— Благодаря. А какво да правя с дрехите? — Тя подръпна дългата блуза.

Той вероятно никога повече нямаше да може да погледне тази дреха, без да потъне в еротични фантазии, но разбра проблема. С облекчение остави чашата на масата. Практически проблем за решаване — точно от това се нуждаеше.

— Имаш ли други дрехи и обувки в хотела? Ще ти намеря ботуши и ще те закарам. Сигурно ще успеем да стигнем с колата.

Когато след малко Том откара Амбра до Кируна, основните пътища вече бяха почистени. Снегопочистването тук се извършваше с военна дисциплина. Слънцето вече беше залязло, но нямаше облаци и все още цареше полумрак.

— Благодаря за превоза — каза тя, когато спряха пред хотела.

През цялото време се мъчеше да навие ръкавите на якето, но те все падаха.

— И благодаря за всичко. Всичко, което направи.

— Няма за какво — промърмори той, но искаше да каже още нещо.

Нещо от рода, че има нужда да помисли. Че никога досега не е поставял под въпрос любовта си към Елинор, че сега в главата му цари невероятна каша. Вместо това каза само:

— Радвам се, че всичко се нареди.

— Хубаво ще е да си заредя телефона — подхвърли тя и изтупа крака от снега. — Като тръгвам, ще оставя дрехите ти на рецепцията.

Том погледна якето, което й беше дал, огромните ботуши, в които тя се губеше.

— Съжалявам, че ти нарязах дрехите. Естествено, ще ти ги възстановя.

— Струва ми се, че когато някой то е спасил живота, етикетът повелява да не му искаш пари. Бяха просто джинси и един стар пуловер. Том, наистина съм ти благодарна, нали го разбираш? — Тонът й беше сериозен.

— Да — кимна той. — Иска ми се да те закарам до летището.

— Благодаря, но този път няма нужда. Ще хвана такси.

— Сигурна ли си?

Но личеше, че тя е решила твърдо, и може би така беше по-добре.

Амбра кимна. Протегна ръце към него и се прегърнаха. Той я стисна здраво, вдъхна уханието й.

Тя отстъпи крачка назад. Усмихна се.

— Бъди спокоен. Няма защо да се чувстваш притиснат. Разбирам, че няма нужда да превръщаме това в нещо повече, отколкото беше.

Той не знаеше какво да каже.

— Ако дойдеш в Стокхолм, може да звъннеш — продължи тя с новия си, леко бодряшки глас, който май не му харесваше. — Стига да искаш, разбира се. Не те притискам. Но ако искаш.

Той кимна.

— Довиждане.

— Довиждане, Том.

Том мина през бензиностанцията, купи керосин, генератор и мляко, след което се прибра в къщата умислен. Може би така беше по-добре. Двамата с Амбра бяха твърде различни. А и тя изглеждаше облекчена, че заминава, не му се стори особено притеснена дали ще се видят отново. Помисли си, че няма нищо против, и не му пукаше, че тази мисъл е потискаща.

Докато паркираше в гаража и после разхождаше Фрея, мислеше за онова, за което бяха разговаряли.

Дали беше разкрил твърде много за Чад и за миналото си? Беше й се доверил така, както никога не би му хрумнало пред друг човек.

Когато свали генератора и се зае да го инсталира, се замисли за преживяното в тъмната нощ и усети, че се усмихва. Беше толкова секси — начинът, по който тялото й реагира на докосването му, комбинацията от сурова страст и нежност. Как неговото тяло отвърна на нейното.

По-късно извади шейната, отиде в гората и намери катастрофиралия скутер. Издърпа го на буксир. По целия обратен път мислеше за нещо друго — работното предложение на Матиас в Стокхолм.

Том не се беше прибирал у дома от цяла вечност. Сега обаче се чувстваше много по-добре, а в Стокхолм го чакаха задачи. Беше дошъл тук заради Елинор, но какво значение имаше, ако отидеше до Стокхолм за седмица-две. Може би щеше да му се отрази добре да смени атмосферата. И Амбра каза, че може да й се обади, ако иде там. Значи, може би щеше да постъпи точно така.

След вечеря позвъни на Матиас.

— Том, как си? — Матиас май беше ако не ентусиазиран, то поне доволен.

— Безпокоя ли те? — попита Том.

— Никак, можеш да ми звъниш по всяко време.

Любезен както винаги, но тонът му не беше ли леко припрян? Том беше набрал номера му импулсивно. Почеса се по врата, погледна Фрея.

— Том?

— Да?

Чуваше тихи звуци около Матиас, погледна часовника. Седем часът. Дали не седеше в ресторант? Слаба музика, дрънчене.

— Още ли си на телефона? — попита Матиас.

— Да. Но няма нещо особено.

— Сигурен ли си? Станало ли е нещо?

— Не, нищо — увери го Том.

— Разкажи ми. — Матиас като че ли покри слушалката за момент, преди да продължи. — Имам време.

— Срещнах Амбра.

Матиас мълча толкова дълго, че Том си представи зъбчати колелца в мозъка му.

— В Стокхолм ли си? — попита накрая.

— Не.

— Тя се е върнала в Кируна?

— Да.

— За да те види? — Матиас беше озадачен.

— Не.

— Но сте се срещнали?

Том се зазяпа в празното пространство. Да, и така можеше да се нарече. Срещнаха се, целуваха се, задоволиха се един друг.

— Том?

— Да?

Матиас въздъхна дълбоко:

— За какво всъщност ми се обаждаш?

— Да говорим.

— Ама ти не казваш нищо!

— Обмислям да дойда до Стокхолм.

— Ела. Слушай, сега съм малко зает, но ела, ще обядваме заедно и ще поприказваме.

Том затвори телефона. Погледна Фрея.

— Как мислиш, какво да правя?

Но въпросът беше риторичен. Вече беше решил. Щеше да отиде в Стокхолм.

38

Джил разглеждаше Матиас, докато той й кимаше извинително и довършваше телефонния си разговор. Беше хубав днес, тъмен костюм без вратовръзка, светлосиня риза, обръснат, лъскав пръстен с някаква военна емблема.

— Извинявай! Беше Том — обясни Матиас и остави телефона на масата с дисплея надолу.

Не изключи звука, но поне не щракаше с него през цялото време. Тя не се сещаше за нищо по-несимпатично от мъже, които не пускат мобилния си телефон, затова той получи червена точка.

— Какво искаше?

Джил изпъна единия си крак. Беше с високи до коленете велурени ботуши и на Матиас определено му харесваше да гледа краката й в тях. Поне така изглеждаше, като се има предвид, че направо ги зяпаше. Тя се усмихна и вдигна чашата шампанско, в която мехурчетата бълбукаха. Матиас беше поръчал и за двама им — беше от онези сноби, които разбират от вина. Но не беше неприятен в снобарщината си, пък и човек трябва да е смахнат, за да не обича „Помери“. Отпи голяма глътка, обожаваше предстоящото замайване. Замаяна и весела, има ли нещо по-хубаво? Сякаш всички тревоги изтичаха от нея.

— Честно казано, нямам представа какво искаше Том. Но ми се струва, че върти любов със сестра ти.

Това накара Джил да замръзне с чашата във въздуха.

— Така ли ти каза?

— Не направо. Но така мисля. Чула ли си нещо по въпроса?

— От няколко дни не съм говорила с нея. Но Амбра умее да се грижи за себе си. Макар че би могла да си намери по-добър от него.

— Том е добър човек.

— Щом казваш.

Дали да се тревожи за Амбра? Не че не заслужаваше малко секс, напротив, но с този Том?

— Този твой приятел не е ли влюбен в друга жена? — продължи тя и погледна Матиас през мигли.

— Не знам. Така мислех, но не видя ли как я гледа?

Джил кимна. Беше видяла. Заигра се с чашата. Седяха в дъното на бара, чакаха масата си в ресторанта.

— Защо ми се обади всъщност? — попита тя.

Постоянно й се обаждаха мъже да я канят. Но онези мъже се опитваха по различни начини да се възползват от нея. Матиас сякаш нямаше подобни намерения. Може би. Мъжете я изненадваха изключително рядко. Искаха да я впечатляват, да се перчат и да я вкарат в леглото, рядко имаше нещо повече.

— Обадих ти се, защото исках да те видя — отвърна той спокойно.

— Ние… — започна тя, но я прекъсна някакъв мъж, който се промуши между тях.

Джил беше застанала така, че да е възможно най-незабележима, но беше трудно да се разхожда из Стокхолм, без да я разпознаят. Въздъхна.

— Ти не си ли… — ухили се мъжът и невъзпитано я посочи с пръст.

Джил кимна с надеждата онзи да се разкара.

— Приятелите ми не вярваха, че ще те заприказвам.

Погледът му се плъзна по гърдите й, после се обърна към група момчета, които му махаха и подвикваха. По дяволите, този щеше да направи сцена, тя го усещаше. Затърси с очи някого от персонала, някой, който да й помогне.

— Заприказва я, сега можеш да си вървиш — намеси се Матиас, без да се надига от бар стола.

Джил предупредително поклати глава към него. Последното, което й трябваше, беше Матиас да се прави на герой. Нямаше сили за драми.

— Това да не е татенцето? — попита пияният и избухна в смях.

Матиас се надигна от стола. Беше малко по-нисък от онзи, по-лек и поне десет години по-голям.

— Тя не иска да говори с теб. Тъй че или си тръгни сам, или аз ще ти помогна.

Джил го хвана за ръката. Не беше точно притеснена, но знаеше, че подобни разправии ескалират бързо.

И тогава Матиас направи нещо, Джил не видя какво, и изведнъж пияницата се оказа на колене пред тях. Лицето му беше изкривено от болка, дишаше тежко. Тя се вторачи в него.

— Май залитна — каза Матиас с леден глас. — Мисля, че е време да се връщаш при приятелите си и всички да си вървите. — Той погледна часовника си. — Давам ви две минути.

После направи още някакво движение и младежът изпъшка от божа.

— Ти си луд!

Матиас се наведе и прошепна нещо в ухото му. Онзи примигна и после кимна.

— Какви ги вършиш? — прошепна Джил театрално.

Матиас си седна на стола, изглеждаше напълно невъзмутим. Пияният се надигна от пода, поколеба се, но после се заклатушка към приятелчетата си. Каза им няколко думи и всички станаха и си тръгнаха от бара. Джил никога не беше виждала нещо подобно.

— Какво му направи? Да не е някаква хватка от джудото?

— Нещо такова — кимна Матиас, вдигна чашата си и отпи няколко глътки.

Джил го наблюдаваше критично.

— Мразя насилието, имай го предвид.

Говореше сериозно, беше преживяла достатъчно насилие в живота си. Повече от достатъчно.

— Аз също — присъедини се Матиас.

— Масата ви е готова — съобщи им един келнер.

Сега се появи персонал.

Матиас се изправи и протегна ръка. Вървеше след нея, докато тя следваше келнера до масата.

Оказа се много по-голям командаджия, отколкото беше предполагала. Изглеждаше толкова изискан и изтънчен, не би очаквала да се държи толкова доминиращо. Не харесваше мъже, които опитват да й се налагат, беше свикнала тя да е тази, която дава нарежданията, и предпочиташе така. От друга страна обаче, не беше никак лошо да излиза с мъж, който умее да затваря устата на нахалните идиоти.

— Заповядай — издърпа той стола й.

Бяха в световноизвестен луксозен ресторант, Джил видя руски олигарси, една чуждестранна кралска особа, няколко шведски финансисти, както и съвсем обикновени хора, които празнуваха сватби и разни такива. Погледна менюто. Беше скъпо, дори за Стокхолм, и тя за момент се почуди дали Матиас очаква тя да плати.

В това отношение нищо вече не я изненадваше. Беше ходила на много срещи, които завършваха за нейна сметка. Можеше да си го позволи, не й пречеше. Издържаше се сама от шестнайсетгодишна, винаги даваше на другите, ходеше с мъже, на които тя даваше пари, не обратното. Това й даваше чувство за контрол — тя да е икономически силната. Не искаше да бъде зависима от никого — по това двете с Амбра си приличаха. Като изключим, че Амбра получаваше средна заплата в „Афтонбладет“, докато Джил изкарваше няколкократно повече.

Поръчаха си основно ястие, Матиас попита учтиво дали може пак той да избере виното, Джил кимна. Тя имаше простичък вкус — напиеше ли се, без да я заболи глава, беше доволна.

— Вярно ли е, че си купил дисковете ми? — попита.

Той вдигна очи от листа с вината.

— Да. И ги изслушах. Гласът ти е невероятен.

Тя леко се скова. На това място поне половината от всички мъже, които срещаше, заявяваха нещо в смисъл, че ритъмът й е в кръвта, предвид това откъде идва. Джил мразеше това. Но той не каза нищо подобно, просто изглеждаше искрено впечатлен.

— Но това не е твоят тип музика? — подпита го тя.

Той поръча някакво френско вино, преди да отговори:

— Мислех, че не е. Но харесвам твоята музика много, радвам се, че имах възможност да разширя кръгозора си. А ти какво обичаш да слушаш?

Изведнъж тя се притесни дали Матиас не я занася. Изобщо някога била ли е на среща, на която някой да я пита каква музика харесва? Странно, наистина — никой никога не беше проявил интерес.

— Обичам всичко — отговори тя предпазливо. — Джаз, поп, кънтри.

— Метъл? Класическа? — усмихна се той.