— Предпочитам да не обобщавам. Харесвам някои песни, други — не. Но работата ми е да слушам, та може да се каже, че съм всеядна.

Беше така увлечена от разговора, че забрави да флиртува, забрави да използва репертоара си. Чувстваше се съвсем непринудено и се зачуди дали това не е някаква стратегия от негова страна. Не че му трябваше стратегия. Ако не се издънеше особено жестоко, тя беше, кажи-речи, решена да легне с него.

Продължиха да бъбрят за музика, пътувания и различни вина, докато пристигна храната. Ядяха месните си ястия, виното, което той избра, беше като танц в устата и за първи път Джил разбра смисъла в това да избираш виното според ястието. Докосна чантата си, телефонът й беше вътре. Трябваше да направи снимки, да ги качи в инстаграм. Поколеба се. Извади го.

— Може ли да направя една снимка? — попита и за първи път от изключително дълго време се почувства засрамена.

Той забарабани с пръсти по масата и поклати глава.

— Съжалявам, Джил, но не мога да се появявам на снимки, извинявай.

Тя щракна само чинията си, написа някаква безсмислица и качи снимката, след което вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино.

— Работата ми не позволява да се показвам по този начин.

— Да, да, разбирам.

— Сърдиш ми се — забеляза той.

— Не — излъга тя, сама не разбираше защо реагира като малко дете.

Но той имаше пълно преимущество. Разбираше от вино, умееше да се справя с нахални мъже, работеше важни неща. И изобщо не изглеждаше запленен от нея. Бяха флиртували в Кируна, той й се беше обадил, но сега не се чувстваше сигурна, не беше убедена, че ще може да се справи с него.

— Джил? — прекъсна размислите й той.

— Разкажи ми какво прави, откакто се видяхме последния път — предложи тя и леко се усмихна.

Щеше да се застави да бъде весела. Пак се усмихна, вече усещаше, че планът сработва, махайте се, негативни емоции, къш, къш.

— Работих — отвърна той и се вгледа в очите й.

Тя пак се усмихна, вече се чувстваше нормално.

— Е, едва ли през цялото време.

— Всъщност да. Е, междувременно мислех за теб.

Джил се засмя. Изобщо не го разбираше. Изглежда, все пак харесваше нещо в нея.

— И какво мислеше?

— Колко приятно беше в къщата.

— Само дето Том и Амбра се цупеха.

Той махна с ръка, все едно те бяха без значение. Така и беше.

— Как само пя в бара! Да знаеш само колко често мисля за онази вечер.

Нещо проблесна в очите му, нещо примитивно, и през Джил сякаш мина електричество. Той беше секси, макар и по един контролиращ, сдържан начин. Особено когато очите му горяха така — като на вълк, надушил плячка. Да, определено щеше да му пусне тази нощ.

Келнерът дойде до масата им, попита дали искат десерт. Джил се бореше със себе си. И в този момент го чу да поръчва шоколадови пралини, което всъщност беше любимият й десерт. Ако трябваше да бъде честна, май предпочиташе шоколада дори пред секса.

— Как разбра? — попита.

— Следя те в инстаграм.

— Половината неща там са лъжи.

— Да, но приех, че любовта ти към шоколада е искрена.

Тя избра един светъл пралин от подноса, който им бяха донесли, и задъвка с наслада.

— Видях и коментарите, които ти пишат — продължи той със сбърчени вежди.

Джил стисна устни, не й се говореше за тъпите хейтъри. Облегна брадичка на дланта си, не й пукаше, че седи с лакът на масата. Беше замаяна от виното и натъпкана с месо и шоколад.

— Остави ги, идиоти — сви рамене тя.

— Отвратителни са.

— Вярно е. Но никога не бива да показваш, че ти дреме, става по-лошо.

Беше го научила през годините. Хейтърите бяха като хиени, само чакаха оголено гърло, най-малка слабост. Забеляза, че Матиас е стиснал челюсти. Ядосан ли беше?

— Не е твой проблем. Освен ако не смяташ да набиеш и тях?

— Може и да смятам — отвърна той.

Тя си взе още един пралин, не й се мислеше за онези ненормалници.

— Къде живееш? — реши да смени темата.

— В града.

Тя подбели очи.

— Къде в града? Или и това е тайна? Изобщо дават ли ти да ходиш на срещи?

— Защо да не ми дават?

— Нали си супершпионин.

Матиас поклати глава.

— Ходя на срещи.

И отново потъна в мълчание, изглеждаше умислен.

— Матиас?

— Да?

— Не трябва да обръщаш внимание на троловете, иначе ще полудееш и значи тогава те са победили, ясно?

Той кимна. Взе един пралин, но не го изяде, мислеше.

Тя се чудеше какъв е в леглото. Нежен? Решителен или може би покорен?

Погледна часовника, наближаваше полунощ. Почуди се как е отлетяло времето.

Матиас махна на келнера и взе сметката. Дори не погледна Джил, преди да плати. Когато станаха от масата, тя крадешком видя какъв бакшиш е оставил. Беше щедър. Или пък го правеше, за да я впечатли?

Докато излизаха от ресторанта, леко се облегна на него, чакаше с нетърпение да се целунат. Във фоайето на хотела той отиде да вземе палтото й от гардеробната, помогна й да го облече и тя пак се облегна на него. Сега беше моментът му да действа. Само че не го стори. Тя се обърна бавно. Изгледа го, прокара пръст по палтото, спря се точно над едната гърда.

Той дълго я гледа, сложи си кожените ръкавици и си закопча палтото.

— Обадиха ми се — започна той и тонът му беше извинителен.

— Кога?

— Сега. Докато бях в гардеробната.

Сложи ръка на гърба й и внимателно я побутна през въртящите се врати. Навън въздухът беше свеж и студен.

— Трябва да се връщам на работа — обясни той и в същия момент покрай тях мина голям черен автомобил.

— Посред нощ?

Матиас махна на едно от такситата, които чакаха пред хотела, и й отвори вратата.

— Не такива планове имах за края на вечерта — въздъхна той, когато тя се настани на задната седалка.

После се наведе, вгледа се в лицето й и я целуна по бузата, дълга целувка.

— Съжалявам — извини се. — Заповядай.

Той й подаде пакет с логото на „Гранд Хотел“ и затвори вратата на колата. Махна й още един път, след което се качи в черния автомобил, който беше спрял малко по-напред. Щом затвори вратата, автомобилът мигом потегли.

Джил каза адреса си на шофьора и отвори пакета. Матиас й беше купил кутия пралини за вкъщи. Тя отвори кутията, взе един пралин и го задъвка умислено, докато Стокхолм се плъзгаше покрай прозореца. Във всеки случай след тази вечер можеше спокойно да каже, че Матиас не е никакъв консултант.

39

— Сутрешна оперативна — нареди Грейс и се огледа из редакцията. После взе телефона и хендсфрито и тръгна към конферентната зала.

Амбра дописа края на статията си на лаптопа и я последва. Седна край масата и с последен клик изпрати текста си. Представители на различните редакции влязоха и насядаха по местата, докато Грейс пишеше точките от дневния ред на дъската.

Сред последните пристигнали беше Оливер Холм. Амбра тихо изстена. Дори не знаеше, че е на работа днес.

Той се огледа, напомпа си мускулите, кимна.

— Здрасти, братле! — поздрави едно от момчетата от международната редакция и го тупна силно по гърба.

Размениха някаква тяхна си шега, избухнаха в силен смях, за да покажат на всички какви шегаджии са.

Амбра се спогледа с една репортерка от „Забавления“.

— Започваме — прекъсна ги Грейс и посочи с маркера първата точка. — Сиси, какво имаме в „Престъпления“ днес?

Сиси, криминалната репортерка, дето си намери приятел и рязко спря да общува с Амбра, докладва:

— Очаква се присъда за убийството в парка. Ще го пуснем като извънредна новина.

Грейс кимна и го записа на дъската.

— Заедно ще формулираме заглавието. „Общество“?

— Днес наблюдаваме дебата в парламента. Ще предаваме на живо.

— Уеб канал? — Грейс погледна Парвин, най-популярната телевизионна водеща на „Афтонбладет“. Именно Парвин организира новогодишната вечеря, на която Амбра отказа да отиде. Амбра я харесваше.

— Тръгваме лайв в десет часа. Ще говорим за груповото изнасилване на финландския ферибот нощес и за очаквания хаос с влаковете, ако обявят стачка. И имаме история за някой, който намерил боа в щайга с банани — завърши тя с изтерзан вид.

— Това е добро — кимна Грейс.

Парвин потръпна.

— Ако не мразиш змии.

Някои се закискаха. Амбра изгледа с крайчеца на окото Оливер, който се усмихваше, вторачен в компютъра си.

Оливер Холм беше на една възраст с Амбра, но беше работил в „Афтонбладет“ точно една година повече от нея. Дядо му бил шеф на новините във вестника в „доброто старо време“, тоест, когато всички репортери били мъже — корави, наливащи се с уиски писачи, а жените били секретарки. В момента всички мъже в екипа минаваха за феминисти, поне официално, иначе нямаше как да оцелеят, но Амбра подозираше, че Оливер предпочита старите порядки.

Той беше сред популярните лица в медиите. Беше работил във Вашингтон, няколко пъти го пращаха на дълги командировки в чужбина, пишеше за мафиотски убийства, харесваше тежките задачи, ходеше на фитнес, движеше се с елита. Пишеше добре и ако не беше такъв задник, може би тя щеше да търпи ослепителния му талант. Оливер беше и татко, водеха двегодишното му дете в редакцията през седмица, а и се радваше на популярност сред другия пол. Може би с гаджетата си се отнасяше по-мило, отколкото с нея.

— Оливер, имаш ли нещо за катастрофата с камиона? — попита Грейс.

— Свързах се с шефа на Гражданска защита. После ще му се обадя.

— Супер.

Оливер Холм не възнамерява да се задоволи с това да бъде обикновен репортер, помисли си Амбра, като видя самодоволната му физиономия. Той искаше да се добере до някоя от хубавите редакции — „Международни“, „Политика“ или, разбира се, „Разследвания“. Отдели, в които човек можеше да се отличи, да пише репортажи, които печелят Голямата награда за журналистика, да пътува по престижни задачи и да го канят на ежегодни вечери с началството, ако е особено наперен. Амбра не го винеше, тя самата преследваше същите цели. Може би без вечерите.

— Как е при вас в „Плюс“? — продължи Грейс.

Шефът на „Плюс“ изглеждаше уморен, небръснат и с посивяло лице.

— Имаме много болни. Но Оливер ще напише серия статии за убийствата на жени в екипи за джогинг. Непредизвикани убийства на жени.

— Какво значи това? Че има убийства на жени, които са предизвикани с нещо? — не се сдържа Амбра. — И защо трябва да се подчертава, че са на жени. Ако бяха мъже, нямаше да го пишем специално.

Оливер изпъшка.

— Заглавието е добро, не започвай пак да опяваш.

— Ще помислим още малко за заглавието — намеси се Грейс.

— Разбира се — съгласи се Оливер мазно, но се спогледа с прекия си началник.

Амбра си спомни първия път, когато беше на работа с Оливер Холм. Още в самото начало.

Беше нова тук, но от шестнайсетгодишна работеше като репортер в малък местен вестник и се смяташе за опитна. След като завърши журналистика, кандидатства и получи временна работа в „Афтонбладет“ като заместник за сезона на отпуските. За тази позиция се състезаваха много хора, но тя имаше високи оценки в университета и дълъг опит като репортер.

Когато щатният репортер беше във ваканция, неопитният заместник трябваше да върши какво ли не. Амбра вече беше работила по убийства, катастрофи и пресконференции. Който се отличеше, имаше шанс да получи постоянна работа. Тя беше решена да го постигне, като работи по-здраво от другите. Беше сама у дома, в Стокхолм, цяло лято, Джил вече беше тръгнала сериозно по турнета и Амбра можеше да се отдаде изцяло на професията.

След месец получи задача да замине за Акала заради размириците там.

— Вземи и Оливер Холм — нареди шефът на новините, който също заместваше.

Амбра отиде при Оливер.

— Аз ли да карам? — попита той учтиво и тя кимна.

— Отдавна ли работиш тук? — заговори първа.

— Само като заместник, един месец. А ти?

— И аз — отвърна Амбра и кимна, когато наближи техният изход към магистралата. Осъзна, че в такъв случай двамата са конкуренти. Но той изглеждаше симпатичен, а и тя не се тревожеше, знаеше, че нейното представяне е далеч над средното.

Когато паркираха, видяха към небето да се издига стълб дим. Имаше бронирани коли и полицията поставяше ограждения.

— Бъди внимателна — посъветва я Оливер сериозно и тя се трогна от загрижеността му. — Чакай тук, а аз ще ида да проверя къде трябва да отидем — заръча той и изчезна.

Амбра го чака десет минути. Когато се върна, той каза само:

— Да се прибираме, няма нищо за писане.

Едва в колата на път за вкъщи тя се сети, че е трябвало да протестира, но си замълча. Когато се върнаха в редакцията, Оливер отиде да говори с шефа и след час статията му излезе — текст за размириците, изпълнен с драматични лични свидетелства. Нейното име въобще не се споменаваше.