— Страхувах се — обясни тя.

Той изглеждаше искрено учуден.

— Но защо?

— Ти беше толкова ядосан.

— Да, бях ядосан. Но нима наистина вярваш, че бих… не знам… бих те наранил?

Тя въздъхна.

— Трудно ми е с тези неща, объркана съм, знам. Но така се уплаших и… не знам… Не мислех. Просто исках да се махна.

Това бяха травми от детството, съзнаваше го. Не обичаше да се чувства безсилна. В тези случаи разумът невинаги помагаше — беше се уплашила и се поддаде на паниката.

— Шпионирала си ме. Звъняла си на Изабел. Имам право да съм ядосан.

— Да.

Той изглеждаше сериозен, сдържан и… да, все още леко плашещ, но беше рискувал собствения си живот, за да я спаси, и тя вече не се страхуваше.

— Къде са ми дрехите?

Той я погледна смутено:

— Не оцеляха.

— Дори бельото?

Той поклати глава:

— За съжаление, не.

Амбра отклони поглед, поруменя. Значи този мъж я беше съблякъл чисто гола, докато е била в безсъзнание. Щеше да й трябва малко време да обработи тази информация.

— Още няма ток. Стоплих вода на газовата печка. В банята има запалени газени лампи. Можеш да се измиеш, ако искаш. Оставил съм ти четка за зъби. И можеш да вземеш тези. — Той й подаде мека блуза, вълнен пуловер и чифт чорапи. Очевидно негови и около десет номера по-големи от нейните, освен може би чорапите. Поне да имаше някакви бикини, помисли си тя; трудно щеше да надмогне чувството на неудобство.

— Как ми свали дрехите? — попита.

— Бяха подгизнали, а ти беше измръзнала. Бързах, затова ги срязах.

Така значи. Тя се изправи, залитна. Том изхвърча като ракета и я хвана през кръста.

— Ще те занеса на ръце — заяви той, а Амбра конвулсивно стискаше дрехите и завивката си, за да не се смъкне.

— Моля те, искам да отида сама. Трябва да ида до тоалетна и да остана на спокойствие. Няма нужда да ме носят.

Том се отказа да протестира.

Тя направи една крачка. Зави й се свят. Но й мина. Направи още една крачка. И още една. Щеше да успее.

— Разбирам, ако искаш да се затвориш, но не заключвай — подвикна той подире й.

— Yes, sir — изломоти тя.

Но наистина беше замаяна и се чувстваше невероятно слаба, така че Том имаше право. Реши да побърза с обличането. Ако припаднеше в тоалетната и се наложеше пак да я спасява, нека поне не е гола.

Изплакна се набързо, облече се и си изми зъбите. Блузата и панталоните бяха меки и твърде големи, наложи се да навие ръкавите няколко пъти, а крачолите се влачеха по земята, каквото и да правеше, но бяха топли и тя се почувства значително по-добре, след като се облече. Стегна колана около талията си и панталоните се задържаха. Обу дебелите чорапи, навлече пуловера, който й стигаше почти до коленете.

— Нямаме ток, няма покритие и бурята продължава. Поне още една нощ — поясни Том, когато тя се върна. — Но имаме дърва и достатъчно храна за няколко седмици, така че ще се справим. И ми остана едната шейна.

Амбра направи извинителна гримаса, но той махна с ръка:

— Не те критикувам, просто мисля на глас. Както вали, ще ни затрупа до покрива. Тази нощ ще трябва да останеш тук, очевидно.

Тя кимна. Червата й изкъркориха.

— Приготвил съм нещо за хапване. Сандвичи и супа, става ли? — попита той.

Амбра умираше от глад, затова след като излапа яденето, той направи кафе и й даде сухари с масло и сирене.

— Вкусно — отбеляза тя.

— Как се чувстваш?

— Много по-добре.

Все още беше слаба, но за човек, едва не загинал в снежна буря, се чувстваше учудващо прилично.

— Нямаш измръзвания. Но трябва да следиш дали не си вдигнала температура.

— Да, докторе.

Той не се усмихна.

— Седни, сега идвам. Трябва да поговорим.

Том донесе още кафе. Амбра се сви на дивана и се опита да не мисли как седя тук и си бъбри с него преди… да, възможно ли е… по-малко от денонощие.

— Защо толкова се интересуваш от това? — започна той направо по въпроса.

Тя нямаше добър отговор. Освен склонността й да подозира хората и факта, че подозренията й често се оказваха оправдани.

— Мисля, че съм си родена любопитна — сви рамене.

Той остави чашата.

— Ще ти покажа — каза, излезе и след малко се върна с купчина снимки, които остави на масичката.

— Снимките, които си видяла. Ще ти разкажа и ще отговоря на въпросите ти, но трябва да се закълнеш, че ще си остане между нас.

Амбра стисна чашата с две ръце и кимна сериозно.

— Кълна се.

Том започна да нарежда снимките на масата. Снимки от пустинята, някои тъмни, други размазани. Пясък, пушек, оръжия. Тя ги разглеждаше, а той започна разказа:

— След като напуснах армията…

— Кога? — прекъсна го тя.

Той поклати глава:

— Преди много години. Минах в частния сектор, започнах работа в една британска фирма за сигурност. Няколко години работих в чужбина.

— Къде?

Той се поколеба.

— Хайде, Том.

Видя го как се бори със себе си, но накрая се предаде и тя развълнувана почувства триумфа си.

— В Ирак. Афганистан. Такива страни. Разни места в Африка. Но след няколко години реших, че ми стигат толкова войни. Заплащането беше изключително добро, но бях изтощен и исках да се прибера у дома.

При Елинор, помисли си тя.

— Започнах работа в Швеция — продължи той.

— „Лоудстар“?

— Да.

— Правил ли си нещо незаконно?

Въпросът беше неучтив, но не можа да се сдържи.

Той сведе очи към ръцете си. Амбра чакаше.

— На онези места невинаги има правилно и грешно — каза той бавно. — Поне не в моята работа. Имам си собствени морални принципи, които се старая да спазвам.

— Нима? — Амбра не можа да скрие скептицизма си, собствените морални принципи рядко влизаха в сила, поне според нейния опит.

— Знам как звучи, но това е моят начин да се примиря със стореното. В последните години преобладаваше рутинната и административната работа, нямаше толкова активни действия. Но после отвлякоха онази жена в Чад.

— Изабел де ла Грип?

— Да. Тя е опитен полеви лекар. Пътувала към детска болница, когато я отвлекли местни бандити. Приятелят й, с когото сега са женени, Александър де ла Грип, се свързал с Дейвид Хамар. Дейвид ми се обади за съвет. Никой не знаеше какво й се е случило, дори не знаехме дали е жива. В крайна сметка, заминахме за Чад да я търсим.

— Звучи като лош филм.

— Много неща в нашия бранш звучат така. Успяхме да локализираме мястото, където я държаха в плен. Беше село в пустинята.

Посочи една от снимките — село от далечно разстояние. Тя разгледа нея и другите снимки. Том не беше сам. Имаше размазана снимка на Александър де ла Грип, няколко с други мъже, наведени над карти, всички въоръжени и с камуфлажни дрехи. Безпощадни мъже. Имаше една снимка и на Том. Носеше слънчеви очила, брадата му беше къса, лицето му беше прашно и изглеждаше сериозно. Снимката беше неясна, но несъмнено беше той. Тя я докосна.

— Намерих наемни войници, планирахме атака и я освободихме — разказа той сбито. — И тогава хеликоптерът ми падна.

— Но сте нападнали цивилно село?

— Там я държаха. Не знаехме дали не я изтезават.

— Умряха ли цивилни?

— Прегледах цялата информация от операцията, прочетох докладите на участниците. Доколкото мога да преценя, не са загинали цивилни. Беше тъмно и имаше престрелка, но аз работя с професионалисти, не с психопати, всичко приключи за няколко минути.

— Но загинаха хора?

— Не хора. Бойци. Има разлика. Според доклада моите мъже са застреляли двама, евентуално трима от похитителите. Може да са ранили някои, които да са умрели по-късно, никога няма да научим. Това бяха документите, които ти видя. И ако ме питаш дали съм убивал хора — да. Но не в Чад.

Амбра кимна, не искаше да чува повече.

Той се понадигна на дивана и се взря в нея.

— Сега аз искам да ти задам няколко въпроса.

— Окей — заекна тя и се постара да не се загърчи под изпитателния му поглед.

— Заради това ли се върна в Кируна? — погледна я той в очите.

Тя осъзна, че не е единствената с проблеми с доверието. Беше го наранила. Този корав мъж.

— За да търсиш информация за мен? За това? — Той размаха ръка над снимките на масата.

— Дойдох, за да проуча някогашното ми приемно семейство и да се опитам да говоря с една социална работничка. И вероятно й създадох страхотни главоболия.

Не пролича, че й вярва напълно.

— Дори не бях сигурна, че с теб ще се засечем, както може би си спомняш — напомни му тя меко.

— Защо си звъняла на Изабел? Защо не попита мен?

— Не знаех как ще реагираш. Може би щеше да се ядосаш. Не знам откъде ми е хрумнало.

— Да, извинявай за снощи.

— И аз съжалявам, че си наврях носа, че реагирах така. Извинявай. Но дойдох тук, за да науча повече за моето минало, не за твоето. Честна дума.

— Какво, по дяволите, си мислеше, като хукна така? В студа? Можеше да загинеш.

— Но ти ме спаси — отвърна тя и се опита да сподави прозявка. Толкова беше уморена. — Мисля, че трябва да си почина малко.

— Изглеждаш изтощена — забеляза той. — Когато си готова, ще ти направя легло.

— Горе?

— Не, на втория етаж е леденостудено. Ще трябва пак да спиш тук.

Той взе чашите и отиде в кухнята. Амбра погледна снимките. Бързо извади телефона си, който като по чудо имаше още четири процента батерия, включи камерата и щракна снимката с Том. В кадъра влязоха и малко от другите, но това беше за собствена употреба. Искаше да има негова снимка. След това се завлече до банята, пак си изми зъбите и отиде до тоалетна. Когато се върна, той й беше постлал легло и седеше пред огъня с гръб към нея. Тя смъкна панталоните, пуловера и чорапите, остави само дългата блуза, която щеше да й служи като нощница, легна и дръпна одеялото до брадичката.

Последното, което чу, преди да потъне в сън, беше „лека нощ“.

Амбра се събуди значително по-бодра. Огънят беше угаснал, в камината сред пепелта проблясваха въглени. В стаята беше тъмно и, изглежда, беше среднощ. Чуваше се тихо похъркване и когато изви глава, с изненада установи, че Том спи на дюшек до нея. Обърна се на една страна, отпусна глава върху дланта си и се загледа в лицето му. Беше заспал с дрехите, наметнат с одеяло. Протегна ръка и го погали по челото, както той беше направил. Том изсумтя леко, но не се събуди. Одеялото не беше издърпано нависоко и тя едва-едва докосна с върха на пръстите гърдите му. Отпусна ръка на гръдния му кош, който се надигаше спокойно. Той й беше спасил живота, беше я носил на ръце, беше се грижил за нея. Какво по-възбуждащо от това? Кожата му беше топла, но в къщата беше студено, върхът на носа й беше леден, затова се примъкна по-близо до него. За елитен войник Том спеше страшно дълбоко. Тя се доближи още повече и направи интересно откритие.

Том се беше възбудил. Личеше през одеялото. И тогава усети ръката му на бедрото си.

— Какво правиш? — попита я дрезгаво и обърна лице към нея.

— Буден ли си? — промълви тя.

Не беше от типа жени, които мигат с клепки, но сега го направи, като усети как кръвта й закипява и се втурва към частите, които „отговаряха“ за секса и възбудата. Цялото й същество се протегна към него и присъствието му.

— Така мисля. Как се чувстваш? Какво правиш? — Думите звучаха насечено и несвързано.

Беше се обърнал на една страна с лице към нея и телата им се докосваха. При всяко вдишване гърдите й се търкаха в неговите. Зърната й се втвърдиха. Бавно навлажни устни, без да го изпуска от очи. Том я гледаше несигурно. Никога не го беше виждала несигурен. Отпусна ръка на бедрото му, приближи се. Той преглътна и после я посрещна, колебливо, бавно, докато устните им не се докоснаха. Амбра меко плъзна уста по неговата. Том лежеше напълно неподвижно и тя се поколеба да продължи, но после погали бузата му, разтвори устни, той също и когато езикът й въпросително се плъзна в устата му, той го посрещна. Ръката му се вдигна към тила й и целувката му беше груба и жадна, ни най-малко колеблива или несигурна, напротив, по-скоро като дълго чакана експлозия и Амбра изстена. Езикът му беше искащ и силен. Целувка след целувка, все едно всички чувства, които кипяха между тях, най-сетне бликнаха. Искаше да усети кожата му. Той я хвана през кръста, дръпна я решително към себе си. Опъна блузата й, промърмори нещо за твърде много дрехи и после ръцете му най-после се вмъкнаха под тях. Амбра се притисна в шията му и задиша тежко, когато дланта му стисна гърдата й и остана така, гореща и груба.

— Искам да те гледам — каза Том дрезгаво.

Амбра преглътна. Но устоя на порива да се увие в дългата блуза, напротив, помогна му да я свали, като вдигна ръце и той я извади през главата й, хвърли я настрана, жадно впи очи в нея. Тя потрепери. Той галеше гърдите й, очите му бяха въгленовочерни на слабата светлина. Винаги се беше чувствала недостатъчно женствена с малките си гърди, но дивите ръце на Том, гладните целувки и твърдото доказателство за възбудата му правеха нещо с нея, караха я да се чувства желана, секси. Разтрепери се.