Още няколко селфита, въздушна целувка и после най-сетне се добра до масата.

— Здравей! — поздрави я Амбра, без да става.

Никога не се прегръщаха и Джил до известна степен беше доволна — в действителност тя ненавиждаше насилените прегръдки и целувки по бузите, които постоянно трябваше да търпи. Амбра също никога не е била по прегръдките. Може би защото и двете бяха твърде повредени от преживяванията си в детството, за да се държат като нормални хора.

— Здрасти! — подхвърли Джил и заразглежда двамата мъже.

Те поне бяха хетеро, личеше си отдалеч. Изгледа Амбра подканящо.

— Том, Матиас. А това е сестра ми — подчини се Амбра. — Джил — добави, все едно не знаеха много добре коя е.

Рядко минаваше и седмица, без да я покажат в медиите. Беше една от малкото шведки, избрани за лице на световна козметична компания, освен това често я даваха по телевизията.

— Здравейте! — кимна мъжът с черните очи. Том.

— Здравейте! — обади се и другият. Матиас.

— Какво правиш тук? — попита Амбра.

Добър въпрос.

— Ами бях в района…

Амбра поклати глава:

— Последно като се чухме, беше на триста километра оттук.

Беше просто импулс — от начало до край. Но не се бяха виждали отдавна, а и така й беше писнало от Лудвиг и от хотелската стая.

— Тръгнахме след есемеса ти, регистрирахме се и питахме за теб на рецепцията. Оставих асистента си в хотела и дойдох тук.

— Ти си луда. Защо не звънна преди това?

Джил сви рамене; не искаше да признава, че не се е обадила от страх. По-добре да пътува напразно, отколкото да я отрежат по телефона.

— Винаги съм искала да видя…

Тя замълча, не можеше да се сети къде точно се намираше. Отново погледна крадешком двамата мъже. Никакви проблясващи погледи, никакъв флиртуващ смях, нищо, което изобщо да разкрива, че я възприемат като жена, сексуален обект или знаменитост, каквато всъщност е. Ама че странни типове! Но Амбра си беше такава. Общуваше с особени хора. Може би все пак сгреши, като дойде без предупреждение — Амбра открай време мразеше изненадите. Но Джил не можеше да стои на едно място, оставаха няколко дни до следващия й концерт, а и така и не се научи да си контролира импулсите.

— Откъде се познавате? — полюбопитства тя; не можеше да си обясни това необичайно трио.

— Не се познаваме — заяви Амбра, но в същия момент и Том отговори:

— C Амбра празнувахме Коледа заедно.

— Празнували сте заедно Коледа?

Любопитството на Джил скочи. Амбра никога не празнуваше Коледа. Това им беше обща черта — омразата към Коледа. Амбра — понеже мечтаеше за невъзможни неща; Джил — защото просто ненавиждаше всичко, което не се въртеше около нея.

— Ядохме и пихме, нищо друго. — Само че Амбра изглеждаше смутена, а Том се въртеше на пейката.

Да смеем ли да се надяваме, че е полудувала? Най-вероятно не. По отношение на мъжете Амбра беше за окайване.

— Ами вие? — Джил се обърна към Матиас. — Вие къде се вмествате в този триъгълник?

— Пристигнах тази сутрин, така че май не се вмествам никъде.

Той имаше плътен глас, говореше ясно и звучеше като от висшата класа. Изглеждаше интелигентен. Тя не харесваше интелигентни мъже. Амбра го наричаше комплекс за малоценност, Джил го наричаше инстинкт за самосъхранение. Още един мъж се присъедини към тях, но за разлика от всички останали около масата този беше ухилен до уши.

— Това е Тарек, моят фотограф — представи го Амбра.

Тарек беше млад, чернокос и изглеждаше като фотомодел.

— Джил Лопес! Голям фен съм ви — каза той благоговейно.

— Радвам се да го чуя, Тарек!

Най-после някой да се държи нормално.

— Както каза Амбра, аз съм фотограф. Удобно ли е да ви направя няколко снимки?

— Тарек, тя е тук по личен въпрос — предупреди го Амбра.

— Нищо не пречи да направим няколко снимки — намеси се Джил и се поизправи.

Приглади си роклята и се зае да позира обиграно. Някои от другите клиенти също се възползваха да я снимат. С крайчеца на окото тя забеляза как Амбра, Том и Матиас наблюдават зрелището.

Джил седна и Тарек направи още няколко снимки, преди да прибере фотоапарата.

— Боже, нямах представа, че сте приятелки! Следя ви в инстаграм.

— Ние сме сестри — поправи го Джил.

Тарек изгледа Амбра обвинително:

— Не ми каза, че си роднина с една икона.

— Ммм, чудя се защо ли — отвърна Амбра сухо.

— Рядко говорим за това — обади се Джил.

Истината беше, че никога не говореха една за друга пред хората. Никога не коментираха взаимно постовете си в социалните мрежи. Джил никога не обсъждаше миналото си в интервютата, а Амбра никога не обсъждаше нищо с никого, затова роднинството им не беше известен факт.

— Какво правиш тук горе? — попита Джил.

А дали вече не й беше казала? Ох, не си спомняше. Тя изпъна крака и се загледа в тях, докато Амбра разказваше. Когато вдигна очи, видя, че Матиас я зяпа.

— Слушаш ли ме? — попита Амбра и Джил кимна, въпреки че беше слушала с половин ухо историята за някаква старица, която интервюирала.

От всички неща, които Амбра смяташе за важни, работата като тормозен и зле платен журналист беше най-необяснима за Джил. Амбра все трябваше да пише за някой нещастник, да спасява или реабилитира друг нещастник. Как издържаше?

Силна музика заглуши глъчта и Джил се усмихна, като чу една от собствените си песни. Петгодишна песничка, която все още се излъчваше толкова често, че вероятно би могла да живее само от приходите от нея. Това беше една от трите или четирите песни, които задължително трябваше да изпълнява по концерта, иначе публиката щеше да остане разочарована. Помаха на бармана в знак на благодарност, при което той засили звука още повече. Тя се засмя, а той й изпрати въздушни целувки с две ръце.

— Моля те, Джил! Не може ли да се качиш на сцената да ни попееш?

Едно едро русокосо момче, не повече от двайсетгодишно, стоеше до масата им. Присъединиха се няколко мъже и се разнесе хор от молби. Тя чувстваше умората в тялото си, не й се ставаше. Въпреки това им се усмихна жизнерадостно.

— Само една песен — склони и се изправи.

Всички изръкопляскаха. Тя се наведе за момент към Амбра:

— Къде сме?

— В Кируна — прошепна Амбра и изви очи към небето.

Джил се качи на малката сцена, плъзна поглед из заведението. Лицата в далечния край бяха безнадеждно размазани. Публиката утихна.

— Здравей, Кируна! — извика тя и аплодисментите и подсвиркванията продължиха толкова дълго, че трябваше да направи знак да млъкнат.

Не се беше разпяла, а и нямаше представа коя песен смятат да пуснат. Всички я снимаха с телефоните. Отметна коса, хвана микрофона с две ръце, затвори очи и зачака музиката да започне.

Матиас Седер не можеше да откъсне очи от Джил Лопес. Зад нея имаше някакво осветително тяло и в определена позиция тя изглеждаше като с ореол. Тъмната коса падаше на вълни по раменете й, дългите пръсти с множество пръстени държаха микрофона. Когато затвори очи и запя, косъмчетата по цялото му тяло настръхнаха.

Мили Боже!

Той, естествено, много добре знаеше коя е — стига да не си отшелник или да не си паднал от Марс, няма как да не познаваш Джил Лопес. Неведнъж я беше чувал как пее, беше я гледал по телевизията и слушал по радиото. Не можеше да не знае коя е.

Само че предпочиташе опера и класическа музика. Литература и театър. Неща, които изострят интелекта и те правят по-добър човек. Той беше мъж с вкус и държеше на културата. А сферата на Джил Лопес беше твърде далеч от културата. Обективно погледнато, тази жена силно простееше. Твърде разголена, твърде секси, твърде енергична.

Но Матиас никога не я беше чувал на живо.

Този глас. Много по-плътен, отколкото беше очаквал. Дълбок и чувствен. Тя зареждаше със силна енергия всяка дума за любов и страст, караше я да отеква в него, сякаш той беше мъжът, който я е изоставил, мъжът, който я е накарал да търси любовта, мъжът, за когото тя копнееше. Чувстваше го като поп версията на това да те смачка валяк. Нито един фалшив тон, нито една фалшива емоция.

Песента свърши, но Матиас не можа дори да ръкопляска. Беше поразен.

— Сестра ти пее хубаво — чу как Том казва на Амбра.

Ама че недооценяване!

Горе на сцената Джил отново отметна грива. Усмихна се и запя балада. Песен за любов отвъд времето и пространството. Матиас добре знаеше, че е пълен боклук и масова култура, но като я слушаше, сякаш биваше въвлечен във вихрушка от чувства.

Тя изпя още една песен — този път с по-бързо темпо, от което заведението завря и закипя. После прие бурните овации и се върна при тях със запотено деколте и леко олюляваща се походка. Отпусна се до него, ухаеше на нещо топло и плодово, целунати от слънцето плажове, екзотични подправки. Матиас напрегна мозък да измисли нещо сравнително учтиво, резервирано и социално приемливо, което да й каже.

— Сама ли си пишете песните? — попита накрая. Горе-долу ставаше.

Джил отметна коса, кожата й лъщеше, няколко дебели черни кичура полепнаха по деколтето й.

Матиас се застави да я гледа в очите.

— Пиша всичко сама. И текста, и музиката.

— Сигурно сте завършили музикално училище?

Джил се засмя:

— Дори не мога да чета ноти. Самоука съм.

— Бяхте невероятна — каза той искрено.

— Благодаря. Може ли да ми подадете малко вода?

Кръстоса крака и той проследи движението с очи. Май не беше виждал по-хубави крака. Наля й вода от каната, която всъщност представляваше най-обикновено шише. Тя се протегна и докосна ръката му, която подаваше чашата.

Матиас дръпна ръка — не бързо като да е почувствал нещо, а бавно, уж равнодушно. Гледаше я как се подписва върху салфетка за един клиент на заведението.

— Откога… — започна той, но нямаше как да се води разговор с Джил, постоянно ги прекъсваха.

Тя позира за още няколко селфита, но личеше, че започва да се уморява. Матиас погледна часовника си — минаваше полунощ.

— Трябва да се прибирам в хотела да поспя — прозя се Амбра. — Ще останеш ли да завърташ главите на хората, или ти стига толкова възхищение за тази вечер? — погледна тя сестра си.

Човек трудно можеше да си представи две жени толкова различни, колкото тези сестри.

— Възхищението никога не стига — отвърна Джил, но изглеждаше облекчена. — Ще дойда с теб. Тъкмо да си поприказваме. Утре трябва да тръгна рано-рано.

И двете се изправиха. Матиас и Том веднага скочиха на крака.

Том се обърна към Амбра:

— Лека нощ! — каза й по обичайния си рязък начин.

Амбра пъхна длани в задните си джобове и само кимна.

Джил се ръкува с Том:

— Беше ми приятно.

След това протегна ръка към Матиас. Той я стисна, беше леко погна, но изненадващо силна. Те си отидоха, но след нея остана мирис на парфюм. За малко да вдигне ръка до носа си и да я помирише. Том щеше да го скъса от подигравки, затова беше доволен, че се спря навреме.

— Какво всъщност има между вас с Амбра? — попита, след като седнаха.

— Нищо.

Лъжа. Определено имаше нещо. Том я беше зяпал цяла вечер.

— Но я харесваш?

— Нищо не й харесвам. Тя е журналистка. Не харесвам журналисти.

— Е, да — подкрепи го Матиас.

Журналистите често бяха напаст за хора като тях.

— Сестра й си я бива — добави.

— Може.

Пак стана шумно, някой запя хардрок версия на песен на

АББА и хората на сцената взеха да се разсъбличат.

— Стига ми толкова социализация — изправи се Том. — Ти ще караш.

Матиас даже не си беше допил бирата, затова той караше до къщата на Том.

— Мога да ида на хотел — предложи с половин уста.

Беше изтощен, не бе подвивал крак от близо две денонощия. Освен това не беше съвсем сигурен какво точно става — дойде тук, с цел да манипулира Том, но се оказа приятно да се видят, да си поговорят почти като едно време.

Том сви рамене:

— Ако искаш, остани, къщата е голяма. Но сам ще си направиш леглото.

Матиас намери чаршафи в долапа в стаята за гости. Съблече се и сгъна дрехите си старателно.

Том направи едно кръгче в двора и се оттегли в друга част на къщата. Матиас легна. Скръсти ръце под главата си. Ама че ден! Срещата с Том. Нощният клуб. Джил Лопес…

Минута-две се бори от принципни съображения, но накрая се предаде. Пъхна ръце под завивката. Гузно си представи бадемовидните очи, разкошната златна кожа и обилните извивки. Той се заопипва, тихо и устремено, все едно беше на двайсет години и лежеше в казармата.

Щом никой не знае, все едно не е станало, помисли си. Но въпреки това го чувстваше недостойно.

15

Рано на другата сутрин, 26 декември, Том се събуди от сърцебиене. Отвори очи и си пое дъх все едно тъкмо изскача на повърхността след дълго гмурване. Минаха две секунди, докато се ориентира и установи, че вече не е в плен. Кируна. Къща. Безопасност.