Списък с неща, които я караха да остане:

Така и така беше в Кируна, защо да не се възползва?

По този начин можеше „да затвори тази страница“ (уф, как само мразеше това клише!).

Може би тук имаше история за вестника (може би).

Ами ако и други деца са подложени на същото, което беше преживяла тя? Не беше изключено.

Тази последна точка от списъка не й даваше мира. Ако се окажеше вярно, щеше да е непоносимо.

Стана от леглото и извади крем за лице. Джил получаваше безброй безплатни продукти и от време на време й изпращаше по нещичко. Този крем съдържал дива къпина — много подходящо предвид местоположението й в момента. Тя се намаза и продължи да размишлява.

Списък с неща, които я разубеждаваха да разследва Есаяс и Ракел Свентин:

Почти всичко.

Тя се изправи и се загледа през прозореца. Беше проверила адреса на семейство Свентин — още живееха на същото място. Какво да правя?

Дълбоко в себе си вече знаеше отговора.

Нейна движеща сила беше желанието да защитава онези, чийто глас не се чува, да изобличава насилниците и да облекчава страдащите, да се бори за демокрация. Да разкрива несправедливостите. Може и да звучеше бомбастично, но беше истина.

Всичко това обаче щеше да е далеч по-лесно, ако не беше неделя и Коледа. Тя все пак се обади на социалните, дежурен номер.

— Казвам се Амбра Винтер, бих искала да говоря с отговорника за приемните семейства в Кируна — започна спокойно, беше се плъзнала в професионалната си роля.

През годините беше говорила със стотици държавни служители и представители на властите, може би и хиляди.

— За това се грижи Ане-Шарлоте Янсон. Но тя е в отпуск до Нова година — информира я телефонистката.

— Няма ли някой друг? — попита Амбра нетърпеливо.

— За съжаление, всички почиват. Ако въпросът е спешен, обадете се на 112.

Амбра остави съобщение за Ане-Шарлоте Янсон да й се обади възможно най-скоро, след което взе лаптопа под мишница и слезе да закуси. И тъй като нито интернетът, нито отоплението работеха кой знае колко добре в хотелската й стая, тя остана в столовата, долепила нос до екрана.

Влезе в сайта на „Афтонбладет“ и навакса с четенето на статиите на колегите. Из Европа се строяха стени; лихвите щяха или да се повишат, или да спаднат. След това посърфира из интернет, прочете всичко, което намери за системата на приемните семейства, за пострадали деца, за закони и правила. В дванайсет часа се изправи, скована от дългото седене.

Щом Том я бе оставил, след като я изпрати до хотела, тя се просна в леглото и спа като пън, може би защото не беше свикнала да стои толкова време на чист въздух. Сега, няколко часа по-късно, на закрито сред обядващи хора и глъчка от разговори, споменът как лежаха под животинските кожи й се струваше нереален. Беше фантастично. Пътуването с шейната, звездното небе, Северното сияние. Как едва не се целунаха… Боже, колко беше вълнуващо! Искаше й се да му прати съобщение да благодари за разходката, но нямаше номера на мобилния му телефон. И разбира се, не успя да го намери и в гугъл.

Пак се настани пред компютъра, отвори страницата на „Лоудстар Секюрити груп“ и взе да я разглежда. Сайтът беше добре направен. Приглушени цветове и костюмирани хора в офиси. Ключови думи като безопасност, глобално, професионализъм. Нямаше никакви лични неща, снимките сякаш бяха купени от база данни. Никакви имена на служители и сътрудници. Никакви адреси, само номер на телефонна централа. Но тя умееше да чете между редовете.

Компанията предоставяше частни услуги в сферата на сигурността в някои от най-нестабилните държави по света. Том вече й беше казал, че е бивш елитен войник, и тя предположи, че повечето служители на „Лоудстар“ имат подобно минало.

„Афтонбладет“ наскоро беше назначил награждаван военнополитически репортер. Той сигурно знаеше доста за този тип дейност. Дали да му се обади да поразпита? Тя си записа, за да не забрави, и пак се зачете в сайта. Би могла да се обади в централата на „Лоудстар“ и да помоли да предадат съобщение на Том. Но нещо я спря.

Докато разглеждаше хладно елегантния сайт, сякаш за първи път осъзна що за човек е Том. Това леко я разтърси. Той не беше костюмиран сух шеф, нито словоохотлив медиен герой. Насилието и бруталността за него бяха ежедневие. Не, тя не смееше да му се обади. А и ако той искаше да поддържат контакт, нали би й дал номера си? Или би й се обадил сам? За разлика от неговия, нейният номер — като на всички нормални хора — можеше да се намери в интернет. Освен това тя е жена и смяташе, че той трябва да й се обади, ако го е грижа за нея. Нали за малко да я целуне отново? Или не? Да, сигурна беше, колкото и да не разбираше от мъже. Том я харесваше.

Пак стана от масата, прибра лаптопа в чантата и нервно закрачи из лобито на хотела. Докато стоеше и разглеждаше витрина с лапландски занаятчийски стоки, телефонът й звънна. Беше Грейс.

— Мислех, че си в почивка — каза Амбра.

— Няколко редактори се разболяха и се наложи да се върна.

Амбра отдавна знаеше, че Грейс не й отстъпва по работохолизъм и няма нищо против да работи извънредно. Това, разбира се, беше опасен път, по който да поемеш. И като всичко опасно — неустоим за търсещите вълнения журналисти.

— Само исках да проверя дали всичко е наред — продължи Грейс. — Свърши добра работа. С онази старица. Чух го от няколко места.

Амбра сведе очи, смутена от похвалите.

— Благодаря — промърмори.

— Прибра ли се благополучно от Кируна? Нямаше ли някакъв проблем с полета?

— Всъщност още съм тук. Искам да проверя нещо.

— Но нали ще се прибереш до утре? Нали си на работа?

По дяволите, не беше помислила за това!

— Грейс, вече работих извънредно. Дойдох дотук навръх Коледа. Реших, че ми се полага някой и друг ден компенсация.

— Не ме ли чу? Току-що ти казах, че не ни достигат хора. Трябваш ми в редакцията.

— Имам работа тук. Искам да пиша за приемните семейства и деца, които страдат при тях.

Грейс харесваше по-меките истории. Мъжете редактори предпочитаха да се пише за корумпирани немски автомобилни фирми, руски президенти и севернокорейски ядрени заплахи, колкото по-страшно, толкова по-добре. Но Грейс клонеше повече към разкази за най-уязвимите в обществото.

Сега обаче изпъшка:

— Тези истории винаги са голяма каша. Накрая все се стига до дума срещу дума. И всички държавни служби умеят да пазят тайна. Не, зарежи го — отсече тя.

— Свързах се със социалните. Може би става дума за религиозна секта.

В медийния свят винаги уцелваш десетката със сектите.

— Имаш ли източник? Истински? Готов да говори?

Гласът на Грейс беше скептичен. Амбра чуваше тракане около нея.

— Още не, но…

— Да му се не види, Амбра! Знаеш, че не става така. Нищо няма да излезе. Не мога да те оставя да висиш горе и да измисляш глупави истории.

— Става дума за деца — натърти Амбра и нервно закрачи из фоайето.

Чу как Грейс покрива слушалката и крещи заповеди на някого, преди пак да се обърне към нея:

— Има много страдащи деца. Искам да се прибереш незабавно. Тук имаш предостатъчно за писане.

— Искам да напиша нещо важно.

— Не ставай досадна. Очаквам да си на работното си място според установения график. Няма да получиш специално отношение от мен, ако това си въобразяваш. Ако ти се пише за страдащи деца, Стокхолм е пълен с такива. Иди в централата на спешния телефон и ако щеш, цял ден слушай тия глупости. Получихме пет истории за семейни кавги, в които мъжете са смлели от бой майките, докато децата са гледали. Деца, изхвърлени боси в снега. Ако не разполагаш с шеф на социалните в Кируна, който е готов да предостави имена и позиции и да потвърди, че са пращали сираци при сатанисти, домъквай си задника в редакцията. — Към края Грейс почти крещеше.

Амбра мълчеше, стиснала челюст.

— Добре, прибирам се — каза намусено.

— Прибирай се.

Грейс затвори.

Ядосана се върна в стаята си, преоблече се и излезе от хотела. Все още имаше свободен ден и можеше да прави каквото си иска. Слезе до автобусната спирка, извади късмет и не се наложи да чака, качи се веднага и седна най-отпред. Загледа се през прозореца. Сняг и още сняг. Как можеше изобщо да съществува толкова много?

Колкото повече приближаваше крайната си цел, толкова по-познато й изглеждаше всичко. Много се беше променило през последните години, но някои неща си бяха същите и спомените за къщи и имена на улици се пробудиха. Седеше като залепена за седалката. Не беше очаквала да го приеме така емоционално. Автобусът спря и тя слезе с още по-неприятно усещане. Измина бавно краткото разстояние от спирката до къщата, в която беше живяла в детството си в Кируна.

Беше останала при семейство Свентин около година. Пристигна по Коледа, а напролет й дойде първият мензис. Беше потиснала повечето спомени, но помнеше колко я болеше, колко малко грижи получаваше и как Есаяс беше като вманиачен заради промяната в нея. Накрая приказките за дявола и всички демони, които тя явно носеше в себе си, станаха непоносими. Избяга, добра се до Стокхолм и живя по улиците с други самотни деца и бегълци, но социалната служба я откри и я изпрати на ново място. Беше цяло чудо, че приключи този период жива и здрава.

А сега отново беше тук. Дойде импулсивно, не го беше обмислила и не беше подготвена за емоциите, които я заляха. Приближаваше към червената дървена къща бавно и с бясно биещо сърце. Пощенската кутия си беше същата — странно, споменът за нея събуждаше толкова чувства. Най-обикновена черна ламаринена кутия. Само че от комина не излизаше пушек. Къщата изглеждаше пуста, вътре беше съвсем тъмно и снегът отпред не беше отъпкан. По дяволите, трябваше да планира цялата работа предварително. Поколеба се дали да не надзърне през прозореца, но си даде сметка, че не може да се приближи толкова.

Прилоша й, чисто физически. Коремът я сви. Тялото помнеше по-добре от съзнанието. Така се беше уплашила при първия си мензис, понеже не знаеше какво става. Жестоката болка в корема и усещането как нещо изтича от нея, все едно се напикава, и как после видя, че е кръв. Ужаси се, че умира. Не посмя да каже на никого и изцапа кърпи, чаршафи, гащи. Ракел побесня заради мръсотията. А Есаяс я стисна за врата и я натопи в леген със студена вода. Нямаше спомен какво стана после, главата й беше като изпразнена.

Не, не можеше да стои тук.

Забърза обратно към спирката, наложи се да чака автобуса цяла вечност и докато се върне в хотела, измръзна здравата. В стаята й също беше студено. Тя пипна радиатора — оказа се леден, но нямаше сили да се обади на рецепцията да се оплаче; легна си, без да сваля шала и шапката.

Апатично загриза нокти. Извади телефона, набра Джил, но й отговори гласова поща. Помисли, че трябва да свърши нещо смислено, но някак се озова в инстаграм. Джил беше качила снимка от някакъв купон от предната вечер.

Амбра остави телефона. Цялата радост от разходката с шейната беше угаснала. Том не се беше обаждал, призраците на семейство Свентин я тормозеха, а Грейс се цупеше. Нямаше как да не е потисната. А и по всичко изглеждаше, че ще прекара нощта в леденостудена хотелска стая и в опити да се добере до Стокхолм, въпреки че всички билети от Кируна са разпродадени.

— Значи сте гледали Северното сияние. Но нищо повече? — Матиас избърса кухненския плот, окачи кърпата и изгледа Том скептично.

— Не, нищо повече.

Том извади бутилка минерална вода от хладилника и взе чаша. Спомни си колко близо беше до нова целувка с Амбра, как устните й сякаш го привличаха. Но не се случи нищо. Тъй че не, нищо повече. Не точно.

Матиас се облегна на плота и скръсти ръце. Попита нехайно:

— Сестра й още ли е в града?

— Защо?

— Просто така. Водя разговор. Как си днес?

— Стига си ме питал как съм.

Том извърна лице от пронизващия поглед на Матиас и се загледа през прозореца. И сам го забелязваше — настроението му пак беше паднало до точката на замръзване. Днес не можеше да излезе от това състояние, тревожността го глождеше току под кожата. Беше толкова дразнещо, беше свикнал да държи всичко под контрол — себе си, тялото си, чувствата си. Поне да разбираше защо…

Снощи беше в добро настроение, в гората с Амбра, но сутринта се събуди с главоболие и сърцебиене и оттогава вървеше само надолу. Мразеше факта, че състоянието му се променя толкова нелогично, че варира без ясна причина. Матиас предложи той да изведе Фрея и сутринта, и по обяд, но така се чувстваше още по-зле — щом Матиас смяташе, че се нуждае от помощ.

Сякаш усетила, че мисли за нея, Фрея дойде при него. Махаше с опашка и той я потупа.

— Става ли довечера да пробвам сауната? — обади се Матиас, загледан в кучето.

— Прави каквото щеш — тросна се Том.