Амбра я изгледа:

— Добре че си се облякла подходящо.

— Поне не изглеждам като социална работничка християнка — скастри я Джил.

Амбра както винаги носеше пуловер и панталони, далеч не грозни, но не и красиви, нито пък секси. Джил пъхна ръка под дрехите и си нагласи сутиена. Да му се не види, колко й бяха тесни. Днешният й тоалет не беше от най-практичните, тук можеше да се съгласи с Амбра, но тези хора не бяха от обичайния й антураж и се чувстваше леко несигурна. Обикновено я заобикаляха хора, които й се възхищават, които искат нещо от нея. Хора, сред които не се чувстваше по-низша.

Всъщност много добре помнеше Матиас Седер. Помнеше колко интелигентно се държеше. Имаше вид на завършил с отличие един милион дисциплини в университета, докато тя самата едва успя да завърши девети клас и оттогава не беше отваряла книга. Пеенето беше единственото й умение и обикновено това й беше напълно достатъчно, но сред образовани хора се чувстваше леко тъпа. А и този мрачен мълчалив Том на всичкото отгоре! Него пък изобщо не го разбираше, струваше й се малко страшен. Не, тази вечер се нуждаеше от тези дрехи. Може и да не беше високоинтелигентна, нито високообразована, нито имаше изключително важна професия, но поне беше красива.

А и правеше всичко това заради Амбра, напомни си го. Защото си падаше по Том, а Джил не помнеше кога последно сестра й бе харесвала някого.

Матиас метна лъскавата тлъста пъстърва на дъската за рязане и се зае да я филира с остър нож. Обичаше да чисти риба, също и да готви.

— Сам ли я хвана? — попита Том.

Наоколо имаше много места за риболов в лед, но Матиас поклати глава, отдавна не беше ходил за риба.

— Купих я от един от онези рибарски камиони, значи сигурно е тукашна.

Той умело наряза филетата и ги нареди върху дъската. След това бързо почисти костите, перките и тлъстините.

— Ще погледнеш ли картофите? — помоли и кимна към печката.

Том вдигна тенджерата и изля водата от задушените картофи. Матиас извади шалот, вино и сметана и приготви винен сос, накълца копър и прибави жълтъци, овкуси с горчица. Беше намерил хубави продукти и обичаше да готви, но вече беше време да тръгва от Кируна. Дори смяташе да замине още тази вечер, но после научи, че Джил Лопес ще идва. Още един ден, така реши. Сигурно беше преувеличил, като си мислеше за сексапила й. По-добре да я види, за да му мине и да престане със сексуалните фантазии всяка нощ.

Том отвори хладилника и му подаде една бира. Матиас пи направо от бутилката, като не отместваше очи от Том, който зяпаше в празното пространство със сбърчено чело. Матиас остави бирата и сложи рибата във фурната.

— Май си падаш по нея? Журналистката — попита Матиас.

Том сви рамене.

— Не е лоша.

Обаче беше сложил да се изстудява шампанско и ухаеше приятно. Така че Амбра Винтер явно беше нещо повече от „не е лоша“.

— Идват. — Лицето на Том грейна.

Матиас не чу нищо, но Том притежаваше едва ли не свръхестествени сетива. В следващия момент Фрея залая. Матиас погледна кучето.

— Какво си си наумил с този пес? Нали щеше да го връщаш?

— Да.

Сега и Матиас чу колата, която приближаваше къщата. Фрея изръмжа гърлено и отиде с тях до външната врата.

Том отвори и вътре веднага навя сняг. Амбра Винтер тропаше с крака отпред, увита в шал и плетена шапка.

Зад нея стоеше Джил Лопес.

С целия си сексапил.

Боже Господи, тази жена би могла да разтопи целия Северен полюс съвсем сама!

— Здравейте! — пръв проговори Том.

— Добре дошли! — додаде Матиас. — Заповядайте.

Амбра влезе, като внесе облак снежинки и минусови градуси, след нея Джил също се плъзна вътре, с високи ботуши, светлокафяво палто, подрънкващи бижута и лъскави устни. Изглеждаше невероятно. Нахакана, засукана, настръхващо секси.

След като закачиха връхните си дрехи, развиха шаловете, свалиха шапките и се огледаха в огледалото (само Джил), двете жени отидоха в дневната с Том, докато Матиас изтича да донесе шампанското. Джил взе чашата, която той й подаде, дългите пръсти обгърнаха кристала, Амбра също взе своята, кимна и благодари.

Том вдигна чаша:

— Добре дошли!

Двете жени отпиха от шампанското — много добро, помисли си Матиас одобрително, скъпо и снобарско, може би, но нямаше от какво да се срамува. Във виното търсеше каквото и в жените — изисканост, елегантност, вкус. Той погледна Джил — кой носи високи латексови ботуши в такова време? Беше облякла впита рокля от нещо, за което Матиас беше сигурен, че е страшно скъп кашмир. Следваше извивките й като собствената й кожа и беше особено тясна на талията. Подрънкващи обици висяха до шията й, голяма огърлица привличаше погледа към убийственото деколте. Амбра се оглеждаше бдително, докато Джил стоеше насред стаята с изправен гръб и самоуверено нацупена уста.

— Тук не е лошо — отбеляза тя. — Когато Амбра каза, че ще ходим в хижа в гората, си представих дървена колиба.

— Хижа? — Том погледна Амбра въпросително.

Тя се извини:

— Ами виждала съм само антрето.

— Хм… — Той поглади брадата си. — Искате ли да видите и останалото?

И двете кимнаха.

— Ти ги разведи, аз ще довърша готвенето — предложи Матиас.

Погледът му пак се спря върху Джил. Трудно беше да се въздържи, имаше много за гледане. Закръглените форми, високите токчета, тесните дрехи. Джил се усмихна вяло.

— Какво? — попита той.

Погледът й се заигра с престилката, която той беше забравил да свали, преди да дойдат.

— Нищо. Сладък си като домакиня — заяви тя и се обърна.

Амбра се взираше през прозореца на дневната. Къщата, която, оказа се, била на познат на Том, беше разположена на възвишение и тази страна гледаше към гора и планини. През деня гледката през огромния прозорец сигурно беше главозамайваща. Цялата къща беше някак по мъжки грамадна. Таванът в дневната й се струваше към седем метра висок, гигантски канапета, дебели еленски кожи и огромна камина, в която пращеше огън. Дървени греди на тавана и големи прозорци.

Том се присъедини към нея. Ухаеше приятно. Изкъпан. Пак с черна блуза. Без картинки, просто черна и изпъната на гърдите и ръцете. Ако беше друг тип мъж, тя би решила, че парадира с мускулите си, но той изглеждаше напълно лишен от суетност. Освен че миришеше така хубаво. Тя го подуши.

— Радвам се, че все пак реши да дойдеш — прошепна той.

Не се усмихваше, но очите му излъчваха топлота.

— Малко се смущавам от мисълта за сауната — призна тя и отпи от шампанското.

— Ще се грижим за вас, обещавам.

Гласът му беше успокоителен и тя знаеше, че ако изобщо можеше да разчита на нещо, това бе способността на Том да се грижи за нея.

— Гладна ли си? Матиас е наготвил храна за цяла рота.

Амбра въртеше чашата в ръце.

— Колко голяма е ротата, винаги съм се чудела?

— По-малка от бригада и по-голяма от взвод.

Черните му очи проблеснаха и тя усети как я привлича. Този мъж беше истинска загадка. Какво означаваше поканата му за сауна? Какво искаше от нея? Изобщо искаше ли нещо?

— И да, гладна съм — отговори със закъснение.

От кухнята се носеше чудно ухание, а шампанското вече я беше замаяло.

Всички седнаха около масата в дневната, навън валеше сняг, в камината гореше огън. Свещи и приглушено осветление. Тя се спогледа с Джил. Личеше, че дори Джил е впечатлена. Добре. С Джил човек никога не можеше да бъде сигурен — ако нещо не отговореше на очакванията й, можеше да стане направо зла.

Амбра седеше до Том, Джил и Матиас бяха отсреща. Докато Матиас поднасяше храната, Том наля бяло вино в големи чаши.

Вдигнаха наздравица. Погледите на Амбра и Том се срещнаха и изведнъж й се стори направо нереално, че се намират сред горите, при това на нещо, което приличаше на двойна среща. Опита да си спомни дали някога е ходила на такава. Най-близкото подобно преживяване беше, когато писа статия за двойна среща в Йоребру, завършила с убийство. Отпи от виното, реши да не повдига въпроса. Видя, че Джил я гледа развеселено през масата и тайничко се помоли сестра й да се държи прилично.

— Какво ти предстои, Джил? — попита Матиас.

— Ами, на Нова година ще пея в Стокхолм, а после започва пролетният сезон с нови концерти и турнета.

— Тази година ще участваш ли на Евровизия? — обади се Амбра, докато си слагаше още сос и си сипваше салата.

Джил беше участвала веднъж на вътрешния конкурс, класира се на второ място и песента й стана страхотен хит.

Сега поклати глава:

— Не знам, но скоро трябва да реша. — Тя лапна голям залък риба, после картофи и сос. — Така или иначе, имам нужда от голям нов хит, доста отдавна не съм правила. Но не умея да губя. Не успявам да се престоря на радостна за победителя — добави.

Матиас се засмя тихо. Джил се усмихна и пъхна още един залък в уста.

— Много сте различни за сестри — отбеляза Матиас и изгледа проницателно първо Амбра и после Джил.

Прав беше, трудно можеха да бъдат по-различни.

— Аз съм по-малката — заяви Джил.

— И то с цяла година — добави Амбра сухо.

— Не сме биологично свързани и даже не сме истински доведени сестри — продължи тя и направи знак за кавички с две ръце. — Но държим връзка от тийнейджърки.

Том не говореше много, но слушаше внимателно, досипваше им вино, кимаше от време на време. У Амбра нямаше и сантиметър, който да не чувства присъствието му.

— Разкажи ни — помоли Матиас.

Той беше невероятно добър в това да те предразположи да споделяш. Спокоен, внимателен.

— Попаднах в системата на приемните семейства като съвсем малка — започна Амбра. — На четиринайсет бях минала през толкова семейства, че им загубих бройката. Няколко пъти бягах и социалните не знаеха какво да ме правят. Бях се отказала от всичко.

Тя кимна на Джил да продължи разказа.

— Аз пък съм осиновена от Колумбия — поде Джил. — В първите си години живеех в сиропиталище там. След това ме осиновиха една откачена шведка и не по-малко лудият й мъж. Един ден ми дойде в повече и избягах.

Джил беше добра в това. Да сбие адското си минало в няколко забавни изречения. Била е захвърлена в кофа за боклук в Богота, намерили я и после пак я зарязали на прага на сиропиталище, управлявано от монахини. Джил никога не говореше за това, но Амбра подозираше, че е пострадала по някакъв начин в дома, беше чела не една ужасяваща история за условията в тези институции. А накрая се озовала при психичноболна алкохолизирана шведка и жалкия й съпруг.

— Едно лято се срещнахме случайно — обясни Амбра.

— Как? — полюбопитства Матиас.

Излъчваше топлина и съчувствие. Като човек, на когото да довериш всичките си тайни.

Амбра изгледа крадешком Том. Той я наблюдаваше съсредоточено. Беше на нейна страна, изведнъж го осъзна. Никога нямаше да позволи на никого да я нарани. Откъде пък й хрумна подобна високопарна мисъл?

— Аз избягах — обясни Джил. — Отказах да живея повече с тях. Не че и те ме искаха де, мисля, че ме мразеха.

Веднъж Джил беше споделила как майка й казала, че всъщност искала да осинови друго, по-малко, дете, но я придумали да вземе нея. „Всеки ден съжалявам за това решение“ — бил краят на разказа. Накрая накарали Джил да живее в гаража и заплашили да я върнат в Колумбия.

— Изпратиха ме в едно стопанство в провинцията — продължи Джил. — Една жена гледаше коне и приемаше момичета, които създават главоболия.

— Там ли остана?

— Да, докато навърших пълнолетие. Но тогава вече бях започнала да ходя по турнета. Животът на село ми се отрази добре. Действаше успокоително.

— Поне докато аз не дойдох — намеси се Амбра.

— Да, тогава адът се отвори под краката ми — изсмя се Джил.

Амбра беше на четиринайсет. Отдавна беше напуснала семейство Свентин. Приемното семейство, при което живееше в момента, не искаше да я вземе със себе си на почивка. А по закон децата в приемните семейства имаха равни права с всички членове на семейството. Поне така беше на хартия, но Амбра вече беше преживявала какво ли не и нищо не можеше да я изненада. И така, семейството замина на ваканция, а стресираната социална работничка я изпрати в стопанството в провинцията. Винаги бяха стресирани. Винаги бързаха за някаква по-сериозна криза.

— Не ми се вярва да сте се сближили веднага — подхвърли Матиас и им допълни чашите.

— Не, не веднага — подсмихна се Амбра.

Още на тринайсет години Джил беше завършена кучка, а тя самата вече не вярваше на никого.

— Беше омраза от пръв поглед — съгласи се Джил.

Амбра кимна:

— Биехме се като животни.

Не преувеличаваше — в началото имаха сблъсъци почти всеки ден. Амбра беше убедена, че ще я изгонят. Но Рене, жената, която въртеше стопанството, издържа. Съумя да даде на Джил вниманието, от което тя се нуждаеше, като същевременно успя да спечели доверието на Амбра. Годините в стопанството бяха оазис. Повратна точка.