— Момичетата ще идват на вечеря утре. Искаш ли и ти да дойдеш?

— Някой друг път.

Нямаше сили да се срещне с всички наведнъж. Още не.

— Мога да помоля Чарлс да излезе, ако искаш — предложи тя тихо.

Том се стъписа. Никога не го беше правила преди — да моли съпруга си да се махне от къщата заради него.

— Не, не, няма защо да го правиш. Просто исках да се чуем, но сега трябва да вървя, мамо — отвърна той, не му се говореше повече, изведнъж се почувства изцеден емоционално.

Сбогуваха се, но в момента, в който затвори, телефонът пак звънна.

Дейвид Хамар, изписа се на дисплея. Приятел, когото също беше забравил и игнорирал цяла есен, приятел, който не би го предал. Том отговори на повикването, отиде до прозореца и погледна навън. Небето беше тъмно, нямаше звезди. Водата също беше тъмна. Той се запита дали каналът вече се е заледил.

— Здравей, Дейвид — поздрави тихо.

— Хубаво е, че чувам гласа ти, не мога да отрека — зарадва се Дейвид. — Как си?

— Бива — отвърна Том, като се бореше с тревожността, която вече го причакваше в засада.

Колкото и да е странно, Дейвид беше сред хората, пред които му беше най-трудно да покаже слабост. Не че изобщо обичаше да показва слабост пред когото и да било, но Дейвид Хамар беше толкова компетентен и впечатляващ.

— Къде си? — попита го той отсреща и Том чу бебешко гукане около него.

Дъщеричката му, предположи той и за миг се паникьоса, преди да се сети, че дъщерята на Дейвид и Наталия се казваше Моли. Беше пропуснал кръщенето й, но дори не помнеше защо. Сигурно работно пътуване, на което спокойно е можел да изпрати някой друг.

През последните години не беше и кой знае колко добър приятел, беше подредил приоритетите си грешно.

— Вкъщи съм. В Стокхолм. Бях в Кируна.

— Ще се връщаш ли на работа?

— Още не. Планирал съм един обяд, иначе не знам.

Дейвид замълча. Гукането също беше престанало.

— Александър и Изабел се ожениха през пролетта — каза накрая. — Беше малка гражданска церемония, затова решиха да направят тържеството по-късно.

— Да, поканиха ме — отвърна Том.

Той не беше отговорил на поканата, всъщност напълно я беше забравил.

— Ще дойдеш ли? — Гласът на Дейвид прозвуча малко по-настойчиво.

На Том никак не му се нравеше мисълта да ходи на тържество, но сега вече се чувстваше почти принуден.

— Ще си помисля — въздъхна.

— Помисли си. Но ела. И доведи някого, ако искаш.

След като приключиха разговора, Том си изми чашата, хвърли рекламните брошури и безплатните вестници в коша за рециклиране, направи списък с покупки и включи интернета. Разопакова си багажа и точно когато окачваше последната блуза в гардероба, получи есемес. Беше от Елинор. Тя гледаше Фрея, която, колкото и да беше глупаво, вече му липсваше. Елинор му пращаше снимка на Фрея, легнала на килимчето и гризяща кокал. Обади й се. Пак се загледа към водата, към белия дворец Карлберг на отсрещния бряг. Беше ходил там с Елинор на офицерски балове. Беше учил в библиотеката, харесваше кралската и военната история на двореца.

— Как е Фрея? — попита.

— Всичко е наред. Как пътува?

— Тъкмо се чух с Дейвид.

— О, отдавна не съм го виждала. Как е той? Май му се роди бебе?

— Да, дъщеря. Моли.

Настъпи мълчание, напрегнато мълчание. Дали щеше да е различно, ако двамата с Елинор имаха дете? Може би. Но и двамата не искаха. Или? Изведнъж Том вече не беше толкова сигурен. Изобщо бяха ли го обсъждали, или просто беше приел за даденост, че са на едно мнение? Че трябва да почакат.

— Много хубаво — каза Елинор.

— Покани ме на тържество. Сватбено. На Александър и Изабел.

— Звучи приятно. Кога ще е?

— Другият петък. В „Русендалс Тредгорд“.

— Звучи страхотно. Ще идеш ли?

— Може би. Да, вероятно.

Той сам се изненада, че го каза. И без да се замисля, изтърси:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Би било супер да ги видя — каза тя с лек копнеж в гласа.

Елинор винаги беше обичала тузарските партита, представяше се невероятно в тези среди.

— Но няма да мога. Идеята не е добра. По много причини.

— Разбирам.

И наистина разбираше. А странното беше, че името на Елинор изобщо не бе първото, което му хрумна, когато Дейвид предложи да доведе някого. Помисли си за Амбра. Поканата към Елинор беше просто рефлекс.

— Прати ми още снимки на Фрея — помоли.

— Тя е добре. А ти се грижи за себе си.

В десет и половина на другата сутрин Том излезе от апартамента и измина пеш близо шестте километра до щабквартирата на Въоръжените сили на „Лидингьовеген“. Беше много студено и заснежено, но бледото слънце осветяваше градското небе, а и беше приятно да се раздвижи, след като прекара целия вчерашен ден в колата.

След щателна проверка на документите му и справка в списъка с посетителите пазачът на портата пусна Том и той седна да изчака Матиас във фоайето. Беше обедно време и наоколо се движеха много хора. Военни в синьо-сиви униформи, млади войници в камуфлажни дрехи, служители на разузнаването в костюми. Сега имаше значително повече жени, отколкото преди десет години — знак, че дори военните се приспособяват към действителността и се възползват от всички компетентни хора. Том се облегна назад, сля се с фона, стана сив и незабележим, развличаше се, като наблюдаваше минаващите наоколо хора. Имаше доста цивилно облечени — учени, изследователи, студенти и по някоя и друга жена или мъж, които трябваше да изглеждат цивилни, но Том безпроблемно ги идентифицираше като разузнавачи.

Матиас слезе по стълбите и тръгна право към него с протегната ръка.

— Извинявай, че се забавих. Бързаш ли?

— Не особено.

— Искам да се видиш с един човек, преди да идем да хапнем.

Том придружи Матиас до кабинета му покрай още един контролен пункт. Някаква млада жена, седнала на стола за посетители, се обърна към тях, изгледа ги спокойно.

— Том, това е Филипа.

Том пое ръката й, беше суха и твърда. Тя беше млада, под двайсет и пет, с обикновено, почти безлично излъчване.

— Филипа е компютърен специалист — обясни Матиас, след като седнаха. — И хакер. Може да хакне всеки лаптоп, айпад и телефон.

Матиас изглеждаше запленен. Филипа приличаше на тийнейджърка, не на някакъв суперталант, но Матиас умееше да вербува точните хора.

— Размисли ли? — попита Матиас, след като се разделиха с Филипа и отидоха да обядват.

— Приех обяда, но иначе не съм си променил мнението — отвърна Том.

Заяви го твърдо, но странното беше, че вече не усещаше същата непоколебимост. Отдавна не беше стъпвал в щабквартирата. Не очакваше да се чувства така… като у дома си. Но това не означаваше, че иска да се върне.

— Струваше си да опитам. Какво мислиш за Филипа?

— Толкова добра ли е, колкото казваш?

— Даже повече. Започнала е като хакер аматьор, но вече е завършила компютърни науки. Всички се опитват да я прилапат. Но аз извадих късмет, оказа се патриотично настроена. Какво мислиш?

— Стори ми се добра, прави добро впечатление. Мисля, че трябва да й предложиш работата, ако искаш съвета ми.

— Том, наистина ще ми бъдеш от полза тук. Ще вършим важна работа, ще можеш да правиш онова, в което си най-добър.

— Да убивам хора?

— Ще оценяваш заплахи, ще правиш анализи, ще водиш хората. Вече си стар да убиваш хора.

— Е, имам още няколко годинки.

— Иска ми се да размислиш. Заради мен ли отказваш?

— Защото ме предаде пред всичките ми началници? Да, малко съм дребнав.

— Направих го заради нас. Заради Специалните сили.

— Мисля, че го направи за себе си, за кариерата си.

— Може и така да е. Какво ще кажеш? Можеш ли да превъзмогнеш тази злопаметност и да се държиш професионално, когато нацията се нуждае от теб?

— Вече си имам работа — посочи Том.

— Няма да те оставя.

Том въздъхна. Матиас беше упорит. Беше предател. Беше труден характер. Той си повтаряше наум всичко това. Но сега обичайният му гняв отказваше да се пробуди.

На връщане от обяда мина покрай „Афтонбладет“. Забави крачка до огромната сграда, видя хора да влизат и излизат, погледна пазачите на рецепцията. Охраната беше жалка. Редакциите на вестниците бяха стратегически цели за терористите. Той би могъл да превземе тази сграда с шепа мъже за петнайсет минути.

Докато стоеше и гледаше, Амбра изведнъж се появи на едната стъклена врата. Забеляза го и се закова на място.

— Здравей! — усмихна се той.

Толкова се радваше да я види.

Тя си сложи ръкавиците, поклати глава.

— Странното не е, че си тук. Странното е, че дори не съм изненадана. Имаш склонност да изникваш от нищото.

— В Стокхолм съм — посочи той очевидното.

— Забелязвам. Но какво правиш тук? Да не би да имаш среща с някой от вестника?

— Не, просто минавам — излъга той, без да му мигне окото. Беше дошъл умишлено. — Само исках да проверя дали при теб всичко е наред.

— Тъкмо излизам…

— По работа?

Тя кимна:

— Но защо…

Прекъсна я един мъж с голяма камера на рамото:

— Амбра, трябва да тръгваме!

— Това е фотографът — обясни тя и окачи баджа си на врата.

— Пази се — заръча Том.

Тя вдигна едната си черна вежда. На светлото й чело изглеждаха като нарисувани с молив.

— Обикновено се справям.

Да, в това той не се съмняваше. Пристъпи към нея.

— Кога приключваш?

— Нямам представа. Зависи.

Фотографът въздъхна шумно.

— Извинявай, трябва да бягам.

— Но може ли да се видим пак? Искаш ли?

— Ти искаш ли? — Зелените очи го наблюдаваха, без да мигат,

— Да — потвърди той.

Ако поемеше дъх достатъчно дълбоко, можеше да вдъхне аромата й.

Фотографът пристъпяше от крак на крак. Том не му обърна внимание.

— Накъде сте тръгнали? — поинтересува се.

Тя си нахлупи шапката на челото.

— Подозрения за умишлен палеж в Юршхолм. Наистина бързам.

Стисна устни и добави:

— Пет. Свършвам в пет, най-късно пет и половина.

— Ще се видим ли тогава? Да идем да хапнем някъде?

— Да. Да запазя ли маса? — предложи тя.

Може и да беше позагубил форма, но не беше чак толкова зле, че да не може да резервира маса.

— Не, аз ще се погрижа. — И с тези думи се наведе спонтанно и я целуна по бузата.

Май нито веднъж в целия си живот не беше целувал жена по бузата, но не можеше да я пусне, без да я е докоснал.

— Значи до пет и половина — прошепна в ухото й.

41

Амбра гледаше след линейката, която се отдалечаваше от Юршхолм без сирени и светлини. Полицията още разпитваше съседите. Беше записала няколко хубави цитата, а фотографът направи снимки от всички възможни ъгли. Готово, реши тя.

Беше рутинна работа и не биха си направили труда да ходят на място, ако не се беше случило в богаташкото предградие и ако жертвата не беше изключително изтъкнат индустриалец. Мъртвите богаташи привличаха повече интерес от обикновените хора. Полицайката, с която тя говори — двете се разбираха добре от доста време, — съобщи, че вероятно става дума за най-обикновен инфаркт.

Тя се върна в колата, остави фотографа да кара и се загледа през прозореца, докато напускаха Юршхолм и излизаха на E18. Прегледа снимките, които беше направила с телефона, слушаше как фотографът говори с редактора, който отговаряше за изображенията. Минаха покрай „Хага Нора“. Кронпринцесата живееше тук с малкото си семейство в дворец насред огромен и строго охраняван парк близо до водите на Брунсвикен. Юршхолм, който току-що бяха напуснали, се състоеше основно от грамадни къщи и подобни на замъци сгради, където живееха най-заможните хора в Швеция. Включително и Джил. А на по-малко от двайсет километра на запад се намираше кварталът на бедните, където социалните проблеми и разрухата представляваха жестокото ежедневие.

Тя зяпаше сградите и шосето навън. Колко разнообразна е лотарията на живота, пък и колко случайна! Свиха към центъра. Скоро щяха да са в редакцията и тогава тя нямаше да има време да мисли за Том, затова сега си даде няколко минути в колата между две задачи. Как само се беше появил! Подсмихваше се по целия път до редакцията, извърнала лице към стъклото.

Работата й вървеше и успя да свърши всички задачи, статии и преамбюли навреме. Този ден не бяха настъпили кой знае колко драматични събития нито в Стокхолм, нито по света, затова размени няколко думи с хората от вечерната смяна и в пет и половина излезе на тротоара. Том чакаше отпред, както се бяха разбрали. Никакви есемеси през деня с извинения, че ще закъснее. Никакви откази и променени планове в последната секунда. Щом Том кажеше, че ще дойде, значи щеше да дойде. Носеше от онези супермодерни, но дискретни якета за ски, сив шал, кожени ръкавици и големи ботуши. Не беше сложил шапка на късо подстриганата коса, но в едната ръка държеше тайнствена черна чанта.