— Вече? — изненада се Джил.

— Ще ставам рано.

Като по чудо беше успяла да се добере до върнат билет за Стокхолм и точно сега копнееше по-силно от когато и да било да напусне тази част на света.

— Кога ти е полетът?

— Следобед, но преди това трябва да работя.

Чиста лъжа.

Джил направи кисела физиономия.

Амбра уморено поклати глава:

— Може ли да тръгваме?

Джил се обади и след петнайсет безкрайни минути каза:

— Ето го.

Слава богу!

Сбогуваха се в антрето. Матиас помогна на Джил с мантото, Том държеше палтото на Амбра и тя припряно пъхна ръце в ръкавите и се отдръпна веднага. Всички размениха няколко бързи прегръдки и след това двете най-сетне излязоха навън.

Амбра се тръшна на задната седалка в колата. Облегна чело на прозореца. Беше грохнала.

— Защо се държа толкова странно? — попита Джил, докато сочеше пътя на Лудвиг.

— Уморена съм — отвърна Амбра уклончиво.

Наистина беше уморена, уморена от цялата тази авантюра в Кируна. Копнееше да се прибере у дома, към ежедневието, към редакцията. Веднъж да си отиде вкъщи, щеше да се опита да тръгне по срещи, обеща си го. Нормални, обикновени, необвързани мъже.

— Аз пък си прекарах чудесно. Бяха много готини. Или поне Матиас. Ти се държа страшно студено с Том. Какво всъщност стана между вас?

Амбра я изгледа кисело:

— Изненадана съм, че въобще си забелязала нещо. При цялото това флиртуване с Матиас. Нали каза, че нямате нищо общо?

— Нямаме. Това беше безобиден флирт. За какво се цупиш? Какво очакваше?

— Не знам.

— Сама каза, че той си има момиче.

— Бивша — напомни и тя. — Която има гадже.

— Да, да, да, мен ако питаш, по-добре ти е без него. Вярвай ми.

Как само мразеше Джил да прави така — да й казва как да се чувства!

— Не може ли поне няколко минути да ме оставиш да тъгувам, преди да почнеш да ме агитираш да гледам позитивно?

— Никой мъж не заслужава тъгуване. — Джил изглеждаше искрено учудена.

Тя удари длан по облегалката на шофьора:

— Лудвиг! След малко трябва да завиеш!

— Знам. Още имам джипиес — отвърна Лудвиг кисело.

— Свий тук — размаха ръка Джил.

— Знаааам.

Амбра се помъчи да не слуша постоянното им джафкане, загледа се през прозореца към превитите от снега клони, които профучаваха покрай тях. Колата беше голяма и топла, но навън си беше същинска пустош.

Определено щеше да загърби тази история. Веднага. Така или иначе, нищо не се беше случило, повтаряше си тя, докато оставяха километър след километър гора зад гърба си. Всичко си беше както обикновено. Нямаше никаква причина да чувства поражение. Нямаше никаква причина да бъде разочарована. Може би просто не беше доразбрала нещо и в момента Том и Матиас обсъждаха колко е досадна. Оставаше й само да продължи напред. Стегни се, Амбра.

Мразеше този израз. Точно него употребяваха приемен родител след приемен родител, когато тя паднеше, когато се удареше, когато някой я блъснеше, когато беше нещастна. „Стегни се, Амбра. Избърши сълзите, Амбра. Не й обръщайте внимание и ще спре.“

Джил беше права, просто трябваше да забрави тази история.

Точно така щеше да постъпи. Само първо да разбере как се прави. Как игнорираш чувствата си, желанията. Как игнорираш болката.

Стегни се, Амбра.

Тя облегна чело на прозореца и се загледа в гората — тиха, тъмна, заплашителна.

22

Амбра прибра компютъра в чантата. Набързо провери още веднъж в гардероба, в банята и под леглото в хотелската стая, за да се увери, че не е забравила нищо, но беше взела всичко. Щеше да е приятно да се прибере у дома, да остави зад гърба си Кируна и всички несполуки и спомени, помисли си тя, докато си обличаше палтото. Беше успяла да уреди късно напускане на хотела, за да се престраши да отиде още веднъж до къщата на семейство Свентин. Изглеждаше все така необитаема, а и тя дори не беше сигурна какво се надяваше да постигне с идването си. Остави още едно съобщение на почиващата социална работничка, след което се върна в хотела да си досъбере багажа.

Щеше да иде в редакцията още следобед, пък и беше обещала да изпрати готов текст същия ден, та Грейс да престане да се цупи. Имаше още малко време до идването на таксито, затова полегна на кревата с телефона в ръка. Прегледа новините. Светът си беше жив и здрав. Стига да не живееш в Сирия. Разсеяно прегледа профила на Джил в инстаграм. Сестра й беше качила снимки от вечерта. Чашите шампанско, огъня в камината, но и една снимка, на която се виждаше Том. Няма да му хареса, помисли си тя, леко злобно. Прочете коментарите и видя колко са противни. Джил не беше преувеличила вчера — от някои действително можеше да ти се изправи косата. Амбра докладва всички хейтърски коментари и остави телефона. Стигна до извода, че в едно отношение пътуването се оказа полезно — за първи път от дълго време почувства, че иска да срещне някого. Мъж.

Съвсем наскоро един колега от „Дагенс Нюхетер“ се беше свързал с нея в туитър, предлагаше да се видят. Дали да приеме и като се прибере, да излязат на кафе? Като цяло щеше да й се отрази добре да излиза повече. Да се изправи срещу някои от страховете си, да направи нещо извън работата.

Срещата с Елса също беше приятна. Беше показала на старицата как се чати и как се правят снимки с телефона и след леки първоначални проблеми с ауто коректора вече успяваха да си пращат кратки съобщения. Елса особено си падаше по емотиконите и последното съобщение, което Амбра получи, беше пълно с цветя, самолети и махащи ръчички.

Беше увила в чифт чорапи жабката, която Елса й подари, и я беше прибрала старателно в чантата. Жабата щеше да стои на нощното й шкафче заедно с единствената снимка на родителите й и един безумно скъп и непрактичен свещник от „Свенскт тен“, подарен й от Джил.

Просто щеше да се съсредоточи върху добрите страни от престоя си тук и щеше да забрави всички други. След няколко дни вече нямаше да я е грижа. Догодина по това време щеше да е просто поредният неприятен спомен сред всички, които беше натрупала с времето. Един от многото. Помниш ли, когато направи пряко включване с обърнат наопаки пуловер, ха-ха? Или когато се навря без покана при един бесен партиен лидер и той те нахока, ха-ха? Или — най-смешният, — когато си мислеше, че онзи бивш войник в Кируна си пада по теб? Ха-ха-ха!

На вратата се почука. Амбра предположи, че камериерката иска да влезе да почисти, понеже тя беше задържала стаята толкова до късно.

— Влез — извика и се надигна на лакти.

Не последва отговор и тя стана да отвори.

Том Лексингтън.

Това е шега!

— Здравей! — промълви той.

Запълваше цялата рамка на вратата с размерите и присъствието си.

Амбра хвана бравата и стисна здраво метала. Сега беше моментът да каже нещо хапливо. Или да тресне вратата.

— Здравей! — изломоти само.

Той надникна над рамото й към събрания й багаж.

— Заминаваш ли?

— Таксито ще дойде всеки момент.

Той пъхна ръце в джобовете на якето и облегна рамо на рамката.

— Исках да те видя, преди да тръгнеш.

Тя пристъпваше от крак на крак.

— Можеше да звъннеш. Или да пишеш.

— Можех — отвърна той.

Тя мълчеше. Продължи да пристъпя, измъчваше се, но най-накрая се реши. По-добре да го каже. Пое си дъх.

— Извинявай, задето така се нацупих снощи.

Том леко изкриви устни:

— Аз съм виновен, ти няма за какво да се извиняваш. Не знам какво стана. Не биваше да… знаеш…

— Няма нищо — рече тя.

— Страхотна си, това искам да кажа. Беше ми приятно да общуваме тези дни. И беше полезно за мен — да излизам, да говоря с теб. Наистина значеше много за мен. Признателен съм. Но нали ти обясних каква е ситуацията…

О, боже, тя не беше сигурна още колко ще изтърпи от тези извинения! Том я караше да се чувства като рехабилитаторка или нещо подобно.

— Няма нужда да обясняваш — прекъсна го, но той продължи:

— Не знам какво стана. Цяла нощ не мигнах и размишлявах, не искам да смяташ, че съм имал някакви задни мисли. Напоследък съм извън равновесие, разбираш ли, и в сауната беше горещо и може би виното…

— Добре, Том — прекъсна го пак тя и облегна буза на отворената врата.

Не беше сърдита, не беше ядосана. Наистина беше добре. Джил беше права, свалките за една нощ не бяха за нея. Том я привличаше и тя беше разчела собствените си чувства в ситуацията. Да, чувстваше се унизена и глупава. Но това си бяха нейните чувства, не неговите. Голяма работа! Сега щеше да се прибере у дома и да спи с журналиста от туитър, реши го.

— Благодаря, че дойде — кимна.

— Не исках да се разделяме така.

— Да — съгласи се тя.

— Дали можем да бъдем приятели?

— Разбира се. Приятели, естествено. — Тя изстена вътрешно.

Той изглеждаше облекчен и посочи багажите:

— Аз ще ти ги сваля.

След кратко колебание тя прие, не искаше да бъде груба, след като явно щяха да бъдат „приятели“. Слязоха заедно до рецепцията, тя набързо уреди сметката и после се спряха пред хотела.

— Няма нужда да чакаш с мен — обърна се към него с надеждата да схване намека.

Той избърса снега от лицето си. Няколко снежинки бяха кацнали в черната му коса — бели звезди в мрака.

— Така правят приятелите. Чакат заедно — отвърна.

— Вярно.

И те чакаха.

И чакаха.

— Студено е — потръпна Амбра в тънкото си палто. Умираше от студ. — Дали да не чакаме вътре?

— Не идва кола — заяви той убедено.

— Идва — възрази тя.

— Не.

Той вдигна чантата й и тръгна към паркинга.

— Какво правиш? — подвикна тя и заподтичва след него. — Таксито ще дойде всеки момент.

— Няма да дойде.

Том натовари багажа в собствената си кола.

— Ще ме отвличаш ли? — попита тя раздразнено.

Той затвори багажника, отвори предната врата и я задържа:

— Скачай, ще те закарам.

— Ама таксито…

— Качвай се.

След четвърт час Том сви към летището на Кируна. Паркира пред терминала, слезе и извади чантата на Амбра от багажника.

— Аз ще си я нося — изсъска тя и протегна ръка.

— Ще ти помогна — отвърна той твърдо, без да обръща внимание на гневно проблясващите й очи.

Чантата тежеше, а Том още се измъчваше от угризения, искаше да й услужи по някакъв начин.

Амбра вървеше напред и той следеше с очи леката й походка. Добре че изгладиха нещата помежду си и можеха да се разделят като приятели.

Том почака, докато тя взе бордната си карта. Чантата остана като ръчен багаж — той знаеше, че безценният й компютър е вътре. Странно колко бързо можеш да опознаеш някого.

Тя се обърна:

— Е…

Е…

Наближаваше Нова година и летището беше оживено. Около тях бързаха хора със сакове, ски и бебешки колички.

— Благодаря, че ме докара — каза Амбра, а в същия миг Том, без да се замисля, протегна ръка към нея.

Тя беше свалила шапката и косата й стърчеше на всички страни.

Той си мислеше, че просто ще приглади една особено непокорна къдрица, но ръката му някак не спря дотам. След като я отметна, видя как къдрицата се върна, затова продължи движението и неволно я погали по бузата, бавно и нежно. Амбра се вцепени и се вторачи в него. Пръстите му бяха загрубели, затова движенията му бяха плавни, сякаш искаше да се увери, че кожата й наистина е толкова нежна, колкото си я спомня.

Така беше.

Пръстите му се задържаха върху меката кожа.

Да стои насред летище Кируна и да гали Амбра по бузата — би трябвало да го усеща като нещо нередно, но не беше така. Усещаше го като най-умното си деяние от дълго време насам.

— Какво правиш? — промълви тя с вдигнати вежди.

Цялата му длан вече беше върху бузата й, Том не знаеше как се е озовала там. Амбра примигна бавно, но не отмести очи от неговите. Не изглеждаше особено суетна жена, затова той предположи, че тези дълги черни като въглен клепки са истински.

— Благодаря ти за тези дни — прошепна й.

Тя си пое дъх, все едно беше забравила да диша и сега го компенсираше с бавни и дълбоки вдишвания.

— Том?

— Да?

Трябваше да спре да я гали. Но Амбра го гледаше с очи, зелени като планински езера и брезови поляни през пролетта. И след това му се стори, че тя притиска бузата си към дланта му, леко движение, но достатъчно насърчаващо, че Том да плъзне пръсти към тила й, под къдравата й коса. Все едно докосваше котка или кожа от норка, беше толкова невероятно мека… Той чу някой да издишва и разбра, че това е неговата собствена въздишка.

Point of no return.

Всички мисии, на които беше ходил, имаха такава точка, след която нямаше връщане назад. И сега той я приближаваше.