, беше целият потен, пи още вода.

— Много я харесах.

Амбра се усмихна леко смутено, очите й още бяха неспокойни, но той усети, че пулсът му определено се успокоява. Стискаше бутилката с минерална вода, съсредоточи се върху гласа на Амбра, очите й, шията й над яката на пуловера. Тези плетени пуловери, които тя явно харесваше — този беше тъмносин, — бяха секси. Женствени и меки. Бяха в приятен контраст с острата й антипатия към него. Погледът му се спря за миг на очертанията на гърдите. Това също помогна.

— Не познавам други стари хора, не е ли странно? — говореше тя.

Том бързо премести очи върху лицето й. Железните скоби около гръдния му кош се бяха поотпуснали. Беше потънал в пот, изгаряше го жажда, но тялото вече не беше така стегнато.