— Обещах ти тайни, помня. Питай.

— Как те плениха?

— Както ти казах, бях в Чад. Спасителна операция на шведски гражданин.

— Жена — прекъсна го тя.

— Да, шведка. Катастрофирах с хеликоптера, избухна страхотен пожар, хората ми решиха, че съм загинал, и ме оставиха.

— Никъде не са писали за това.

Навсякъде по света имаше западняци в плен, включително и шведи. Медиите знаеха за повечето от тях, макар и никога да не пишеха с оглед на опасността за живота им. Но изобщо не бяха научили за неговото пленничество в Чад.

— Колко време те държаха? — попита тя след мълчанието.

— Няколко месеца.

— Затова ли се чувстваш… по този начин?

— Да, получавам пристъпи и се връщам на онова място.

Тя отново се взря в очите му.

— Звучи страшно. А и сама видях колко тежки са атаките ти. Каква история! Невероятно.

— Не можеш да пишеш за това — предупреди я той.

— Не, естествено. — Тя го изгледа изпод вежди. — Освен ако не успея да те придумам, разбира се. Наистина се нуждая от голяма сензация в момента.

Думите бяха шеговити, но Том чу журналиста в нея. Поклати глава.

— Изключено. Всичко, което казах, е тайна. Не може да излиза по вестниците.

— Разбирам — кимна тя.

— Искаш ли десерт за компенсация? — попита той.

Лицето й грейна:

— Задължително. Колкото повече, толкова по-добре. Десертът е за предпочитане дори пред сензацията.

Том й подаде менюто и я гледаше развеселено, докато тя се мъчеше да избере между панакота с арктическа малина и мус с облепиха.

— Ти поръчай едното, аз ще поръчам другото и ще си ги поделим — предложи той.

— Опитвал ли си арктическа малина? — попита Амбра, когато им донесоха десертите.

— Дори не знаех, че съществува такова нещо.

— Един от най-вкусните горски плодове на света — заяви тя, взе едно рубиненочервено плодче, което украсяваше панакотата, и му го подаде. — Зреят само през белите нощи.

— Вярно ли е? — усъмни се той и загреба с лъжицата от му са.

— Нямам представа — усмихна се Амбра.

Том се засмя и тъй като тя вече беше омела по-голямата част от своя десерт, побутна купичката си към нея.

— Изяж и моя. Изяж ги и двата.

Тя дръпна чинийката към себе си.

— Благодаря ти. Преяждане със сладкиши. Точно от това се нуждая след подобен ден. Искаш ли да опиташ от панакотата?

Той поклати глава, харесваше му да я гледа как яде десертите с такъв апетит.

— Колко време ще останеш този път? — попита я след малко.

— Не знам. Зависи.

След тези думи се получи неловко мълчание. Тя обра купичката и облиза устни.

— Колко време ще издържи Фрея без теб? — попита го.

— Скоро трябва да се прибирам.

Не беше съзнавал каква отговорност е да гледаш куче.

Когато излязоха от ресторанта, прехвърчаше сняг, големи снежинки се закачиха по косата и миглите на Амбра. Той не искаше още да я връща в хотела, това беше простият — и сложен — факт. Толкова беше студено, че снегът скърцаше под краката им, докато вървяха към колата. От време на време ръцете им се докосваха, тя не се отдръпваше и на него му идваше да я прегърне през рамо. Вместо това заобиколи колата и й отвори вратата.

— Благодаря! — кимна тя.

Том извади стъргалката, изчисти леда от стъклото. След това се качи, запали двигателя, но не потегли, спореше със себе си.

— Още не е късно — проговори.

— Рано е — съгласи се тя. Тонът й беше неутрален.

— С удоволствие бих продължил, но нали ти казах, трябва да ида при кучето.

— Разбирам — погледна го тя.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — престраши се той.

Амбра примигна.

— И после ще те закарам до хотела.

Ако не искаш да останеш, разбира се. Искаше отново да я види в къщата си, свита на дивана. Искаше да бъде с нея.

Амбра го гледа дълго.

— Понякога, Том Лексингтън, изобщо не те разбирам. Какво стана, нали щяхме да бъдем само приятели?

— Ние сме приятели.

— Може би. Но не само. Признай го.

— Харесвам те.

— И аз те харесвам. И с удоволствие ще дойда у вас. Нищо, че си най-сложният мъж на света.

— Не съм чак толкова — отвърна той, даде на скорост и натисна газта.

А може би Амбра има право, помисли си. Вече сам не знаеше какво иска.

32

Е, отново беше в неговия дом. Амбра поклати глава. Том дойде в дневната е каишката на Фрея в ръка.

— Като се върна, ще запаля камината, но първо трябва да я изведа — извини се той.

Фрея лаеше и махаше с опашка. Огромното туловище се тресеше от радост.

— И така ми е добре — отговори Амбра, доволна, че не очакваше от нея да излезе с тях.

Снегът се беше усилил и по краткия път от колата до къщата беше измръзнала.

— Чувствай се като у дома си. Трябва да я разходя хубаво, иначе ще събори къщата, но няма да се бавим. — Той махна с глава към кучето. — Идвай, звяр такъв.

Фрея излая и за малко да прекатури една маса на излизане.

Амбра почака, докато чу затварянето на пътната врата, преди да се огледа. Отиде до библиотечната, плъзна поглед по рафта. Имаше малка купчинка с нови книги на шведски, но иначе повечето бяха на норвежки и английски. Разсеяно разлисти научнопопулярна книга за Северното сияние.

Наостри уши, за да чуе дали се връщат, но не долиташе и звук нито от Том, нито от Фрея и тя продължи да обикаля, излезе от дневната.

Какво точно означаваше „чувствай се като у дома си“?

В къщата имаше много врати. Помисли си колко й се иска да отвори една-две и продължи да се разхожда.

Хм, това изглеждаше като шкаф с оръжия. От масивна стомана. Заключен с нещо, което приличаше на изключително сложна ключалка с код. Самата Амбра нямаше никакъв интерес към оръжията, но май всички тук на север бяха въоръжени. А може би това беше предразсъдък? Тя се надяваше, че вътре има само ловни пушки и нищо друго. Понеже другото беше незаконно, нали? Дори да си бивш военен? Това, което знаеше за шведските оръжейни закони, беше, че почти всичко е забранено, с изключение на пушки за лов, при условие че си посещавал курсове и имаш разрешително.

Вгледа се в една затворена врата. По дяволите, ама че е любопитна! Дали Том криеше нещо, или просто не обичаше отворени врати?

— Ехо, прибрахме се! — чу се откъм антрето.

Амбра забърза обратно към дневната. Фрея дотича при нея, отърси се и из стаята се разлетя сняг, подуши краката й. Тя почеса кучето зад ухото, докато слушаше как Том шумоли в кухнята. После влезе и й подаде бутилка бира.

— Не свършихме каквото трябваше, така че сигурно след малко пак ще трябва да я изведа. Кажи, ако те притеснява — кимна той към кучето.

— Няма нищо, май ме харесва.

Забеляза, че той още пие нискоалкохолна бира, значи наистина възнамеряваше след малко да я откара с колата. Том се усмихна, очите му грееха топло.

Амбра отпи от бирата си и го погледа тайничко. Никога не беше вярвала в ония приказки, че можеш да чувстваш физическо привличане към някого съвсем отделно от интелектуалното. Но тя още не беше сигурна за Том и кой е той. И въпреки това страшно й се искаше да прави секс с него. Виж ти…

Том беше клекнал пред камината. Методично почисти пепелта, сложи дърва като малка пирамида. Не след дълго прозвуча пращене. Огънят пламна. Амбра седна на дивана, остави бирата, не й се пиеше повече алкохол.

— Това трябва да е най-приятният звук на света — отбеляза.

Той се съгласи. Мирисът също беше хубав. И сгряваше чудесно. Тя лекичко въздъхна от удоволствие.

Том се върна и седна в другия ъгъл на дългото канапе. Амбра извади телефона си от чантата. Батерията почти беше паднала.

— Не си нося зарядното.

Индикаторът за батерията светеше в червено, всеки момент щеше да се изключи.

— Заради студа.

— Да. Дали имаш такова зарядно? — Тя размаха телефона.

Той поклати глава.

— Не, моят е по-стар. Изобщо имаш ли покритие?

Амбра погледна дисплея:

— Едва-едва.

— В гората е трудно с интернет, толкова е усамотено. Моят доставчик е друг, но и той невинаги работи.

Тя остави телефона, не й хареса колко зависима се чувстваше от него. Вдигна крака и се сви на дивана.

— Студено ли ти е?

Той веднага стана и й донесе одеяло.

Покри краката си и умислено се загледа в него. Настроението се беше променило. Едно беше да седят в оживен ресторант, но тук беше сама, а те не се познаваха, не и истински. А може би просто се държеше параноично. Доверието не беше най-силната й страна.

— Родителите ти живи ли са? — попита тя.

Том беше като огромен камък, като онези скални блокове, които ледниците са докарали и после са изоставили насред нищото. Но все трябваше да идва отнякъде.

— Баща ми почина отдавна. Мама е жива. И имам три сестри, само че почти не поддържаме връзка.

Амбра си играеше с една ресна на одеялото и се питаше какво ли е чувството. Да имаш кръвна връзка с някого и после да решиш да не поддържаш връзка с него. Естествено, тя беше наясно, че се случва. Човек не си избира роднините. Но все пак. Да имаш жива майка, няколко сестри, близки, хора, на които приличаш, род.

— Защо не поддържате връзка?

— Аз съм виновен. Нямах сили, не и когато се чувствах зле.

— Не се ли тревожат?

— Всички се тревожат, това е проблемът.

— Как беше преди да заминеш? Бяхте ли близки?

— Сложно е — въздъхна той дълбоко и сбърчи чело.

Том и неговите сложни отношения.

— Мама плака, когато ме приеха в Специалните сили. Знаеше какво означава това. Сякаш водиш паралелен живот. Смяташе, че ме е изгубила.

— Харесваше ли ти там? — попита Амбра, но се досещаше за отговора.

Лицето му добиваше особен израз, когато говореше за това.

— Да.

Тя реши да не го разпитва повече. Нямаше по-големи мълчаливци от типовете от Специалните сили. Дори пресаташето им не говореше с пресата. Част от нея подозираше, че просто обичат да са тайнствени.

Том се надигна от дивана, разръчка огъня, сложи още една цепеница.

— Предпочиташ ли кафе? — попита я през рамо.

Тя се усмихна на това как усеща желанията й.

— Малко чай може би?

Том отиде в кухнята и се върна с димяща чаша, която й подаде. За себе си носеше кафе. Миришеше силно и приятно. Амбра стана и пак се приближи до библиотеката, отпи от чая и плъзна поглед, обичаше да събира информация по този начин.

— Кога е правена? — попита за една стара снимка.

Том и трима други млади мъже в зелени военни дрехи. Лицата им бяха боядисани и като че ли се намираха в самолет.

— Стара е — отговори той. — Тъкмо щяхме да скачаме над езерото Ветерн. Обикновен ден, обикновена тренировка.

— Изглеждаш много щастлив — взря се тя в снимката.

Никога не го беше виждала такъв — усмихнат, весел. Не потиснат.

— Да.

— По време на обучението ли беше?

Видя, че той се колебае, но после кимна кратко.

— Там ли се запозна с Матиас?

— Да, в Карлсборг. Може би най-хубавият етап в живота

ми.

— Не ви ли тормозеха непрекъснато?

Том сви рамене и се позамисли.

— Не всички го приемат така. Трудно е за обяснение. Изпитват те в тежки ситуации, научаваш на какво си способен, знаеш как да действаш, когато се наложи. Всички се питат дали ще издържат. Ние, които завършихме обучението и работихме, знаем, че можем. Сигурно го намираш за глупава мъжкарска работа.

Амбра върна снимката на полицата.

— Знам, че няма нищо общо с обучението за Специалните сили, но съм ходила на няколко курса за безопасност. Постоянно ни пращат на такива.

— Хората се справят различно с подобно напрежение — каза Том.

— Да, знам. Виждала съм корави бизнесмени да се пречупват, смели военни кореспонденти да действат напълно нелогично под напрежение.

— А на теб как ти се стори? — погледна я той заинтригувано.

Тя му пусна искряща усмивка:

— Страшно ми хареса.

Том се усмихна.

— А прилагала ли си наученото?

— Само наум. Не съм попадала в наистина тежка ситуация.

— Тази част е най-важната. Да го правиш наум.

Амбра го изгледа скептично:

— Дали?

— О, да. За да оцелееш, трябва да знаеш какви рискове си струва да поемеш, а това умение се научава.

— Как?

— Всъщност с простички методи. Не се предавай. Приеми новите обстоятелства. Провери какви възможности имаш.

— А после? Пищи с цяло гърло? — Тя се усмихна, взря се в очите му, после се обърна и взе следващия предмет, който й попадна.

Трудно й беше да мисли разумно, когато той я зяпаше така жадно.

— А това какво е? — попита и усети, че звучи леко задъхано. Беше малка пластмасова играчка, изобщо не отиваше на мъжествената обстановка. — Мечка?