— Здравей отново! — проговори една сянка и се отдели от мрака.

Тя подскочи. Не може да бъде! Том Лексингтън.

— Уплаши ме — укори го тя.

— Не съм искал — отвърна той.

— Защо се прокрадваш така и плашиш хората?

Том сви рамене извинително. Не беше помислил, че ще я стресне. Видя, че излиза от входа и просто отиде при нея.

— Извинявай. Но не се прокрадвам. С кучето съм.

Той посочи Фрея, която тичаше около тях, забила муцуна в снега. Бяха навън от часове, още откакто той се раздели с Елинор и Нилас, обиколиха цяла Кируна, но Фрея все още не показваше ни най-малки признаци на умора.

— Тя ме домъкна тук. Може би има приятел, който живее някъде наоколо?

— Възможно е. Мъжете имат навик да ни завъртат главите на нас, жените.

Според Том обикновено беше обратното, но пък какво ли знаеше той? Ако беше научил нещо в последните дни, то беше, че нищо не разбира от жени. Освен ако не са кучета, може би.

Амбра изгледа рошавото животно.

— Не разбрах, че кучето е твое.

— Не е. Казва се Фрея.

Заедно наблюдаваха гигантския звяр, който сега ровеше в снега.

— Според мен й хлопа дъската — отбеляза Том.

Амбра се усмихна леко и топлина обля гърдите му. Харесваше му, когато тя се усмихва.

— Наистина ли си на открито, откакто се видяхме?

Той кимна. Беше приятно да си прочисти мислите. Приятно да избягва Матиас, приятно да се раздвижи.

— Искам да ти се извиня за държането си пред магазина днес. Бях попаднал в странна ситуация. Елинор е моето момиче. Бившата ми, искам да кажа.

— Да, тя ми каза.

— А Нилас е новият й… хм… приятел.

Амбра ровеше снега с върха на обувката.

— Особена ситуация — каза неутрално.

— Фрея е негова.

Тя най-после го погледна в очите. Леко вдигна дългите си мигли. Бяха черни като въглен на фона на бледото й лице.

— И ти се грижиш за нея?

— Само временно.

Още тази вечер щеше да върне Фрея. Или може би утре. Тя не му пречеше, не особено, и една нощ повече или по-малко не беше от значение.

— И аз моля за извинение. За всичко.

Том обаче поклати глава. Амбра нямаше за какво да се извинява.

— Как беше при Елса? — попита той.

— Добре. Приятно. Тя е интересна.

— Ще се връщаш ли в хотела? Или заминаваш още днес?

— Май ще остана още ден-два.

— Може да те изпратим до хотела, ако нямаш нищо против. Кучето трябва да изхаби още малко енергия. Не се спира.

Амбра кимна и Том подсвирна на Фрея, която веднага дотича.

Тръгнаха по улицата и Амбра се засмя:

— Много те слуша.

— Да, направо съм като Говорещия с кучета. Знаеш ли, прочетох статиите ти.

— Така ли. Кои?

— Всичките. Мисля… Не се изненадвай толкова. Мога да чета. Мисля, че са интересни. Добре пишеш.

Тя го изгледа скептично.

— Беше комплимент — поясни той.

— Хм.

— Какво?

— Нищо. Просто се учудих.

Пак тръгнаха в мълчание. Амбра изглеждаше потънала в собствените си мисли, Том държеше под око Фрея, която беше във възторг от дългата разходка. От време на време се обръщаше към него, сякаш за да се убеди, че още е тук. Странно куче. Или пък всички кучета бяха като нея?

— Небето е невероятно ясно — проговори Амбра след малко.

Беше вдигнала очи нагоре, където звездите светеха ярко. Разходката беше приключила твърде бързо, вече бяха пред хотела. Тя спря пред входа и потръпна.

— И толкова е студено — добави.

Без да се замисля, Том протегна ръка да избърше няколко снежинки от лицето й. И внезапно, сякаш отникъде, го завладя усещането, че трябва да я притегли, да я стисне в обятията си и да стопли треперещото й тяло, да целуне тези меки устни, да изучи извивките им.

— Много леко си облечена — каза само.

— Знам. В знак на протест. Отказвам да се съобразявам с условията в Кируна.

— Защо?

— Ненавиждам Кируна.

— Ще измръзнеш до смърт — възрази той, но не можеше да не се усмихне. Типично за нея — да предизвика на бой боговете на времето и цял един град.

— Мисля, че вече съм започнала.

— Защо толкова мразиш Кируна? — попита Том.

— Като малка живях тук. Не беше хубав период.

— Така ли? — Той докосна рамото й, изтърси малко сняг и после пак дръпна ръка.

— Така. Елса спомена, че довечера може да има Северно сияние — смени темата тя.

Том се почуди какво толкова може да е станало, докато е живяла тук, какво може да е толкова лошо, че да не иска да говори за него, но не попита, а вдигна очи към ясното небе:

— Да, сигурно. Харесваш ли Северното сияние?

— Никога не съм го виждала.

— Ама нали си живяла тук?

Как е възможно да не го е виждала?

— Явно съм го пропуснала. Или съм потиснала спомена.

— А някога карала ли си моторна шейна?

— Не, и това не съм.

— Ами не е чудно, че не обичаш Кируна, пропуснала си всичко весело.

— Като например?

— Гледането на Северното сияние. Карането на моторна шейна.

Тя се усмихна, избърса една снежинка от челото си.

— Забавно е да караш шейна — каза той и внезапно му хрумна нещо. — Тази вечер ще работиш ли?

— Вероятно. Защо питаш?

— Може да вземем шейна и да идем да гледаме Северното сияние. Знам подходящо място.

— Посред нощ? — Тонът й беше дълбоко скептичен.

— Тогава се вижда Северното сияние — усмихна се той. — Мога да те взема към осем.

Тя явно се колебаеше, следеше Фрея с очи, хапеше устни.

— Сигурен ли си? — попита накрая.

Топлината отново заля гърдите му.

— Ще отида до вкъщи да оставя Фрея и после ще дойда да те взема. Ще е страхотно, ще видиш.

— И студено.

— Това също.

Той едва не се наведе да я целуне по носа, но се осъзна навреме. Не беше разумно да усложнява нещата още повече. С импулсивната си идея вече беше прекрачил някаква граница. Затова само вдигна ръка и я потупа по рамото, все едно е някой от подчинените му войници.

— Облечи се топло.

17

— Какво ще облечеш? — попита Джил по телефона.

Беше напуснала хотела — и Кируна — рано сутринта, още преди закуска, вечно беше на път.

Амбра беше взела назаем грейка, термоблуза и плетени чорапи.

— Всичко, което намеря. Не е любовна среща, за която да се контя. — Тя се замисли за момент. — Изобщо не е среща.

— Може би така е по-добре. Напомни ми някой път да те заведа да ти купим хубави дрехи. Или имаш и нещо друго, освен вълнени пуловери и джинси?

— Естествено, че имам — излъга Амбра.

Пазаруването с красивата й сестра оглавяваше списъка й с „унизителни неща, които не желая да правя никога“. Стисна телефона между брадичката и рамото си, сложи си шапката и хвърли едно око в огледалото. Почти не се виждаше под всички слоеве дрехи и вече се потеше. Поколеба се, но суетността надделя и си сложи малко гланц за устни.

— Приятелят му ще идва ли с вас? — попита Джил безгрижно.

Амбра се сепна.

— Кой? Матиас? Съмнявам се.

Надявам се, че не.

— Защо питаш?

— Просто ми хрумна.

Да не би Джил да се интересуваше от Матиас? Или просто искаше да се намеси в живота й? Тя имаше такава склонност — да се появи, да прилъже приятелите на Амбра, да я засенчи и да заслепи всички с известността си и поразителната си красота.

— Не, ще бъдем само двамата — заяви Амбра твърдо, усети се как маркира територия спрямо сестра си.

— Кажи, ако ти трябва съвет как да се държиш. Не казвам, че си най-задръстената жена на света по отношение на мъжете, но ако трябва да съм честна, Амбра, имаш върху какво да поработиш.

Точно това й трябваше да чуе след цялото колебание.

— Мерси много, ободри ме.

Помисли за момент, беше глупаво, но събра смелост и попита с надеждата Джил да не се държи твърде подло:

— Според теб върху какво трябва да поработя?

— Ами, знаеш. Прибери си рогцата. Не започвай с бръщолевенето за патриархални структури и политика още преди да си казала „здрасти“.

— Никога не правя така!

— Няма да ти навреди да се поусмихваш често, само това казвам.

Амбра се загледа в огледалото, раздразнена, че изобщо се впусна в подобен разговор.

— Трябва да ме видиш сега. Все съм усмихната.

Джил се засмя.

— Е, кога за последно си легна с някого?

— Не искам да говоря за това с теб.

— Поне имаш ли хубаво бельо?

— Имам стотици слоеве дрехи върху себе си. Никой няма да ми види бельото днес.

Вярно, имаше мръсни фантазии за Том, но те бяха само това — фантазии. Животът на Джил минаваше в съвсем друго измерение, едва ли изобщо можеше да си представи какво е да си обикновена смъртна жена, в която мъжете не се влюбват от пръв поглед от сутрин до вечер.

— Само гледай да не обуеш някакви бабешки гащи — измърмори Джил.

— Те са най-удобни — изхленчи Амбра гузно.

Удобните гащи са най-добрият приятел на жената — това беше личното й мнение по въпроса. А и довечера нямаше да се случи нищо.

— О, боже! Някой път ми идва… — поде Джил и Амбра изпъшка, убедена, че няма да издържи още критики, маскирани като загриженост.

— Чао, Джил, трябва да бягам — каза бързо и затвори насред нещо, което звучеше като: „Все ще намериш някой хубав сутиен размер АА в онзи специалния магазин в Стария град“.

Когато Амбра слезе във фоайето, Том вече я чакаше. Беше се облякъл разумно със зимно яке, което сякаш беше създадено за едномесечни походи до Северния полюс, с безброй ципове и джобове. Освен това беше с грейка и грамадни ботуши и както стоеше насред лобито, излъчваше страхотна стабилност. Беше като танк, или крепост. Човек можеше да се прикрие зад него. Огледа я от глава до пети.

— Трябват ти истински дрехи, вече е минус петнайсет и тепърва ще става по-студено.

— Нямам друго — изсъска тя и усети как рогцата, за които спомена Джил, са на път да го боднат.

— Ще се погрижим — успокои я той.

Излязоха навън и Том кимна към голямо черно „Волво“. Тя седна отпред.

— Къде ще ходим? — попита уж безгрижно.

Никой не знаеше къде отива. Телефонът беше в джоба й, но на този студ батерията падаше с рекордна скорост. Освен това покритието не беше добро. Колкото и солиден да изглеждаше Том и колкото и привлечена да беше от него, все пак тя не познаваше този мъж. Обикновено можеше да разчита на инстинктите си, те я бяха спасявали много пъти, но с него като че ли не работеха толкова добре, постоянно я дърпаха в различни посоки. Понякога й се искаше да я вземе в обятията си, друг път почти се боеше от него. А сега пътуваха с кола към…

— Къде ще ходим? — повтори въпроса си.

— В моята къща — отвърна той.

Снегът се вихреше около колата, виелицата виеше наоколо.

— И защо? — попита тя остро.

— Ще ти намерим по-дебели дрехи и ще вземем шейната. Забранено е да се карат в града, затова трябва да отидем до нас. Там има и резервни дрехи.

Гласът му беше спокоен и топъл и тя се поотпусна, реши да му вярва. Свиха по друг път и поеха право през гората. Тревогата се върна.

— Сега къде сме?

— Живея в гората, окей ли е?

Амбра се поколеба, но после кимна.

Пътуваха в мълчание, все по-дълбоко и по-дълбоко в гората, накрая спряха пред тъмна къща с плосък покрив.

— Матиас тук ли е? — попита тя.

— Сигурно е седнал да работи. Обеща да гледа Фрея. Искаш ли да влезеш да го поздравиш?

Тя поклати глава. Том запали лампата в нещо, което приличаше на голям склад. Пейки покрай едната стена, закачалки с дебели външни дрехи, гардероби. Ботуши в различни размери и цветове, подредени в спретнати редици. Изглеждаше съвсем нормално и обичайно.

Посочи й светлосиня грейка гащеризон.

— Навън става много студено, взех ти това, дано ти стане. Има дебели ръкавици и истински ботуши.

Тя кимна, леко смутена от количеството дрехи, които трябваше да навлече.

— А това е балаклава. Слагаш я под каската вместо шапка. — Той й подаде мека бяла качулка с маска. — Пази бузите и брадичката. Какви чорапи носиш? Ако са памучни, ще ги смениш с вълнени. Памукът е най-неподходящ, ако е директно върху тялото. Ето.

Той й подаде неразопаковани дебели меки чорапи и тя се развълнува при мисълта, че може би ги е купил специално за нея. Освен ако, разбира се, нямаше в къщата цяло чекмедже с дамски чорапи.

— Ще умра от топлинен удар — заяви тя, но послушно обу вълнените чорапи, сложи си гащеризона и пъхна крака в огромните ботуши.

Том явно разбираше от тези неща, а тя не изпитваше особено желание да измръзне до смърт.

— После ще ми благодариш — отвърна той.

Тя си сложи балаклавата, подпъхна косата си вътре. Том й даде каска, със съсредоточено изражение й помогна да я нагласи и закопчае.