Том се оттегли на следващия ден. Напусна Въоръжените сили и никога повече не се върна.

Това беше преди осем години.

А днес Матиас беше в Кируна, правеше се на негов приятел, за да го вербува обратно в армията.

Само че Том беше затворил тази страница и нямаше да се огъне. А до снощи беше смятал, че е приключил завинаги и с Матиас Седер. Сега обаче не беше толкова сигурен. Част от него искаше да изхвърли предателя, да го прати по дяволите. Но друга част помнеше приятелството им.

— Отивам да напазарувам — каза само Том, когато Матиас се събуди малко след десет часа.

Той излезе с колата на голямото шосе и набра скорост, докато снегът се вихреше навън. Термометърът в автомобила показваше минус осем, което за Кируна беше кажи-речи пролетна температура.

От супермаркета взе хляб, сирене и портокалов сок, след което погледът му се плъзна към щанда с книгите. Отдавна не беше чел нищо.

Докато работеше в чужбина, поглъщаше том след том — художествена литература, документална литература и биографии, всъщност почти всичко; четенето го отпускаше. Когато попаднеш натясно, адреналинът се вдига по начин, който малко хора могат да си представят. По него бяха стреляли всякакви типове — от терористи до престъпници, бяха го преследвали пирати, беше гонил крадци на автомобили и се беше бил с талибани. В такива ситуации трябва да действаш, без да чувстваш. Иначе ще умреш — това беше философията на бойното поле. Емоционалната реакция идваше по-късно и можеше да бъде силна. Който не успееше да забавя темпото, не се задържаше дълго. Том беше виждал мъже да полудяват след битка, тъй като не се отърсваха от притока на адреналин. Някои войници и командоси използваха секса, за да разпуснат, други тренираха, мнозина пиеха. Той четеше.

В училище четенето беше ад, той не знаеше на какво се дължи, но всичко свързано с букви за него беше кошмар. Да го карат да чете на глас пред класа, да чува подхилкването на съучениците си, когато се запънеше някъде, да се упражнява ли, упражнява и въпреки това да изостава от другите. Чувстваше се толкова тъп и бавен. Не му мина чак докато не влезе в офицерското училище. Тогава се справи единствено със силата на волята, така силно мечтаеше да си вземе изпитите — и един ден буквите започнаха да му сътрудничат. Сякаш в мозъка му се беше образувала нова гънка и изведнъж всичко си дойде на мястото. По дяволите, нямаше представа как стана.

Той избра две книги от щанда, плати и си взе покупките, излезе от магазина и чу стържещ звук, някой изпищя и после някакво гигантско същество, което се материализира от нищото, едва не го повали.

С него се беше сблъскало куче — огромно, рошаво и сиво. Гърбът му беше на нивото на кръста на Том. Кучето влачеше каишка и без да се замисли, Том стъпи върху нея точно преди кучето пак да се засили. То спря рязко и Том се наведе и грабна каишката. Животното ядосано се мъчеше да се отскубне, дръпна уши назад, оголи зъби. Том се поколеба, беше виждал твърде много хора, нападани от побеснели глутници кучета, и гневът на животното го респектираше. Но около магазина имаше много деца, затова той не го пусна, държеше се на една ръка разстояние и се чудеше какво да направи.

Що за идиот води такъв звяр в града? Той огледа ръмжащото страховито чудовище. Изглеждаше по-скоро диво, отколкото домашно. Изобщо кой може да гледа подобно животно?

— Слава богу, благодаря ти! — чу той и видя към него да тича задъханата Елинор.

Тя беше последният човек, когото бе очаквал.

— Твое ли е кучето? — попита той недоверчиво.

— Отскубна се, не е свикнала с мен — пухтеше Елинор.

Животното я гледаше, все така с изпънати назад уши, не спираше да се взира в нея. Не че Том беше запознат с езика на тялото при кучетата, но му се стори, че то трепери, когато се притисна до крака му. Не беше ядосано, страхуваше се.

— От какво се страхува? — учуди се той.

Елинор си свали ръкавицата и избърса чело. Още беше леко задъхана.

— Нещо я подплаши. Не бях подготвена и я изпуснах. Страшно е силна. Всъщност Нилас се грижи за нея.

Нилас. Ветеринарят. Мъжът, заради когото Елинор напълно необяснимо го беше изоставила. Безотговорният идиот, който явно притежаваше неуравновесено куче и въобще не се срамуваше да остави Елинор да тича подире му.

Том стоеше с каишката в ръка и вторачен в Елинор.

— Ето те, взех да се тревожа!

Елинор се обърна.

Нилас.

Том не можеше дори да помисли за проклетото име, без да направи гримаса.

Елинор му помаха:

— Няма страшно, тук е.

Нилас се спря. Свали си ръкавицата и протегна ръка.

— Вие трябва да сте Том — поздрави го.

— Трябва ли? — попита Том, без да поеме десницата му.

Елинор присви очи, но Нилас се усмихна любезно.

— Добре че хванахте Фрея. Нека аз да я държа. Тя е добра, но когато са уплашени, кучетата понякога хапят. Ела, Фрея.

Нилас протегна ръка към каишката. Фрея изръмжа глухо и гърлено и Том удостои Нилас със злобна усмивка.

— Странно, не изглежда никак щастлива да те види. Може би пък не те бива толкова с животните.

— Смятаме, че предишният й собственик се е отнасял зле с нея — обясни Елинор. — Нилас се погрижи за нея, беше в ужасно състояние.

Тя вдигна брадичка и добави твърдо:

— Нилас е невероятен с животните.

Фрея продължаваше да трепери до крака на Том, а той вече съжаляваше, изобщо не го интересуваше някакво откачено псе. Раздразнено подаде каишката, искаше просто да сложи край на целия този фарс. Но Нилас не я пое. Вместо това изгледа Том, сякаш му е хрумнала идея. Тъй като една от последните идеи на Нилас беше да спи с жена му, докато самият той се намираше в ада, Том далеч не беше убеден, че и тази ще му хареса.

— Търся човек, който да гледа Фрея. Ние вече имаме две кучета, които са много жизнерадостни и я стресират. Тя се нуждае от тишина и спокойствие.

Том мълчеше. Това не беше негов проблем.

Елинор подхвана с ръка лакътя на Нилас:

— Том не обича животни.

Това не беше вярно, той не изпитваше каквито и да било чувства към животните. За сметка на това Елинор обожаваше всичко живо.

Фрея беше престанала да трепери до крака му. Сега пък взе да се чеше зад ухото, великанска лапа, която бясно дращеше през твърдата сива козина. Том я гледаше.

— Какво е? Адско куче?

Нилас си сложи ръкавицата и изправи гръб.

— Смесена порода. Основно ирландски вълкодав. Те стават грамадни. Тя е още кутре.

— Кутре?!

Кучето тежеше поне трийсет кила. Колко още можеше да порасне? Фрея излая кратко и се просна върху стъпалото на Том. Настани се удобно, кръстоса предните си крака и отпусна глава.

И тримата я наблюдаваха. Явно нямаше намерение да помръдне. Том се опита да измъкне крака си изпод туловището й. Тя изскимтя.

— В краен случай ще се наложи да я приспим — заяви Нилас.

Елинор затули уста с ръце и пребледня. Том изгледа Нилас с подозрение, не вярваше, че е способен да блъфира. Фрея, която още лежеше на крака му, ближеше нещо на земята, но иначе изглеждаше в отлично здраве.

— Том, не можеш да позволиш да я убият — каза Елинор.

Незнайно как сега него изкараха злодей. Той лично би оставил звяра жив.

Огледа се, сякаш в опит да види човек, който да обясни странната ситуация, в която беше попаднал. Някаква жена със сведена глава и букет цветя под мишница излизаше от супермаркета. Той я позна — беше Амбра Винтер и очевидно се мъчеше да се шмугне незабелязано покрай тях.

— Здравей! — подвикна той високо.

Тя спря, вдигна очи, срещна погледа му и се поколеба, все едно се чудеше дали да продължи пътя си.

— Ей, ама това си ти! — извика Елинор щастливо.

Амбра явно изостави всякаква надежда да мине незабелязано. Тя кимна на Том и после се обърна към Елинор.

— Радвам се пак да те видя — усмихна се Елинор.

— Здравей, Елинор!

Амбра се ръкува и с Нилас, като гледаше Том бдително.

— Здравей! — каза пак той.

Нима наистина се беше опитала да го подмине така? Амбра пъхна ръце в джобовете на палтото си. Елинор гледаше ту единия, ту другия.

— Познавате ли се? — попита.

— Да — кимна Том, като в същия момент Амбра поклати глава и каза:

— Не.

Елинор отново ги изгледа учудено. Фрея пак се зачеса, цялото й грамадно тяло се тресеше.

— Срещнахме се онзи ден — обясни Амбра уклончиво. Личеше си, че цялата ситуация я притеснява.

— Амбра е тук по работа — каза Том, без някой да е питал.

— Знам — кимна Елинор. — Интервюира Елса Свенсон.

Амбра показа букета под мишницата си:

— Всъщност тъкмо отивам при нея. Тя живее зад ъгъла. Не знаех, че се познавате. Да не би да си… — Тя млъкна притеснено.

— Бившата на Том — довърши изречението Елинор с дружелюбна усмивка.

— Така и подозирах.

Настъпи мълчание. Нилас не беше продумал, след като поздрави Амбра. Просто ги наблюдаваше и от време на време хвърляше поглед към Фрея. Изглеждаше солиден типично по норландски. Странно е, помисли Том, че сега Елинор е с Нилас. Не му се струваше правилно. Виждаше го като недоразумение, което той трябваше да поправи, стига само да го оставеха да запретне ръкави, да състави план, да състави стратегия. Стига да му позволяха да направи нещо.

Погледна кучето, което още лежеше върху крака му. Амбра си почесваше носа и отмяташе коса от челото си. Елинор пък, леко сбърчила чело, гледаше ту Амбра, ту Том, все едно се мъчеше да разбере какво се крие между редовете.

— Имам уговорка — проговори Амбра неочаквано, сякаш на празното пространство.

Тя кимна кратко на Нилас, прегърна Елинор за миг, леко несръчно, и после погледна Том. Невъзможно беше да разчете мислите й.

— Амбра — започна той, но в същия момент тя изстреля най-кратко „довиждане“ на света и се изстреля като светкавица нанякъде.

Остави него, Елинор, Нилас и кучето на прищевките на съдбата. Не я винеше.

— Приятно момиче — отбеляза Елинор.

Приятно? Не точно тази дума би използвал да опише Амбра. Елинор я проследи с поглед, докато се скри зад ъгъла.

— Има ли нещо между вас? Или си въобразявам?

Дали имаше нещо между тях? Той си спомни стона на Амбра, когато я притисна към вратата на хотелската й стая.

— Не — отвърна троснато и изведнъж вниманието му беше привлечено от мляскащ звук откъм краката му. Фрея беше задъвкала едната му връзка. По ботуша му се стичаха лиги. Дявол да го вземе!

— Тя те харесва — обади се Нилас.

— Съмнявам се — възрази Том, загледан в посоката, в която изчезна Амбра.

— Говорех за кучето — обясни Нилас. — За момичето не съм толкова сигурен. Но кучето те харесва.

Том рязко дръпна крака си. Ботушът му беше целият в слюнка. Фрея се отърси. Том подаде каишката на Нилас. Този цирк му дойде до гуша.

16

— Да пийнем шери преди обяда — предложи Елса, отвори един шкаф в кухнята и извади две малки чашки и бутилка.

Наля и й подаде едната. Амбра не беше сигурна дали някога е опитвала шери, но отпи учтиво. Ако имаше баба, щеше да й бъде приятно двете да пият шери заедно. Елса я гледаше изпитателно.

— Как си?

Срещата пред супермаркета беше повлияла на Амбра по-силно, отколкото би допуснала. Но тя не искаше да натоварва Елса с това.

— Добре съм. Благодаря за поканата.

— Дано нещата със самолета се оправят. Все ще се освободи някое място. А колко хубава е станала статията, много си добра.

— Смяташ ли? Благодаря.

Тя самата също беше доволна от първата част, въведението. Утре щяха да публикуват самото интервю.

— Гладна ли си? Седни и ще ти сипя. Приготвила съм филе от лос на фурна. Истинска храна. Обичаш ли?

— Звучи великолепно.

Ароматът на готвено създаваше специална атмосфера. Дива и същевременно уютна. Месо, сос и картофи. Истинска селска храна. Тя поглади каретата на покривката с пръст.

— Сигурна ли си, че си добре? Да не е станало нещо? Семейство Свентин ли, да не би пак да си ги видяла?

Амбра поклати глава:

— Заради цялото това пътуване до Кируна — промърмори тя, не съвсем искрено, тъй като преди всичко мислеше за странната сцена с Том пред магазина.

Леко подръпна покривката. Том беше влюбен в Елинор, в това не се съмняваше. И нищо чудно. Тя беше много хубава, руса, изглеждаше мила и симпатична, и някак мека. Идеалната жена, така да се каже. Беше потискащо.

Елса й предложи кана със сок от червени боровинки.

— Понякога сама не се разбирам… Да не говорим за другите хора — размишляваше Амбра на глас.

— Нещо конкретно ли имаш предвид? — попита Елса, докато поставяше подложка и върху нея тенджера.

Тя седна отсреща, подаде й съда с картофите. Амбра си сипа и почака да й поднесе месото, нарязано на тънки филии.