— Сериозно? Нямаш ли възрастни роднини?

— Нито един. Родителите и на майка ми, и на баща ми са починали, техните също.

— А някой друг?

— Никой. Нямам нито един роднина.

Думите прозвучаха толкова непринудено, все едно разкри някаква най-обикновена подробност, забавен анекдот. Но единствените хора без роднини, които Том познаваше, бяха оцелелите от война.

— Родители?

— Мъртви. Татко почина от сърце, когато бях на четири, мама умря по-късно същата година, точно преди да навърша пет.

Все същият неутрален тон. Все едно разказваше нечия чужда история.

— А как си израснала? — учуди се той.

Все някого трябва да е имала. Не беше ли споменала, че има сестра?

— Социалните се погрижиха за мен. Живеех при приемни семейства.

Тя чоплеше с пръст етикета на стъклената бутилка. Имаше нежни пръсти. Къси нокти, лакирани в тъмен лъскав цвят, който Том намираше за някак еротичен. Помнеше как тези пръсти се бяха впили в раменете му снощи, как цялото й тяло се беше притиснало в неговото. Тя не проговори повече, отбягваше погледа му.

Очевидно се бяха върнали към неловкото мълчание. Най-добре щеше да е той да се извини и да си тръгне. Беше толкова тежко. Шумотевицата. Пристъпът. Но тя изглеждаше толкова малка. Сякаш наистина беше толкова сама, колкото казваше. Том се озърна из помещението, преди погледът му да се върне към нея. Тя подръпваше ръкавите на пуловера си и на него му се искаше да каже нещо, което да я накара да се отпусне, да се усмихне. В съзнанието му пак нахлу споменът за целувката в коридора на хотела, вълнуващ спомен за устните й върху неговите, тихото й стенание.

— Снощи… — подхвана пак той, но го прекъсна Тарек, който се върна на масата.

Лицето на Амбра светна от облекчение. Том изгледа със сбръчкано чело значително по-младия и красив мъж. Дали нямаше нещо между Амбра и него?

— Всичко наред ли е? Справяш ли се? — попита Тарек, без да сяда. Стоеше и пристъпяше от крак на крак.

— Дали се справям? — изгледа го Амбра подозрително. Тя потупа подканящо с длан мястото до себе си. — Ти ме покани да дойда, няма ли да седнеш?

Тарек поклати глава и я погледна с притеснение.

— Не, само се отбих да видя как си. Срещнах някого. — Той махна по посока на бара.

Амбра скръсти ръце.

— Бъзикаш ли се с мен? Пак ли ще си отидеш?

— Няма да си отивам. Просто ще седя ей там. — Тарек пусна ослепителна усмивка. — А и ти си имаш Том.

— Да, имаш си мен — промърмори Том.

Амбра не му обърна внимание.

— Значи ме зарязваш?

Тарек плесна умолително с ръце.

— Чак пък зарязваш. Моля те!

Амбра изсумтя.

— Той е пожарникар и играе хокей — обясни младежът.

Том мълчеше, но следеше разговора с интерес.

— Ще те обадя на Грейс — каза Амбра сърдито, но си личеше, че е склонила. — Ще й кажа, че на теб не може да се разчита. Когато приключим, ще те пращат само по евтини сватби на третокласни знаменитости. Да, да, отивай.

Тарек се усмихна, благодари и се върна на бара.

Том се радваше, че Тарек се оказа гей. Амбра го проследи с поглед как се добра до бара и седна до едър рус мъж.

Тя се облегна назад, отпусна ръце и подхвърли:

— Целият този престой в Норланд официално може да влезе в историята като пътуването, при което всеки срещнат мъж ме зарязва.

Том едва не се усмихна.

— Недей така негативно. Нощта е млада, сигурно ще намериш някого, ако това искаш.

Двамата едновременно погледнаха към морето от смеещи се танцуващи мъже. Амбра вдигна тъмните си вежди.

— Е, може би не точно тук — съгласи се Том.

Тя отметна една къдрица от лицето си. Той проследи движението. Тъмна коса, светла кожа. Беше привлекателна жена. Точно сега сам не можеше да си обясни защо й отказа. Ако обстоятелствата бяха малко по-различни… Да, в нея имаше нещо неустоимо.

— Цялото пътуване беше странно — каза тя сухо.

Амбра погледна към бара. Беше пълно с мъже и някоя и друга жена. Том проследи погледа й и докато беше обърнат, тя използва да огледа тайничко тялото му. Отдавна не беше правила секс и макар този тип да беше пълен простак, в него имаше нещо, което й се струваше привлекателно. Носеше черен тишърт — този път без надпис — и имаше огромни бицепси. Тя не беше единствената, която го оглеждаше крадешком. Другите клиенти също го заглеждаха.

На нея никой не обръщаше внимание.

Да, определено това пътуване не се отразяваше добре на самочувствието й. Но все пак се оказа хубаво, че се засякоха с Том тук. След първоначалния шок се беше направила на безразлична и така възвърна част от поразклатеното си достойнство. Пак му хвърли поглед. Беше си чист рефлекс. Защо, защо ли не беше някой друг? Цялото й същество беше привлечено от него.

— Каза ли нещо? — Том се беше обърнал към нея и я гледаше с интерес.

Можеше да се закълне, че между тях ставаше нещо; потъна в сериозните му очи. Само че вече беше минавала през това.

Поклати глава.

— Не, нищо.

Мълчание.

И още малко мълчание. Амбра се почеса по ухото. Кръстоса крака. Озърна се. Ако не беше дала мястото си в самолета до Осло, вече щеше да си е у дома.

— Как върви при вас? — Матиас се завърна.

Том сви рамене.

Вярно че имаше нещо примитивно привлекателно в едрия, силен, мълчалив типаж, но не беше никак приказлив. Още не беше разбрала какво изобщо прави тук. Тя пак погледна Матиас Седер. Който се правеше на много потаен. И изведнъж всичко най-сетне си дойде на мястото.

— Вие сте военни, нали? — попита тя, много доволна от себе си.

Том не отговори.

Амбра чакаше. Облегна се назад, гърдите й опънаха пуловера. И да, беше забелязала, че Том все още скришом им хвърля по някой поглед. На нея й беше все едно, но жалко за него, да се беше възползвал от шанса си.

— Както казах, аз съм технически съветник — промърмори най-накрая Матиас.

— Нали беше консултант?

— Това казах — отвърна Матиас, без да му мигне окото.

Амбра помисли:

— Ако питам off the record?

— Off the record също съм консултант — усмихна се Матиас.

Тя загриза нокти, мислеше трескаво. Любопитството беше непреодолимо. Репортерът у нея искаше веднага да изтича да провери в гугъл. Разбира се, вече беше проверила Том, но в интернет нямаше нищичко за Том Лексингтън. А това беше, меко казано, необичайно. Нямаше профил във фейсбук и в другите мрежи, за него никъде нямаше нищо. Нито статия, нито ред, нищо, нула. Това само по себе си беше подозрително. Беше готова да се обзаложи, че Матиас е също толкова невидим.

Насочи атаката към Том:

— С какво се занимаваш, откакто си спрял да бъдеш каквото-там-си-бил в армията?

— Капитан. — Той не я поглеждаше.

Амбра се почеса по врата. Списък с нещата, които са по-лесно постижими от това да получиш отговор от Том Лексингтън: Да превръщаш предмети в злато. Да връщаш мъртвите към живот. Да изстискваш вода от камъни.

— Повечето бивши военни, които познавам, са от онези, напомпаните мачовци, които водят курсове за безопасност и ти крещят — размишляваше тя на глас. Не харесваше такива мъже.

Матиас се ухили:

— Том води такива курсове.

Аха, информация. Несъмнено Том би могъл да те научи на цял куп неща, които биха ти спасили живота. Макар че щеше да е за предпочитане той самият да се чувства малко по-добре. Тя се замисли за паническата атака, на която стана свидетел преди малко. Нещо й подсказваше, че не му е за първи път. Нито за последен. Нещо не се връзваше, беше й трудно да определи какво, но пропускаше нещо, чувстваше го ясно.

— Тук ли водиш тези курсове? — попита тя, търсеше пробив.

Том отново поклати глава.

— Тук е заради жена — заяви Матиас с крива усмивка.

Амбра престана да барабани с пръсти. Какво?

— Мътните да те вземат, Матиас! — изрева Том.

— Просто сметнах, че трябва да сложим картите на масата. Не знаех, че е тайна.

— Ами не бих го нарекъл общодостъпна информация. Няма причина да й казваш.

Амбра обаче беше на друго мнение. Това можеше да се окаже полезна информация.

— Доколкото си спомням, каза, че си необвързан — отбеляза тя с тон, за който смяташе, че е перфектна комбинация между студенина и слаб интерес.

Сега доста неща се изясняваха. Друга жена. Разбира се.

— Сложно е — тросна се той.

Кога ли пък не е сложно?

— Тук ли живее?

И къде е сега? Защо не празнувахте Коледа заедно? Защо флиртуваше с мен? Защо ме целуна?

— Между нас е свършено. На практика. Но макар и да е свършено, всичко е…

Амбра вдигна ръка.

— Да, да, сложно е. Схванах. Окей.

И наистина беше окей, макар и по един крайно депресиращ начин. Поне Том не я беше зарязал, защото е най-малко привлекателната жена в района, а защото беше влюбен в друга. Така беше за предпочитане и веднага щом се съвземеше от новината, че е зает… Само че нали беше казал, че не е обвързан? Или тя просто си бе въобразила?

Помъчи се да си спомни, но снощи здравата се накваси. Не беше лесно за преглъщане. Той си имаше момиче. Е, почти. Беше бивш военен. Но още не казваше с какво се занимава в момента. Репортерът у нея усещаше, че тук се крие история.

Или не?

Може пък Том и Матиас наистина да бяха скучни до смърт консултанти или съветници, които водеха досадни курсове и вършеха толкова безинтересни неща, че посещението в гей бар в Кируна беше най-вълнуващото им преживяване от години. Може би бяха тук, за да тестват нов секретен модел автомобил. Това само по себе си би представлявало известен интерес за вестника. Във всеки случай Грейс щеше да иска да се поразрови. Но честно казано, лично тя би предпочела да легне гола върху пирони, отколкото да напише подобна история. Нови модели коли — има ли нещо по-жалко? Може би караокето.

Някой пак беше застанал зад микрофона и се разнесе поредната диско песничка. Амбра видя Тарек, този предател, който стоеше най-отпред пред сцената и куфееше. Но въпреки всичко станало вечерта се оказа доста хубава. Коледата скоро щеше да е в миналото. Тя беше приятно подпийнала — не като снощи, а просто леко отпусната след една-две бири. И беше затворила страницата с Том по по-добър начин. Всичко беше наред. Спокойна и сравнително безметежна вечер в Кируна. Можеше да е далеч по-лошо.

И тогава Амбра го почувства.

Започна като тих тътен откъм изхода. Някои клиенти се смушкваха с лакти. Шепот, обърнати глави и ококорени очи. Шепотът се усили и ефектът се разпространи из цялото помещение. Разговорите секнаха и после рязко започнаха отново. Вълнението растеше видимо. Естествено, можеше да се дължи на какво ли не. Случайност. Местна знаменитост. Нещо друго.

Но някак Амбра знаеше, че има само едно логично обяснение на това, което виждаше и чуваше. Тя го беше преживявала и преди и беше наясно, че на света са малко хората, които могат да окажат такъв ефект в пълно с народ помещение. Много добре познаваше такъв човек.

Беше съвсем сигурна още преди да се е обърнала.

Джил беше пристигнала в Кируна.

14

Джил Лопес пристъпи в оживеното заведение и спря. Беше с лещи, но въпреки това не виждаше добре, затова остана на място, попи атмосферата, разгледа помещението, като се опита да се ориентира, без да присвива очи.

Имаше предимно мъже, всъщност почти единствено мъже. Рустикален стил — всичко сякаш беше направено от чам и еленова кожа, — но я посрещна изключително специфична енергия. Отне й няколко секунди да се сети каква. Гей бар. Колко приятно! Беше дошла тук по каприз и вече не помнеше името на града. Лудвиг беше уредил всичко и някъде по средата на пътуването тя съжали, зачуди се какво я прихвана. Тъй или иначе, сега беше тук.

Бавно си проправи път през шептящите и снимащи я хора. Безброй знаменитости се жалваха от камерите на мобилните телефони, все едно звездният им статус по някакъв начин ги отделя от обикновените хора, но за нея не беше така.

През първите шест години от живота й никой не я обичаше. След това я осинови бездетна двойка. Това поне беше кратката, разрешена за деца версия. Тази без насилие, социално неравенство и път, който можеше да завърши с наркотици и смърт. Вместо това тя откри музиката и именно тази история разказваха вестниците — за природната й дарба и за успеха й. Джил обичаше феновете си и начина, по който те се отнасяха към нея. Позираше за селфита, не подминаваше никого през морето от хора. Амбра беше тук, слава Богу, седеше в далечния край на груба чамова маса заедно с грамаден рошав мъж, изцяло облечен в черно. Не че ги видя добре, просто долови присъствието им.

Джил даде няколко автографа, хвърли още един поглед към масата, усмихна се извинително на Амбра. Момент! Мъжът в черно каза нещо на някого до Амбра и Джил забеляза още един мъж в компанията. И той доста широкоплещест, но не чак толкова грамаден. По-жилест, с кестенява коса, сериозно лице и остър като нож поглед, който я прониза. Забеляза, че той просто позна коя е и нищо повече. Не беше много обичайно и неочаквано изпита раздразнение. Би могъл да реагира и малко по-развълнувано.