Амбра изтърси трохите от гърдите си. Поне да беше купила вино. Завлече се до малката си кухня. Някой не й ли беше подарил бутилка ликьор? Да, Джил я беше донесла, незнайно защо. Ето я, неонова на цвят и неотворена. Дали? Амбра намери чиста чаша, взе я заедно с бутилката и се върна на дивана. Включи телевизора, пусна един от любимите си епизоди от „Капанът на лукса“, който беше записала. Млад мъж плачеше, понеже трябваше да продаде любимата си компютърна игра.

Наля ликьор в чашката за варено яйце, сама вдигна тост и я пресуши. Пак си сипа и установи, че си задържа дъха, като пие, и почти не усеща вкуса.

След третата чашка отиде в кухнята и взе по-голяма стъклена чаша. Каквото и да си говорим, ликьорът става по-вкусен с всяка пресушена чаша.

24

Том прибра покупките си от супермаркета в торбата. Хляб, кучешка храна, плодове. Магазинът беше почти пуст, всички си бяха вкъщи и готвеха, гледаха телевизия, общуваха или каквото там правят в почивните си дни нормалните хора без синдром на посттравматичен стрес.

— Здрасти! — чу се зад гърба му.

Той се обърна към добре познатия глас.

— Здравей, Елинор! — отговори и се спря с покупките в ръка.

Елинор държеше плик от магазина за алкохол. Той мерна бутилка шампанско. Вярно, довечера беше Нова година.

— И ти ли излизаш? — попита тя.

Том кимна и двамата тръгнаха заедно.

— Здравей, Фрея! — засмя се тя, когато кучето, което чакаше отвън, замаха с опашка.

Фрея някак беше останала при него. Не беше сигурен как точно се получи, но няколко дни беше отлагал да се обади на Елинор или Нилас. Сега чакаше с нетърпение редовните разходки и движението заедно с кучето. Елинор също не се беше обадила и просто продължиха така.

— Как се справяте? Изглежда много по-весела.

— Бива — отвърна той, докато отвързваше кучето.

Елинор ги изпрати до колата. Разбира се, ако тя поискаше да си вземе Фрея, той щеше да я върне без колебание. Но не му пречеше да я задържи още малко. Отвори багажника, прибра торбите. Фрея вече чакаше до предната врата и махаше с опашка.

— Исках само да ти кажа здрасти — продължи Елинор. — Ти също изглеждаш по-весел.

Тя предпазливо сложи ръка на рамото му и се усмихна:

— Честита Нова година, Том!

И с тези думи си отиде.

Той се качи в колата, запали двигателя, докато нещо подобно на надежда започна да изпълва гърдите му. Фрея, която обичаше да седи до него, излая. Той се протегна и я потупа по главата.

— Чу ли? На Елинор й хареса как изглеждам.

Това беше крачка напред. Трябваше да се вземе в ръце — заради нея. Дотук с пиенето.

Паркира пред къщата, Фрея изскочи навън и задуши из снега. Том взе торбите и извади зеленчуците, плодовете и сока. Забеляза, че напоследък се храни по-добре. Не беше съзнателно решение, просто така се беше получило. Освен това и се движеше повече благодарение на Фрея.

Завъртя се из къщата и поразтреби, погледна към дивана, където беше седяла Амбра. Беше хубава целувка — онази на летището, всъщност невероятна, фантастична целувка.

Слезе в сауната, провери дали всичко е заключено. Видя нещо да се белее в една от кабинките. Свали тънкия плат от закачалката и установи, че е бял дамски топ с презрамки. Лъхна го мирис на парфюм и той веднага разпозна аромата. Амбра. Беше неин. След масажа се беше облякла набързо и явно го е забравила. Том постоя с меката дреха в ръка, после умислено се качи на горния етаж.

Наля си чаша сок, загледа се през кухненския прозорец. Беше приятно цялата къща да е на негово разположение. Но не успяваше да заличи образа на Амбра — как стоеше тук, в неговата кухня, пиеше шампанско, очите й блестяха. Той метна дрехата на облегалката на стола и извади телефона си. Написа бързо:

Здравей! Как си? Поздрави, Том

Изпрати го. Зачака с телефона в ръка. Дали не трябваше да напише още нещо? Дали тя щеше да отговори?

Телефонът издаде глухо бръмчене. Той взе чашата със сока и телефона в дневната, искаше да седне на дивана и да чете на тишина и спокойствие. Погледна нетърпеливо дисплея.

Добре съм. Благодаря. Ти?

Той отговори бързо:

Добре, благодаря.

Изпрати го, но усети, че е избързал. Трябваше да каже нещо повече. Написа:

Какво правиш?

Дали тя се намираше в Стокхолм в момента? Чудеше се къде в Стокхолм живее. Малък апартамент в центъра? Голяма нова къща в някое предградие? Или живееше с някого? Изпиука ново съобщение. Беше усилил звука, за да не пропусне нищо. Прочете:

Нищо.

Той остана така, с телефона в ръка, умислен. Беше крайно пестелива на думи. Дали беше заета? Сърдита? Дали не трябваше да й се обади по-рано? Защо й писа сега? Почеса се по челото. Не беше свикнал да се мъчи да тълкува смисъла на една-единствена дума. Но ако тя не искаше той да продължи да й праща съобщения, нямаше ли просто да го напише? Да, реши той, затова написа:

Нищо?

Отговорът се забави и Том стана от дивана. Натрупа дърва в камината, запали я, зачака нетърпеливо, най-сетне чу пиукането. Този път отговорът беше по-дълъг:

Гледам телевизия. Хора, които напълно са си объркали финансите, получават помощ от двама сърдити мъже, които им се карат за натрупаните дългове. Ужасно е. Но това е тайният ми грях. Или поне един от греховете ми.

Той не беше сигурен дали не се шегува, затова попита: Такива работи ли дават по телевизията?

Седеше с телефона в ръка и чакаше. Есемесът дойде:

Не си ли гледал „Капанът на лукса“?

Той отговори бързо:

Рядко гледам телевизия.

Отговорът не се забави:

Сноб.

Том се засмя. Фрея вдигна глава и го изгледа озадачено. Телефонът изпиука отново:

Пия ликьор. Никога не пия.

Той почти чу гласа й, докато четеше тези думи. Усмихна се и написа:

На Коледа пи. Беше пияна.

Дълга пауза. Дали не постъпи глупаво, като й припомни онази вечер? Но той обичаше този спомен. Амбра беше сладка, когато се напиеше. Изглеждаше весела и отпусната. Както след сауната. И след целувката. Отговорът беше:

Да, вярно. Горе пих доста. Стройната Кируна.

Хм. Какво да й напише сега? Не беше много опитен в това. В празните приказки. И то по телефон. Да повдигне ли въпроса за целувката? Макар че тя може би я беше забравила. Получи ново съобщение. Гласеше:

Днес имам рожден ден.

Том го прочете няколко пъти. Дали беше някъде навън да празнува? Или пък беше поканила гости на вечеря? Само че спомена телевизия, затова предположи, че е сама. Престраши се и попита:

Може ли да ти се обадя?

Държеше телефона, чакаше. Не получи отговор.

Амбра се взираше в телефона. Четеше последното съобщение от Том, отново и отново. Може ли да ти се обадя? Не го беше очаквала. Но пък не беше и възнамерявала да му каже за рождения си ден. Погледна бутилката от ликьора. Съдържанието беше намаляло значително, което вероятно означаваше, че пак е пияна и в такъв случай със замъглена преценка. Искаше ли да говори с Том? Помисли и написа:

Да.

Разбира се, че искаше да говори с Том. Чатът с него беше най-приятното й преживяване за целия ден.

Телефонът иззвъня веднага.

— Честит рожден ден! — поздрави я той. — Безпокоя ли те?

Гласът му беше хубав. Спокоен и дълбок.

— Благодаря ти. И не, не ме безпокоиш. Просто си стоя вкъщи.

— Може ли да попитам на колко ставаш?

— На двайсет и девет. Една година до трийсет.

— Млада младина.

— Ти на колко си? — попита тя.

— Скоро ставам на трийсет и седем. И рождените дни ли мразиш?

— Не чак толкова. Ти какво правиш?

— Вкъщи съм. Седя на дивана.

Тя затвори очи и си го представи. Дълги изпънати крака, по всяка вероятност облечен в черно. Стори й се, че чува пращене. Дали беше запалил огън? Дали съществуваше по-уютен звук от пращящи и пукащи цепеници в камина?

— Тази вечер ще има Северно сияние. Имате ли сняг в Стокхолм? — продължи той.

— Малко. Не като в Кируна.

И в този момент Амбра почувства нещо, което никога, в целия си живот, не беше очаквала да почувства — копнееше за Кируна.

— Имаш ли планове за тази вечер? — попита той.

Амбра погледна часовника. Беше осем. Смяташе в девет да си легне и да сложи край на този жалък ден.

— Не бих казала.

— Какво правиш, откакто се прибра от Кируна?

Тя остави чашата, легна на дивана, сви се на кълбо с телефона в ръка и с гласа на Том в ухото.

— Най-вече работя. Матиас още ли е при теб?

— Не. Замина същия ден, когато и ти, оттогава не сме се чували.

Целувката на летището нахлу в съзнанието й. Той не говореше за нея. Дали тя трябваше да повдигне въпроса? Дали да се преструва, че нищо не е станало, или пък да подхвърли безгрижно: „Между другото, благодаря за онази целувка, мисля за нея всеки час през последните няколко дни“. Задоволи се със:

— Матиас ли е най-добрият ти приятел?

— Не. Може би преди беше. Но отношенията ни са малко по-сложни.

Амбра си помисли, че Том има твърде сложни отношения с всички, но коя ли беше тя да го съди, нейните собствени връзки също не бяха безоблачни.

— А кой е най-добрият ти приятел?

Ако той й отговореше „Елинор“, щеше да му затвори, така реши. Той мълчеше в къщата си в Кируна.

— Странно, май е приятелят ми Дейвид. Познаваме се отдавна, беше ми страхотна опора, когато се прибрах в Швеция. Той е от приятелите, които ти дават сто процента от себе си. Но точно сега не поддържаме връзка. Не и след Чад.

В първия момент Амбра не разбра какво й казва. Журналистът у нея се пробуди сред алкохолните пари. Тя се надигна на дивана, усети, че ръцете й са настръхнали.

— Чад ли? Какво си правил там?

Дълго мълчание.

— Няма нужда да ми казваш, все едно не съм питала — рече тя накрая, едновременно искаше и не искаше да изтръгне информация от него.

Чу го как си поема дълбоко дъх.

— През лятото бях там по работа. Плениха ме.

Това не го беше очаквала.

— Кой?

Дълго мълчание.

— Местни бандити.

— Леле!

— Да.

— За колко време?

— За дълго. Не бива да говоря за това.

— Няма проблем — каза тя бързо. — Изпих толкова ликьор, че вероятно утре няма да помня какво сме говорили.

Чу в слушалката някакъв тих звук. Ако не го познаваше, би помислила, че се смее.

— Какво харесваш у Дейвид? — попита тя, докато търсеше бележник и химикалка. Питаше се какви качества са необходими на човек, за да бъде най-добър приятел с Том Лексингтън.

— Познаваме се отдавна. На него може да се разчита, предан е. Истински приятел.

— Но сте изгубили връзка?

— Сложно е.

Разбира се.

— А на теб кой ти е най-добрият приятел? — върна й въпроса той.

— Джил, предполагам. И при мен е сложно. Джил постоянно пътува.

— Не сте ли прекалено различни?

Аха, значи по беше забелязал.

— Да, много сме различни. Харесвам и някои хора в офиса, но рядко общувам с колегите.

Тя си помисли, че трябваше да промени това. От какво всъщност се боеше?

— Никой друг?

— Не. През цялото си детство се местех от град в град, все при различни приемни семейства, нямах време да се сприятеля с някого, преди пак да ме преместят. А и бях ужасно срамежлива. — Тя легна и подпря глава на подлакътника. — По-лесно е да си възрастен. Фрея още ли е при теб?

— Тук е. Май е време да я изведа.

— Благодаря, че се обади. И че ми честити — въздъхна тя.

— Приятно ми беше да си поприказваме. Надявам се да прекараш добре остатъка от рождения си ден.

— Ти също. — Тя направи гримаса. — Исках да кажа, дано вечерта ти да е хубава.

След като затвориха, Амбра легна на една страна на дивана. Пъхна възглавница под бузата си и затърси опипом дистанционното, за да пусне звука на телевизора. Погледна бележника, който беше оставила на масичката. Напълно беше забравила за него. Взе го и зачете. Беше отбелязала Чад с две удивителни и подчертано дебело. Отдолу беше надраскала набързо: дали е от лошите момчета?

Наля си още ликьор, легна и започна да отпива по малко, докато зяпаше записа на „Капанът на лукса“. Но мислите й бяха другаде. Какво, по дяволите, е правил Том в Чад?

25

— Какво имаме за пожара в Шиста? — попита Грейс на другата сутрин.

Все тези пожари.

— Говорих с полицията, подозират умишлен палеж — отговори Амбра.

— Идеално. Ще нахвърлиш ли нещо?

— Вече съм се заела.

Амбра набързо написа текста и го изпрати на онлайн редактора, който го качи на уебсайта. „Афтонбладет“ отдавна се беше прехвърлил почти изцяло в интернет пространството. Все още печатаха хартиени вестници, но фокусът падаше върху сайта, там човек можеше да изпъкне, там всички се бореха да попаднат най-горе, на „първа страница“. Грейс беше ситото, през което минаваха всички новини.