Написа в гугъл „Изабел де ла Грип“ и намери номера на мобилния й телефон. Остана известно време така, вторачена в номера. Щеше да прекрачи границата. Ако се обадеше и Том научеше за това… Тогава край с телефонните разговори и флиртуването. Само че тя беше журналист до мозъка на костите си, не можеше да се сдържи, затова набра номера.

— Да, Изабел на телефона?

— Здравейте, казвам се Амбра Винтер, репортер от „Афтонбладет“. Бих искала да ви задам няколко въпроса, удобно ли е?

— Разбира се.

— Става дума за работата ви в Чад.

— Да?

— Вярно ли е, че миналото лято е имало инцидент?

Дълго мълчание.

— Помислих, че искате да разговаряме за работата ми като лекар, не желая да говоря за това.

— „За това”? За кое? Отвлякоха ли ви в Чад?

— Съжалявам, не мога да водя този разговор. Дочуване.

Настъпи тишина.

Амбра въздъхна. Да, беше голям успех, няма що.

Обядва сама, като подслушваше чуждите разговори за празнуването на Нова година. После остави приборите си в миялната, взе си кафе и се върна на бюрото. Крайно време беше да се захване за работа, но не можеше да остави тази история с Том. Трябваше да я проучи. Отвори снимката му, която беше запазила, онази, на която надзираваше срещата на акционерите. Не можеше да отрече, че той я възбужда. Но нейната задача беше да повлиява на политики и възгледи, да работи срещу антидемократичните сили. И тя я приемаше с цялата си сериозност. Ако Том е убивал цивилни хора при нелегална операция, тя не може да му бъде приятелка, твърдо го вярваше. Това щеше да ги постави в противникови отбори.

Сериозните й размисли бяха прекъснати от звъна на телефона. Беше скрит номер. Обикновено не отговаряше на непознати номера, в девет от десет случая се оказваха ненормалници, затова след секунда колебание затвори, точно сега нямаше сили да слуша обиди, омраза или конспиративни теории.

Към три часа пак отиде при Карщен. Той се беше отпуснал върху бюрото, заровил глава в ръцете си. По бюрото му бяха пръснати отворени кутийки с хапчета против главоболие. В чашата му съскаше разтворима таблетка.

— В ден като този се чувствам в пълна безопасност, като знам, че ти отговаряш за отразяването на националната сигурност — заговори го Амбра.

Карщен надигна глава и направи гримаса. Лицето му беше посивяло.

— Седни, ако трябва — промърмори той, поизправи се, взе химикалка и разбърка с нея съдържанието на чашата си. Изгълта го и си избърса устата с ръка. — Отвратително! — изпъшка.

— Снощи не близнах алкохол — сподели Амбра услужливо.

Карщен притисна чело и преглътна няколко пъти.

— Нямате ли си някаква работа в „Извънредни новини“?

— Не, спокойно е. Всички се цупят, не могат да намерят вълнуващ начин да съобщят, че на Нова година е било необичайно спокойно.

— А ти какво искаш?

— Знаеш ли за някакво събитие в Чад, което може да е свързано с шведи?

— Какво например?

Тя се поколеба.

— Отвличане. Спасителна операция. Битка.

— Кога?

— Миналото лято.

— Мога да проверя, но ще отнеме време. Имам един приятел във Външно. Мога да проверя и по други канали. Но първо трябва да ида до тоалетната — добави той, скочи рязко на крака и се втурна по коридора.

Амбра се върна на бюрото си, потънала в размисъл. Телефонът й звънеше — пак скрит номер. След известно колебание вдигна:

— Амбра, „Афтонбладет“.

— Здравейте, казвам се Лота, търсили сте ме.

— Така ли?

Името Лота изобщо не й звучеше познало.

— Работя в социални грижи в Кируна. Амбра Винтер ми е оставила няколко съобщения. Не сте ли вие?

Амбра се сепна.

— Лота? Тоест Ане-Шарлоте Янсон?

— Да. Всъщност още съм в отпуск, но останах с впечатление, че е спешно.

Амбра бързо се приготви да води бележки.

— Много благодаря, че се обадихте. Аз съм репортер в „Афтонбладет“ и исках да ви задам няколко въпроса за приемните домове, в които сте настанявали деца, и особено за едно конкретно семейство.

— Не мога да давам подобна информация просто така.

Не, тя го знаеше, но все пак направи опит:

— Семейство Свентин. Познавате ли ги?

— Както казах, технически погледнато, още съм във ваканция. Просто реших да отговоря на обажданията ви.

Гласът прозвуча значително по-рязко. Или само така й се стори?

— Благодарна съм, че се обадихте — повтори Амбра и се опита да звучи като човек, на когото можеш да довериш всичко.

— Никога не обсъждаме конкретни семейства по телефон. Или имейл.

Амбра забеляза, че оставя отворена вратичка. Лота може би щеше да се съгласи да говори очи в очи.

— Разбирам. Кога се връщате на работа?

— Утре. Ще бъда в кабинета си.

Амбра й благодари още веднъж и затвори.

Погледна часовника. След два часа свършваше работа. Довечера петдневното й дежурство приключваше. После щеше да е свободна цели пет дни. Обмисли всички алтернативи. Но всъщност вече беше решила.

Щеше да се върне в Кируна.

28

Матиас Седер беше работил здраво цялата седмица, още от връщането си от Кируна, и тялото му започваше да го усеща. Беше събота и трябваше да има свободен ден. Но нямаше значение какъв ден е, нацията винаги беше под заплаха, затова Матиас работеше без спиране. Но все пак през уикенда темпото в щабквартирата на „Лидингьовеген“ беше значително по-спокойно, отколкото през седмицата. Повечето работещи във военното командване спазваха обичайното работно време, присъстващите днес бяха като него — работохолици или такива, които се мъчеха да са в крак с постоянната външна заплаха. Терористите, държавите агресори и хакерите не се интересуваха от шведските закони за четирийсетчасовата работна седмица и извънредните часове.

Матиас вече беше смогнал да напише анализ за терористичната заплаха при държавно посещение, доклад за заподозрян чуждестранен шпионин, както и рапорт за модерна подслушвателна техника, който трябваше да изпрати в Министерството на външните работи през седмицата. Сега беше ред за първото от двете интервюта за деня. Обикновено набираха нови хора именно през уикенда, а него това го устройваше идеално.

Стана и покани жената, която чакаше пред стаята му.

— Филипа — представи се тя със сухо и здраво ръкостискане.

Беше дребна и бледа жена, съвсем скромна, светлокестенява коса, светли очи, плетен пуловер, джинси и доста опърпана дамска чанта.

— Благодаря, че дойдохте в събота.

Той я покани в кабинета си.

Филипа беше компютърен хакер — Матиас научи за нея от един от познатите си в КТУ, Кралския технически университет, едно от най-елитните висши училища в страната и инкубатор на компютърни гении. А също и развъдник на потенциални агенти в разузнаването. Тя седна срещу него. С предпазливия си език на тялото и тихия си глас оставяше впечатление за младост и несигурност, но Матиас не се заблуждаваше лесно. Да, Филипа беше млада, едва на двайсет и две, но вече имаше диплома по информатика и според източника на Матиас не съществуваше компютърна система, в която тази млада хакерка да не може да проникне. Сега оставаше да я прикотка, преди някой друг да я е отмъкнал.

— Започваме ли?

Филипа кимна и Матиас започна интервюто с ежедневни въпроси, съвсем общи, за да я поопознае. Срамежливостта нямаше да е проблем, но не биваше да се превръща в спирачка за нея. В новия му суперекип всички трябваше да умеят да налагат мнението си сред останалите експерти. Говореха за ценности и Матиас заобикаляше темата, задаваше един и същи въпрос по различни начини, искаше да добие представа какво в действителност мисли тя за правилното и грешното, живота и смъртта, войната и мира. Политическите пристрастия не играеха роля, но с хора с предразсъдъци никога не се работеше лесно, те не приемаха фактите, гледаха всичко през черно-белия си филтър. Опасни хора.

— Защо искате да работите за нас?

Тя се усмихна за момент:

— Обичам да прониквам в компютърни системи.

— Защо?

— Защото е интелектуално предизвикателство. А тук ще мога да го правя законно.

Интервюто продължи четирийсет и пет минути, целта беше просто да придобие първоначално впечатление. Но вече имаше добро предчувствие за нея.

— Ще се свържем с вас за второ интервю — обеща й накрая.

Слезе до кафенето и си взе салата, която изяде в кабинета си. Работи още около час и после прие втория кандидатстващ за деня — пенсиониран криптолог. На своите шейсет и седем години човекът беше на ръба на старостта, но Матиас държеше екипът му да е разнообразен. Вярно, у младите имаше интелектуална гъвкавост, която възрастните губеха. Освен това, младите притежаваха естествен усет как работят социалните мрежи, което беше абсолютно незаменимо във време, когато толкова много от заплахите идват чрез интернет и терористите се свързват помежду си в групи във фейсбук. Но възрастово разнообразният екип помагаше за намирането на неочаквани идеи, а опитен криптолог се изграждаше в продължение на дълги години работа.

След интервюто Матиас реши да постави човека в списъка си „Може би да, може би не“. Колко би искал да може да обсъжда тези интервюта с Том — помисли си не за първи път тази седмица. Том беше невероятно проницателен. Виждаше отвъд очевидното, беше спокоен и методичен и умееше да прави креативни връзки и анализи по-добре от всеки друг.

Матиас отиде до миниатюрното си прозорче. Това беше официалният му кабинет. В другия, неофициалния, нямаше прозорци.

Навън беше тъмно, но вътрешният двор беше осветен с прожектори. Пазачите бяха разположени дискретно. Матиас още не знаеше какво да прави с Том. С пътуването до Кируна пое риск и му се струваше, че разговорът им за случилото се беше стъпка в правилната посока. Но Том не му беше простил, още по-малко пък си беше върнал доверието в него, беше повече от ясно. Освен това, беше потиснат, и физически, и психически, също очевидно. Откакто Матиас напусна Кируна, не се бяха чували. Стисна основата на носа си с два пръста. Дали просто не трябваше да се откаже? Имаше други, с които можеше да се свърже. Но нямаше втори като Том Лексингтън. Беше най-добрият, а Матиас искаше най-добрите. Погледна заснежения вътрешен двор.

Бяха тук, в щабквартирата, в онзи ден, когато той предаде Том. И до днес помнеше изражението му, понякога го сънуваше — как лицето му се вкамени, когато осъзна мащаба на предателството. В онзи ден Матиас беше толкова притеснен, че едва говореше, когато се изправи и произнесе думите, които защитиха отряда, но унищожиха приятелството му с Том. С рязък тон произнесе речта, която беше репетирал цяла нощ:

— Капитан Лексингтън не беше в добро състояние, когато заминахме за Афганистан. Реагира твърде остро тогава, както и сега. От известно време не е на себе си. Не може да се изключи извършителят да е бил въоръжен.

Том го беше изгледал с безумен поглед. Той рядко се ядосваше, но разгневеше ли се, не беше приятна гледка. Все едно самият дявол е приковал очи в теб.

— „Извършителят“? Не беше никакъв извършител, беше невъоръжено дете.

Матиас отвърна с безизразно лице. Ако Том благоволеше да се успокои малко, той може би щеше да успее да спаси и двама им.

— Беше тъмно, цареше хаос. Не може да се изключи да е представлявал заплаха — продължи с убедителен глас, опита се да накара Том да осъзнае, че преди всичко трябва да спасят отряда. Че станалото е злощастно, но няма смисъл да се ровят в него. Не си заслужаваше.

Том се вторачи в него, след което се обърна към накичените с медали мъже, неговите съдници:

— Убихме беззащитно дете. Не ми дреме за тази демонстрация на сила. Беше нередно, а вие така се боите за собствените си кожи, че би трябвало да се срамувате.

Разбира се, беше напълно прав. Но това беше без значение. След тази среща кариерата на Том в армията приключи.

Беше длъжен да постъпи по този начин, помисли си Матиас и проследи с поглед един самотен войник. Но ако днес беше поставен пред същия избор, не знаеше дали щеше да вземе същото решение. Това, в което не се съмняваше, беше, че нацията се нуждае от Том. Някак трябваше да го убеди.

Матиас прегледа още няколко молби на кандидати, отдели в купчинка онези, които щеше да покани на интервю. Щеше да им се обади лично в понеделник. Отвори туитър, плъзна поглед по новинарския поток, веднага забеляза една атака на трол и фалшива статия от платен дезинформатор на чужда сила. Беше добре написана, на пръв поглед изглеждаше истинска и се разпространяваше бързо, не на последно място от тъй наречените Приятели на Швеция. Той прегледа дискусията и набеляза няколко коментара, записа си имена, които щеше да провери по-внимателно. Колкото по-бързо сформираше новият екип, толкова по-добре. Мина на фейсбук, провери някои от отворените групи, които държеше под наблюдение. В последно време много от заплахите срещу обществото и демокрацията се появяваха в социалните медии. Активно се разпространяваха лъжи и грешна информация със зловредни цели — да пробуждат омраза и тревога. Все по-съществена част от работата му беше да ги проверява — онези, които целенасочено и систематично подкопаваха сигурността на държавата. Информационната война се водеше денонощно. Врагът набелязваше цели, разпространяваше статии, които причиняваха разделение между хората, насъскваха ги едни срещу други. Използваше класическата тактика „разделяй и владей“, при това със забележителен успех.