— Ох!

— Амбра! — възкликна той с неописуемо облекчение.

Щом дишаше и имаше пулс, нямаше да се наложи да започва изкуствено дишане и сърдечен масаж, които в тази буря щяха да са същински кошмар.

— Познаваш ли ме?

— Том — промълви тя. После млъкна.

Сега въпросът беше дали да я закара в болница, или в къщата. Но пътуването до болницата беше дълго и рисковано и тя говореше нормално, зениците й реагираха на светлина, когато ги осветеше с фенерчето.

— Амбра — заговори той, докато я увиваше с фолиото. Остави каската на главата й. — Знаеш ли къде се намираш, какво стана?

— Стига си опявал — промълви тя и Том се усмихна сякаш напук на ужасната ситуация.

Амбра се държеше нормално, а той искаше само това.

— Сега ще те върна обратно.

Когато я вдигна, отново беше безжизнена. Той се качи на шейната, като я държеше в обятията си, и запали двигателя. Потегли бързо, доколкото смееше.

Минутите обратно до къщата му се сториха като часове. Амбра не помръдна нито веднъж в ръцете му, но той се беше съсредоточил върху пътя, какво и как щеше да направи, като стигнат.

Спря пред входа, бързо я пренесе в къщата и я положи пред камината, все още увита в одеялото от фолио.

Къщата беше тъмна и студена, но първо трябваше да прибере шейната — това щеше да остане единственото им транспортно средство, ако бурята продължеше. А и беше по-разумно Амбра да се затопли постепенно. При такова измръзване съществуваше риск сърцето й да спре.

Прибра шейната в гаража и бързо изтича обратно през снега към къщата. Амбра лежеше както я беше оставил, Фрея се беше проснала до нея.

Том си свали ръкавиците, седна до нея и й свали каската.

— Будна ли си? — попита я.

Тя не отговори и той леко я ощипа по бузата.

— Стига де! — промърмори Амбра.

Погали я по челото, внимателно провери за рани или цицини. Нищо. Гръдният й кош се надигаше бавно. От облекчение гърдите го пробождаха.

Само че опасността далеч не беше отминала. В къщата нямаше ток, нямаше топла вода. Ако тя не получеше правилни грижи, рискът от колапс беше голям, Том го знаеше, беше го тренирал много пъти. Трябваше да й свали дрехите, да изсуши тялото й старателно. Да вдигне температурата й бавно и контролирано. Донесе армейския си нож и се зае да разрязва първо гащеризона, после джинсите й, от крачола до талията, внимателно, за да не я пореже. Тя вероятно щеше да полудее, като разбере, че й е унищожил дрехите. Почти се надяваше на това, тъй като ядосана Амбра означаваше жива Амбра. А нямаше друг начин да се свалят подгизнали джинси.

Смъкна панталона. Не можа да събуе обувките и се наложи да нареже и тях, после свали чорапите. След това разряза пуловера й. Отдолу имаше потник, последва го същата съдба. Той дори не се замисли, просто смъкна бикините и сутиена, отвърна очи, зави я с одеяло и след това се зае да оглежда дланите и ходилата й за измръзвания. Трудно беше да се каже, но не виждаше сериозно пострадали тъкани. Видя наранявания, които щяха да се превърнат в грамадни синини, но, изглежда, нямаше нищо счупено и гърдите й все още се надигаха.

Донесе още едно одеяло и отново я огледа за рани, подутини, нещо, което да сочи за вътрешни наранявания. Изглеждаше невредима, но той не смееше да се успокои.

След като се увери, че е суха и добре завита, се зае с огъня. Когато пламъците лумнаха, донесе възглавници, сложи една под главата й. Лицето й вече не беше толкова сиво и Том се престраши да я остави за момент и да свали собствените си мокри дрехи. Облече суха фланелка и панталони.

Тя все още не помръдваше. Но цветът й беше значително по-добър и гърдите й се надигаха равномерно. Пулсът й беше по-силен. Том изтича да донесе фенерче и термометър. Кипна вода и направи чай, сложи захар. Върна се в дневната, пак провери пулса й, видя, че лицето й е поруменяло още повече.

— Амбра, отвори очи — каза в ухото й.

Клепачите й трепнаха и зениците реагираха, когато ги освети.

— Как се чувстваш?

— Замръзвам. Мразя студа.

— Ще ти премеря температурата — обясни той и пъхна термометъра в ухото й. Устройството изпиука и той го погледна. 34 градуса.

— Знаеш ли къде си? — попита я.

— Предполагам — промърмори тя.

Звучеше сънено и леко объркано, но като че ли не бълнуваше.

Том бързо обиколи и запали всички свещи и свещници, които успя да намери, и ги донесе в дневната. Щеше да я остави да лежи тук, на топло, така реши. Смъкна от горния етаж два дебели дюшека и ги сложи един до друг. Постла й легло пред камината.

— Сега ще те вдигна.

— Да, да — промълви тя.

Той я вдигна и я премести на единия дюшек. Изглеждаше толкова малка, почти не усети тежестта й в ръцете си.

Все още разстроен, погледна жената, която като нищо можеше и да загине в гората. Дали не трябваше да се обади на някого? Но какво щеше да каже? Че така е уплашил Амбра, че тя е рискувала живота си? Провери телефона си. Покритието се беше загубило изцяло в снежната виелица, тъй че въпросът беше решен.

Пипна я, още беше студена, затова пак й премери температурата — вдигаше се. Седна до нея. Трябваше да поеме малко течности.

— Амбра, трябва да се събудиш.

— Защо? — Гласът й беше сънен и леко раздразнен.

Той повдигна главата й, пъхна възглавница отдолу.

— Отвори си устата — нареди и когато тя бавно се подчини, й даде половин лъжичка чай.

— Още три такива и после може да спиш, става ли?

Тя въздъхна дълбоко, но послушно отвори уста.

— А сега трябва да си почина — промълви и пак се унесе.

До тях Фрея махаше жално с опашка. Том внимателно се

изтегна до Амбра. Тя не реагира. Докосна челото и ръцете й. Вече не беше толкова ледена. Пооправи одеялото, с което я беше завил. Тя лежеше съвсем неподвижно.

Том погледна Фрея, която го изгледа нещастно, и после отпусна глава върху предните си лапи.

— Ще се оправи, миличка — обеща й.

В действителност кожа върху кожа беше най-добрият източник на топлина, но той се задоволи с това да легне до нея с чаршаф помежду им. Беше се постоплила. Доближи се още малко.

— Страх ме е — промълви Амбра ненадейно.

Гласът й беше изтънял и очите й още бяха затворени, затова той се съмняваше, че съзнава къде се намира и какво говори. Тя сбърчи чело и след това изхлипа — тихо, измъчено ридание.

— Моля те, не му казвай.

— Амбра, няма страшно — прошепна Том, разтърсен от страха в гласа й.

Той ли й беше причинил това?

Тя поклати глава, но не проговори повече. След кратко колебание хвана ръката й, стисна я леко, вслуша се в дишането й. Не беше съвсем равномерно, но поне звучеше като че ли спи, а не като да е в безсъзнание. Беше толкова мъничка до него и почти не излъчваше топлина.

— Съжалявам — промълви след малко и гласът й звучеше изтерзано. — Бях глупава, знам, съжалявам. Моля те!

— Всичко е наред, Амбра — погали я той по ръката.

Тя пак изви лице.

— Само не казвай нищо на Том, така се уплаших от него.

— Не се бой — повтаряше той пак и пак.

През целия си живот се беше стремил да помага на хората. И като войник смяташе за свой дълг да защитава специално жените и децата. А на какво подложи Амбра… Чувстваше се смазан. Отвратен. Тя се намираше под неговия покрив и побягна. От страх от него. Защото той я уплаши. Сякаш бе изменил на всичко, в което вярваше, на всичките си идеали.

След малко тя се размърда и после със стенание се обърна с гръб към него. Том чакаше, затаил дъх, но тя като че ли пак заспа. Не искаше да я оставя, а и близостта му сякаш я успокояваше, затова легна на другия дюшек. Сложи длан върху тънкото й рамо. Сега тя дишаше спокойно, никакви кошмари, никаква тревога. Но той не искаше да я оставя и за миг, искаше да я държи под око, затова придърпа едно одеяло и остана до нея. Ако нещо станеше, ако тя се уплашеше или я заболеше, той щеше да разбере веднага. Огънят пращеше. Фрея дойде и се просна в краката му и тримата останаха така, чак докато и той самият заспа.

36

Амбра се събуди бавно, с ужасно чувство. Нещо не беше наред, усети го дълго преди да се събуди напълно, дълго преди да отвори очи. Всъщност искаше да продължи да спи, не искаше да среща онова, което я плашеше, каквото и да беше то.

Голяма ли беше, или беше дете?

Това беше един от редовните й кошмари, — че още е малко дете при някой жесток приемен родител. Но не, вече не живееше при семейство Свентин, нито при някой друг. Беше зряла жена, имаше собствен дом и истинска работа от много години.

Защо тогава беше толкова уплашена? Дали беше сънувала кошмар, или се беше случило нещо? Болна ли беше?

Нещо се беше случило, чувстваше го, нещо, за което не искаше да мисли. През нощта беше мръзнала ужасно, сигурно е забравила да затвори прозореца. И се чувстваше почти като дрогирана. Да не би да имаше махмурлук?

Неохотно отвори очи, така или иначе нямаше да може пак да заспи.

Не беше вкъщи, веднага осъзна. Стаята беше тъмна, но не беше в дома си. Къде се намираше? Беше напълно дезориентирана, как можеше да не знае къде се намира?

Мигна няколко пъти, за да пропъди съня и объркването, но се оказа твърде изтощаващо. И мозъкът й отказваше да заработи. Тя се предаде, отново затвори очи, усети как се унася. Толкова беше приятно.

— Амбра? Как се чувстваш?

Някой се движеше около нея, накара я да се върне в действителността. Тих неспокоен глас:

— Спиш от двайсет часа. Будна ли си? Трябва да пийнеш още малко.

Само че искаше единствено да спи, толкова беше изтощена.

— Амбра?

Този път някой я разтърси, не грубо, но решително.

— Трябва да пиеш течности.

— Толкова съм уморена — прошепна тя. Прозвуча почти като грачене.

— Ще ти помогна да се надигнеш.

— Том? — попита тя объркано.

Какво правеше Том тук? Той не беше ли в Кируна? Момент… Тя беше в Кируна. Или само беше сънувала?

— Не заспивай. Хайде, ще ти помогна.

Той я дръпна за ръката и я накара да се надигне върху възглавниците. Беше толкова изтощена, че просто се отпусна обратно. Но след това усети, че наистина е жадна, устата й беше така пресъхнала, че едва преглъщаше.

— Пийни. Бавно — подаде й чаша чай.

Тя направи гримаса, като отпи, беше прекалено сладък.

— Пий.

Изпи половината и той взе чашата:

— След минутка ще ти дам още.

Тя облиза устни, бяха сухи.

— Какво е станало?

— Знаеш ли къде се намираш? — Погледът му беше сериозен.

Амбра се огледа:

— В твоята къща.

Само че още не разбираше. Какво правеше в неговата дневна? На пода? Да не би да е припаднала? Нищо не помнеше.

— Взе едната шейна и избяга. Намерих те в гората в последния момент. Беше катастрофирала, лежеше в снега, премръзнала и в безсъзнание.

Думите бяха трудни за дешифриране, не можеше да открие никаква логика в тях. Амбра се протегна към чашата и той й я даде.

— После ще ти направя супа.

Говореше бавно, но Амбра не го разбираше напълно. Боже, как я цепеше главата! Все едно железен пръстен стягаше черепа й. И цялото тяло я болеше.

Размърда се и осъзна, че е гола. Бяха ли правили секс? Не си спомняше. Но сега си припомни, че беше уплашена, ужасена. Придърпа одеялото.

— Защо съм без дрехи? Какво стана? Ние… правили ли сме нещо?

Том поклати глава:

— Нищо не е станало, имаш думата ми, нищо такова. Скарахме се, аз се ядосах. И после ти изчезна с шейната, не помниш ли?

Тя зарови из паметта си. Шейната. Снегът. Да, звучеше познато. Погледна през прозореца. Снежната буря. Спомни си.

— Ти просто изчезна — продължи Том. — Търсих те. Намерих те, беше се блъснала в дърво. Върнах те тук. Цялата беше подгизнала, затова бях длъжен да те съблека. Кълна се, че нищо друго не е станало — повтори той.

Вярваше му. Завъртя се леко, усети чаршафа върху задника и гърдите си, доколкото можеше да прецени, нямаше и един конец по нея. Може би точно сега не трябваше да се съсредоточава върху това, но Том ли я беше съблякъл? Чисто гола? Тя се закашля.

— Още съм жадна.

Той кимна и отиде в кухнята. Докато шумолеше там, тя се понадигна и придърпа завивката над раменете си. Фрея лежеше с глава върху предните лапи и я наблюдаваше.

— Здравей! — поздрави я Амбра и кучето се изправи, дойде при нея и й позволи да го погали под брадичката.

Когато Том се върна, мозъкът на Амбра беше заработил по-прилично.

— Хидратираща напитка — каза той и тя пое чашата, започна да пие на малки глътки, като го гледаше над ръба.

— Ти ме уплаши — спомни си внезапно промяната в него.

Той въздъхна дълбоко.

— А ти изплаши мен почти до смърт. Когато те намерих…