Той остави сайтовете отворени, поколеба се за миг над клавиатурата, но след това написа адреса на Джил в инстаграм. Строго погледнато, точно там не се водеше кой знае каква информационна война, но той не можа да се въздържи. Нещо у Джил Лопес го беше запленило. Във всяко едно отношение тя беше пълна противоположност на жените, с които обикновено излизаше. Джил беше екстравагантна почти до вулгарност, необразована и крайно активна в социалните мрежи; изобщо беше възможно най-далеч от дискретните интелектуалки, в чиято компания той се чувстваше най-добре. И въпреки това не можеше да не надникне в профила й в инстаграм. Правеше го всеки ден, откакто се прибра от Кируна.

Разгледа последните й снимки. В момента се намираше в Копенхаген. Изглежда, пътуваше постоянно. Ако се съди по снимките, предния ден беше изнесла концерт пред датския принц, а днес беше на шопинг тур в датската столица. Качваше най-вече свои снимки в различни пози и контекст и ако текстовете към тях не бяха шеговити и леко иронични, той би ги намерил за неописуемо самовлюбени. Но на вечерята в Кируна тя беше обяснила, че това е начин да изгради индустрия около себе си, като постоянно показва свои снимки, че това искат феновете й и звукозаписната компания.

Освен че изглеждаше невероятно добре, той не разбираше какво у нея намира за толкова пленително. Никога не беше проявявал особен интерес към красиви търсещи внимание диви. И може би точно тук се криеше отговорът. Защото Джил беше нещо повече от това. У нея имаше нещо симпатично и самоиронично. Проличаваше си в собствените й коментари под снимките, а и той го беше забелязал още в Кируна. Освен това, понякога от нея лъхаше на ранимост. Не, тя не беше просто разглезена бляскава звезда. С безгрижен тон беше разказала за сиропиталището в Колумбия, където прекарала първите си години, но беше отклонила очи от неговите. Докато пиеха скъпо шампанско, тя предаде злощастното осиновяване като някакъв забавен анекдот, но той видя изражението и на нейното лице, и на това на Амбра, усети болката, която двете жени споделяха и може би отбягваха да обсъждат дори помежду си. А на дивана, до пращящия огън, разказа за омразата в интернет, която я тормозеше, макар да се преструваше, че я приема откъм забавната страна, но никой не можеше да остане безразличен към това.

Матиас погледна коментарите под последния й пост. На някои снимки наближаваха хиляда. Към най-новото селфи от Копенхаген имаше сто и дванайсет коментара и три хиляди харесвания. Повечето бяха мили, със сърчица и усмихнати личица, но някои бяха отвратително злобни.

Циците ти са взели да увисват.

Имаш се за голяма работа.

Личи си какво иска тая.

Той предполагаше, че Джил или екипът й докладват за най-ужасните, но постоянно се появяваха нови и нови, нямаше начин да се защити. Той щракна върху профилите на някои от най-противните, но те, разбира се, се оказаха скрити. Гаднярите винаги са пъзльовци.

Той сбърчи чело. Помисли малко и после набра номера на Филипа, каза си, че има логика да тества уменията й в реална ситуация.

— Можеш ли да влезеш в скрит профил в инстаграм? Заключен?

— Прати ми го и ще се погрижа.

Матиас избра трите най-лоши и й изпрати линковете. После отиде да си вземе кафе и ябълка, побъбри с един цивилно облечен колега офицер и когато се върна, Филипа му беше препратила цялата информация. Отлично, той нямаше търпение да провери всичко отблизо.

Затвори лаптопа. Разбира се, беше изключително лоша идея да й се обажда. Двамата нямаха нищо общо, а и тя беше като движещ се риск за сигурността. Но той мислеше за нея цяла седмица и един телефонен разговор нямаше да е краят на света. Спори със себе си в продължение на трийсетина секунди и накрая загуби битката срещу здравия си разум и набра личния й номер.

— Ало? — чу дълбокия й дрезгав глас още след първия сигнал.

Не знаеше защо, но не очакваше тя да вдигне, въпреки че й звънеше на мобилния. Беше събота вечер. Нима такива като Джил не я прекарват на някое парти или на червен килим?

— Обажда се Матиас Седер — представи се той.

Дълго мълчание.

— Кой? — попита тя.

Матиас изви устни. Хората бяха прозрачни за него още откакто ходеше във военното училище; беше един от водещите експерти по разпити в отбранителните сили, познаваше лъжите още в същата секунда.

— Запознахме се в Кируна. При Том Лексингтън — отговори учтиво.

— Аха. Консултантът. Как си?

— Добре съм. Ти?

— Супер. Сега съм в Копенхаген. Хубав град. Стига да харесваш датчани.

Той се засмя, явно датчаните й бяха дошли до гуша.

— Купих си дисковете ти.

— Супер. Колко старомодно! Кои, ако мога да попитам?

— Всичките.

Той пак чу дълбокия й смях.

— И изслуша ли ги?

Всяка вечер беше сядал, беше пускал дисковете и беше оставял гласа й да изпълни апартамента.

— Да. И искам да те поканя на вечеря да си поговорим за тях. Кога си идваш в Стокхолм?

— Защо мислиш, че искам да те видя пак? — Тонът й беше весел и кокетен.

Но и той умееше да играе игрички, ако това искаше от него Джил Лопес. Някои дори биха казали, че в това е най-добър. В игричките.

— Е, искаш ли? — попита.

— Може би. Ще бъда в Стокхолм на Богоявление.

Тоест след четири дни.

— Значи ще запазя маса за вечерта на шести.

— Е, все пак от време на време трябва да ям.

— Да, трябва. Ще направя резервация и ще се видим тогава, Джил Лопес.

Тя затвори, без да отговори. Матиас се подсмихна, поравно доволен и притеснен, че й се обади.

29

— Здравей, Том, Изабел е. Надявам се, че си добре. Дали можеш да ми звъннеш? Знам, че вече оставих доста съобщения и не искам да ти досаждам. Но трябва да те питам нещо. Моля те, обади ми се, когато можеш. Пази се.

Том изслуша последното съобщение от Изабел де ла Грип. После остави телефона. От седмици не беше събирал сили, но сега пусна всяко съобщение. Отне му доста време. На няколко пъти, когато чу обезпокоения глас на Дейвид или притеснените въпроси на майка си, тревожността се върна, но знаеше, че трябва да поеме управлението на живота си, не можеше да продължава така. След това щеше да се обади на Изабел.

Погледна пода в кабинета, по който беше разпръснал документите от Чад. Още няколко пристигнаха с пратката от Йохана и през последните дни Том прегледа щателно материалите, разпръсна книжа, доклади и снимки по пода, сортира ги в купчини, четеше и размишляваше.

Искаше да изгради ясна картина на станалото в селото след неговата катастрофа. Засили звука на радиото и седна на масата. На прогнозата за времето го усили още малко. Както и предусещаше — през близките дни се очакваше буря.

— Какво ще кажеш? Да идем ли до града да се заредим с някои неща? — обърна се към Фрея, която в отговор се изправи и се почеса зад ухото.

След като купи от железарията батерии, резервно фенерче, свещи и кибрит, Том отиде пеш до супермаркета. Остави Фрея отпред и влезе да пазарува. Напълни и два хартиени плика с кучешки лакомства, плати и излезе да вземе Фрея, която го чакаше нетърпеливо. Даде й една бисквитка, докато я отвързваше. Тя я глътна, без да диша и без да дъвче. Той я потупа и тя притвори очи, притисна се в крака му.

— Привет! — чу се до него.

Вдигна поглед. Беше Елинор. Страните й бяха поруменели от студа, а от бледото слънце светлата й коса блестеше. Придружаваше я малко бяло кученце. Явно бяха обречени вечно да се срещат по този начин.

— Привет и на теб, Фрея. Май се открихте с Том.

Елинор се наведе и потупа кучето, което помаха предпазливо с опашка и след това с интерес подуши пухкавото кученце.

— Тя ме кара да излизам, приятно е — каза Том и изведнъж осъзна, че днес се чувства много по-добре.

Повече движение, по-добра храна и по-малко алкохол допринасяха и за по-добър сън. Все още се будеше от кошмари, потънал в пот, но вече успяваше пак да заспи.

— А Нилас къде е? — попита.

— На адрес в Каликс. Болен кон.

Тя пак се усмихна и той се почувства почти като едно време, когато бяха заедно — естествено и нормално. Все едно обсъждат какво да вечерят или какъв подарък да купят за рождения ден на сестра й.

Елинор го погледна, нещо се случи между тях. Сякаш почти беше готова да го прегърне, но след това просто каза „чао“, помаха му и се отдалечи с широка крачка през снега.

Том се върна при колата. Заваля сняг и Фрея взе да подскача наоколо, мъчеше се да улавя снежинките с език, лаеше по преспите. Той също беше в добро настроение, осъзна го, докато я гледаше. Може би наистина нещата се обръщаха. Прибра торбите в багажника и затвори вратата. Беше стъпил с единия крак върху каишката на Фрея, когато тя внезапно залая и се откъсна.

— Фрея! — извика след нея.

Вярно, беше добра, но беше грамадна и той не искаше да уплаши някого. Проследи я с очи, видя как скача срещу някого.

— Фрея! — изкрещя и се втурна след кучето и човека, когото то нападаше.

— Няма страшно — успокои го някой.

Беше Амбра. Той забави крачка, стъписан, осъзна, че Фрея подскача от радост пред нея. Амбра се пазеше през смях от атаката на развълнуваното куче и после се наведе и го хвана за каишката.

— Трябва да внимаваш с нея — каза му, когато той стигна до тях.

Том пое каишката и строго изгледа кучето. Фрея обаче не показваше ни най-малко угризение, по-скоро трепереше от вълнение, че е открила Амбра и го е довела при нея.

— Да, да, добро момиче — промърмори Том и после се взря в Амбра.

Същото палто като миналия път, същият огромен шал и нахлупена на челото плетена шапка. Върхът на почервенял нос и грейнали зелени очи — само това се виждаше от нея. Но беше тя.

— Не си ли в Стокхолм? — заекна той.

Амбра сви рамене и той се усмихна на добре познатия жест.

— Трябва да проверя едно-две неща — отвърна тя уклончиво. — Студено е — добави.

Дъхът им се носеше като облак пред лицата и мразът глождеше страните им.

— Ще става и по-студено. Наистина трябва да инвестираш малко пари в по-дебело яке.

— Знам. За съжаление, протестът ми срещу Кируна не е особено смислен. — Тя стегна шала си още малко.

— Кога дойде? — попита я той и изшътка на кучето, което все още подскачаше превъзбудено.

Амбра потупа Фрея по главата. Беше с дебели ръкавици, но въпреки това Фрея изглеждаше доволна.

— Вчера.

Той си отбеляза наум, че Амбра е била тук цяло денонощие, без да му се обади. Не че беше длъжна, но все пак леко се изненада.

— В същия хотел ли? — попита само.

— Да, само че този път парното в стаята ми работи, което е голямо постижение.

— Накъде си тръгнала? Имаш ли време за едно кафе?

— Ще се виждам с Елса.

Том искаше да бъде с нея, след като така и така беше дошла. Внезапно изпита необичайно желание да общува. Каза си, че е само това. Да общува и да говори с друго човешко същество днес.

— Ако представителката на четвъртата власт довечера още е тук, ще може ли да я поканя на вечеря? — предложи той.

Амбра, изглежда, се колебаеше.

— Не знам…

— А ако те изкуша с ледения хотел?

— Той не е ли много далеч?

— Не, не и с кола. Имат чудесен ресторант, най-добрите готвачи на Лапландия. А и не може да си в Кируна и да не видиш ледения хотел — запридумва я.

— Възнамерявах да си поръчам нещо за ядене в хотелската стая — рече тя, но Том усети, че се поддава на увещанията.

Може би и тя като него копнееше за компания.

— От сигурен източник чух, че тук не правят доставки.

Очите й проблеснаха:

— Сериозно? В цяла Кируна?

— Даже в по-голямата част на Норботен. Ако не искаме да умрем от глад, се принуждаваме да ходим на ресторант.

— Вярно?

— Пишеше го във вестника, значи трябва да е вярно.

— Голямата криза с доставките за вкъщи?

— Точно. Значи все пак си чела за това?

Тя се засмя и той осъзна, че наистина много иска да вечеря с Амбра Винтер, да пофлиртува още малко с нея. Боже, та той дори не знаеше, че умее да флиртува!

— Хайде — увещаваше я.

Сам не знаеше, че може да е толкова убедителен.

Тя поклати глава, сякаш е наясно, че ще бъде грешка, затова той пусна в ход последното си оръжие:

— Аз черпя. Не само с храна, но и с някои тайни.

Зелените й очи припламнаха, точно както беше очаквал.

Тази жена беше твърде любопитна, чак беше опасно за нея, а той реши безсрамно да се възползва от този факт.

— Тайни, казваш? Сигурен ли си? Как бих могла да откажа на такова предложение!

Том се усмихна, рядка усмивка, насочи я към нея и усети как щастието затопля гърдите му.

— Да, знам, няма как да не се подлъжеш. Ще те взема от хотела.

Амбра не можеше да не забележи, че Том Лексингтън флиртува с нея. А и тази усмивка… Беше такава рядкост, че ефектът беше още по-силен. Когато Том се усмихваше, тя искаше единствено да се сгуши в обятията му и да се притисне в него с всичка сила. Всъщност й се струваше крайно недостойно. Че той оказва такова влияние върху нея. Трябваше да се досети, че може да се срещнат, Кируна не беше кой знае колко голяма. Беше обмисляла дали да му се обади. Но всичко у Том беше ужасно сложно, а на живота й му стигаше толкова много драма. Само че Фрея я забеляза и сега Том стоеше срещу нея и беше хубав, и привлекателен, и искаше да вечерят заедно. Не беше планирала нищо за вечерта, всъщност за нито една вечер в Кируна. Вечерята с Том изглеждаше отлична идея.