Набра номера на Елса Свенсон и въздъхна отегчено, докато чакаше жената да вдигне. Усещаше, че ще мине доста време, докато се прибере в апартамента си, при телевизора и канапето.

2

Том Лексингтън метна цепеница в камината. Макар че къщата имаше добра изолация, огънят даваше приятна допълнителна топлина. Навън беше минус двайсет градуса и снегът падаше на парцали. Но пък кога ли не валеше сняг в Кируна? Ако искаше да излезе от къщата, щеше да му се наложи да прокопае тунел.

Загледа се в огъня. Когато се съсредоточеше върху пламъците и пращенето, се чувстваше почти нормален. Протегна се за друга цепеница. Докато я слагаше, чу тихото бръмчене на телефона, оставен на масичката. Стана да провери кой е. „Лоудстар Секюрити Груп“, централа. От офиса.

Той потърка брада, трябваше да вдигне, може би беше нещо важно, но и днес не намери сили. Вместо това отиде в кухнята, но докато стигне, забрави за какво е тръгнал. Спря и се зазяпа през кухненския прозорец към снега и гората. Чакаше прогнозата за времето по радиото. Изведнъж от тонколоните се чу силен гърмеж. Анонс за предстоящото предаване за лов и риболов. Ръцете на Том се разтрепериха. После и краката. Причерня му, едва дишаше. Случи се бързо — по-малко от секунда между гърмежа и усещането, че е пред припадък.

Затърси опипом плота, за да се облегне. Сърцето му биеше лудешки, все едно участваше в битка. Внезапно установи, че изобщо не се намира в къщата. Нито в гората край Кируна, нито в зимна Швеция на сняг и минусови температури. Беше в пустинята. В жегата. В пещерата, където го бяха държали в плен и изтезавали. Сърцето и кръвта така туптяха в ушите му, че сякаш земята се клатеше под краката му. Образите от миналото вървяха като филм пред очите му. Помъчи се да вдишва през носа, да издишва през устата, но и това не помогна. Той беше там.

Засили се и удари длан в плота с все сила. Болката пробяга по ръката и тялото му и този път имаше резултат. Заболя го ужасно и това наруши дишането му — върна се в къщата.

Въздъхна дълбоко и треперливо. Връщането в миналото продължи не повече от секунда-две, но целият беше облян в пот. Краката едва го държаха, докато изминаваше няколкото крачки до шкафа, за да вземе бутилка уиски. Дори не погледна купчината празни бутилки под плота. Нагълта се с алкохол и после завъртя крана на водата. Кируна се намираше северно от Полярния кръг, водата в тръбите под къщата беше ледена и той пи жадно. Когато остави чашата, му се счу, че телефонът пак звъни. Върна се в хола и вдигна мобилния от масичката.

Матиас Седер, прочете на дисплея. Пак. Матиас беше звънял цяла есен. Том не вдигна нито веднъж. Не вдигна и сега и се върна с телефона в ръка обратно в кухнята, наля си още едно уиски. След две секунди се позвъни отново. Той погледна. Разбира се, пак беше Матиас Седер. Този човек винаги е бил страшно упорит. Едно време двамата бяха най-добри приятели и братя по оръжие. В онзи период биха дали живота си за другия без колебание. Но това беше отдавна. Всичко се беше променило. Том наблюдаваше телефона, докато не спря да звъни. Получи се есемес.

Вземи вдигни някой път

Изгълта уискито, наля си още, разклати чашата.

Не беше разговарял с Матиас от много години. Като млади споделяха всичко, но това беше преди Матиас да го предаде.

Том погледна мивката — пълна с чаши, чинии и прибори, които го беше домързяло да сложи в миялната машина. Чистачката щеше да дойде на другия ден, затова ги остави така, макар че никога не е бил от хората, които оставят другите да им разчистват мръсотиите.

Взе чашата, бутилката и телефона и се върна в хола. И преди беше страдал от посттравматичен стрес, в една или друга форма работеше като войник от осемнайсетгодишен. Беше участвал в битки, беше виждал как другарите му умират, беше раняван. Това оставяше следи и той бе изпитвал и преди тревожност и мъчителни спомени, особено след тежки преживявания. Но нищо не можеше да се сравни със сегашното му състояние. Спомените го връхлитаха най-неочаквано. Изненадващ звук или светлина, или миризма, всъщност почти всичко можеше да ги отключи; и внезапно сякаш се озоваваше там, отново в плен. Изобщо не подлежеше на контрол. Ако отношенията му с Матиас не бяха такива, може би щеше да обмисли да го обсъди с него — той също беше войник, беше изпадал в тежки ситуации, знаеше какво е. Никой цивилен не би могъл да го разбере.

Том пресуши чашата. Главата му се позамая. Взе телефона и отговори на Матиас:

Върви на майната си

Стана му хубаво, като го изпрати. Гледаше екрана в очакване, но отговор така и не дойде. Ако Матиас се обадеше отново, може би този път щеше да вдигне, така реши. Вече беше пиян, усещаше го, знаеше, че разсъдъкът му е размътен, че изобщо не би трябвало да се обажда, не и когато се чувства така. Но все пак набра номера. Не на Матиас. На някой друг. Тръшна се на дивана и заслуша сигнала свободно.

— Ало? — вдигна Елинор.

— Здравей, аз съм — избоботи той завалено.

— Том! — Тя произнесе името му с тъга.

— Просто исках да чуя гласа ти. — Стараеше се да звучи възможно най-нормално.

— Трябва да престанеш. Самоизмъчваш се. Не ми звъни повече.

— Знам.

Трябваше да се изкъпе. Да се обръсне, да се вземе в ръце. Не да досажда на бившата си седмица след седмица.

— Но ми липсваш — промърмори.

— Трябва да затварям. — В далечината се чуваха слаби шумове.

— Той при теб ли е?

— Дочуване, Том. Пази се. — Елинор затвори.

Том се загледа в празното пространство. Разбира се, беше грешка да звъни на Елинор, знаеше го от самото начало. Но как би могъл да продължи без нея? Нямаше представа. Всичките му години военна подготовка бяха посветени именно на това — да се научиш да си наложиш да извършиш и невъзможното. Да заставяш тялото си да продължи, въпреки че то иска да се предаде, въпреки безнадеждните изгледи и опустошителните загуби. Тайната беше да не мислиш за нищо друго, освен за мисията.

Изпъна се на дивана, облегна глава на подлакътника и се загледа в тавана, усети как спомените от плена отново започват да го заливат. Докато беше заложник, на повърхността го задържаха единствено мислите за Елинор. Споменът за усмивката й, копнежът да бъдат отново заедно.

Ама че беше идиот, защо й се обади?! Беше пиян, не мислеше трезво. Но пък постъпи правилно, като дойде тук. Елинор живееше в Кируна и той искаше да бъде близо до нея. Беше готов на всичко, за да си я върне. На всичко.

3

Тук наистина е кучешки студ, помисли си Амбра, докато разтреперана вървеше от самолета към сградата на летището и подтичваше след останалите пътници. Бяха преминали Полярния кръг много преди да кацнат — тук горе слънцето беше залязло още на 10 декември и нямаше намерение да се показва над хоризонта до януари. Сега, по пладне, светлината беше като на здрачаване, но след още час-два щеше да настъпи пълен мрак.

Носеше само ръчен багаж, затова бързо прекоси залата за пристигащи, излезе навън и отиде до автобуса. Неприятното усещане растеше с всяка измината крачка. Снегът беше натрупан на еднометрови преспи, земя не се виждаше никъде и тя се хлъзгаше с твърде тънките си ботуши. Впряг с ентусиазирани кучета профуча зад телена ограда. Все така зъзнеща, тя се качи на автобуса, купи билет до Кируна и седна до прозореца. Сняг, сняг, сняг. Дискомфортът вече беше почти непоносим. Автобусът потегли.

Беше десетгодишна, когато за първи път стъпи в Кируна. Тогава също оставаха няколко дни до Коледа, може би точно затова сега й беше толкова тежко. Една напрегната социална работничка с къдрава светла коса и шарещи очи говори с нея, обясни й, че вече не може да остане при семейството, с което живееше в момента. Помнеше как прегръщаше мечето си. Знаеше, че вече е голяма за плюшени играчки, но то й носеше чувство за сигурност.

— Как се казва мечето ти? — попита социалната работничка с онзи изкуствен глас, към които възрастните винаги прибягваха в такива случаи.

— Просто Мечо — прошепна Амбра.

— Двамата с Мечо ще заминете при друго семейство. Ще трябва да пътувате сами с автобуса, но ти вече си голяма, Амбра, ще се справиш чудесно. Ще бъде нещо като приключение — опитваше се да я ободри жената.

Амбра се качи на автобуса с Мечо и с единствената си малка кутия, останала от мама и татко.

— Ще те посрещнат ли? — попита шофьорът на автобуса.

Амбра кимна, не посмя да каже, че не знае.

Шофьорът беше мил, черпи я със силни горчиви таблетки за гърло и си приказва с нея по целия път. Но когато пристигнаха, безпокойството й нарасна. Никога не беше виждала толкова много сняг. Мръзнеше, макар че беше облякла всичките си дебели дрехи. Не се отделяше от шофьора, докато той помагаше на другите пътници да си свалят чантите от багажника. Ами ако никой не я посрещнеше? Какво щеше да прави?

— Ти ли си сирачето? — чу хладен глас зад гърба си.

Още преди да се обърне вече знаеше, че това ще завърши зле…

— Тук ли слизате?

Амбра трепна и се върна в настоящето.

Шофьорът на автобуса я гледаше очаквателно в огледалото за обратно виждане. Бяха стигнали до нейната спирка.

Амбра стана, взе си багажа и бързо слезе. Проправи си път през снега и успя да се добере до хотел „Скандик Ферум”, без да забие нос в преспите. Влезе на топло, затропа, за да свали снега от краката си, отиде при младата рецепционистка, регистрира се и се качи в стаята си на първия етаж. Вътре беше леденостудено и тя извади един полар от чантата си, взе лаптопа под мишница и пак слезе до рецепцията.

— В стаята ми е страшно студено — оплака се.

— Имаме проблем с отоплението — обясни рецепционистката любезно. — Работим по въпроса. За съжаление, нямаме друга свободна стая.

Амбра реши да работи в ресторанта на хотела, седна на една маса и отвори компютъра. Беше пълно с клиенти за обяд, съвсем нормални хора, предположи тя, но въпреки това я побиха тръпки. Плъзгаше поглед из залата отново и отново, следеше входа, боеше се да не срещне някого от миналото си, колкото и невероятно да беше.

Казваха се Есаяс и Ракел Свентин — новите й приемни родители. Есаяс беше висок и строг, Ракел — бледа и мълчалива, косата й беше сплетена в дебела плитка, която се спускаше по гърба. Имаха петима синове, четирима по-големи — деца на Есаяс от предишен брак, и един общ, с година по-голям от Амбра. Есаяс беше главата на семейството.

— Седни отзад — нареди той, когато я посрещна на автобуса.

Вървяха към стар автомобил и Амбра се качи отзад, не че имаше избор. Есаяс Свентин се протегна към нея, взе Мечо, когото тя стискаше в обятията си, хвърли го в кофата за боклук и затръшна вратата на колата.

Някой изпусна табла и Амбра се сепна и се върна в ресторанта. Озърна се, сърцето й туптеше лудо и когато някакъв висок мършав мъж влезе в помещението, тя потръпна. Заля я вълна от тревога, почти ужас, преди да види, че — естествено — това не е Есаяс, а просто някой, който прилича на него. Но тялото помнеше.

Отпи от кафето и посегна към телефона. Аз съм възрастен човек, повтаряше си тя. Това беше постоянната й мантра. Безпризорни деца страдаха по целия свят всяка секунда. Твърде много от тях водеха далеч по-тежък живот от онова, което тя бе преживяла. Щом си тръгнеше от Кируна, всичко щеше да се оправи.

Екранът примигна. Новините пристигаха денонощно. Тя прехвърли последните, сподели един линк в туитър, пусна снимка в инстаграм. Работеше като репортера на новото време, онзи, за когото им говореха на всички оперативки и при всички реорганизации, онзи, който трябваше да бъде „навън, сред читателите“. Много от колегите й журналисти мрънкаха, някои се смятаха за твърде важни, та да пишат по социалните мрежи, но нея я устройваше идеално и платформата й в социалните медии сякаш бе една от причините да я държат на работа. Затова се стараеше да изпъква дигитално.

— Възможно ли е да сте Амбра Винтер?

Тя вдигна очи към мъжа, който стоеше до масата й. Млад, слаб и извънредно хубав. Разумно зимно облекло и грамадни ботуши. Голям фотоапарат „Никон“ и широк ремък през едното рамо. Чанта с обективи през другото.

— Вие сте фрилансърът — сети се тя.

— Тарек Тахир — представи се мъжът.

Ръкуваха се и той седна срещу нея. Амбра го огледа тайно, докато той поставяше оборудването си на масата. Тарек изглеждаше на двайсет, двайсет и една. Много фотографи бяха млади, най-добрите в бранша започваха рано. Тарек имаше гъсти мигли, тъмнокафяви очи. Мъжествена секси уста. Чувствени здрави пръсти, които си играеха с фотоапарата.

Той пусна ослепително бяла усмивка на сервитьорката, която беше дотичала до масата да попита дали иска нещо. Бяха оставили Амбра сама да си вземе обяда и двете чаши кафе от касата. Нито една сервитьорка не си беше направила труда да вземе поръчката й. Но пък и тя не изглеждаше като звезда от момчешка банда.