И тогава се сблъскаха.

Не силно, в последния момент той вдигна поглед и отстъпи, но тъй като Амбра отказа да се отмести и на милиметър, раменете им се удариха с леко тупване. Тя потръпна леко, почти си въобрази, че усеща топлина през слоевете дрехи, които ги разделяха. Видя изненадата в погледа му, после той я разпозна и отмина. Като че ли измърмори нещо, може би „извинете“, но тя вече беше отминала нататък и влизаше в хотела. Бързо се вмъкна вътре, без да се обръща назад.

Ама че чудак!

И изобщо ама че отвратителен ден!

6

Джилиана Лопес се изпъна напряко на леглото в хотелската стая. Още носеше сценичния си костюм — асиметрична рокля с пайети, лъскав чорапогащник и суперстегнато бельо, но беше изула червените боти и помръдваше пръсти, докато лежеше. Роклята проблясваше при най-малкото движение. Беше приключила с «Аве Мария“, гвоздеят на програмата, и бе изправила на крака над стоте гости на коледното парти. Получи се хубаво шоу. Сега изпитваше онова специфично усещане в тялото, което винаги я спохождаше след изпълнение пред публика. Едновременно изтощена и превъзбудена. Изпълнена с впечатления, но и изпразнена откъм емоции. Освен това беше леко, съвсем леко прегракнала. Трябваше да си пази гласа — графикът й беше запълнен за две години напред.

Тя вдигна крака във въздуха и ги огледа. Ботушите бяха сладки, но тесни и пръстите я боляха. Всичко я болеше.

— Кога ще имам почивен ден? — попита тя асистента си Лудвиг, който се движеше из хотелската стая безшумно и експедитивно.

Джил присви очи към него. Без лещи беше кажи-речи сляпа, но дори и с лещите не виждаше добре. Присви очи още повече. Лудвиг беше хубавец.

— И на колко си години? — добави тя. Изглеждаше ужасно млад.

— На деветнайсет.

Лудвиг отметна кичур руса коса зад ухото си, но той веднага пак падна пред лицето му. През последната минута беше повторил движението поне десет пъти.

Досега не беше назначавала мъж за асистент. Но от звукозаписната компания изпратиха него и мина неочаквано гладко. Деветнайсет. Значи, технически погледнато, не беше извън закона. Той пак си отметна косата. Младите мъже са страшно енергични.

— И предполагам, искаш да станеш музикант? — продължи тя, но пропъди мисълта да го съблазни още преди да я е формулирала ясно. Не лягаше с мъже, които работят за нея. Това създаваше отвратителни главоболия. Been there, done that.

— Свиря в банда — кимна Лудвиг, вдигна червените ботуши и ги прибра в гардероба.

Не навлезе в подробности за бандата и Джил не настоя. Млади музиканти — с лопата да ги ринеш. В действителност артистичният свят беше жесток. Разни амбициозни хлапета непрекъснато се мъчеха да те изместят. А другите, сравнително успелите, само чакаха да ти забият нож в гърба. Като същевременно, разбира се, те прегръщаха на червения килим. Тя въздъхна. Тясното бельо я стягаше като усмирителна риза. Вдигна едната си ръка във въздуха. Амбра май беше потисната, помисли си тя разсеяно, докато оглеждаше дългите си червени нокти. Червеното всъщност не й отиваше много въпреки колоритния й латино вид. Нещо в крещящото коледно червено правеше собствения й тен едва ли не вулгарен. Някак порнографски. Уф, как мразеше да изглежда порнографски! Щеше да разкара тези дрехи веднага щом минеха коледните концерти.

— Попита ме кога имаш свободен ден — прекъсна размислите й Лудвиг.

На Джил й харесваше, че Лудвиг държи всичко под контрол. Подобна отдаденост беше рядко срещана, особено сред младите мъже.

— На Бъдни вечер имаш две изяви — продължи той. — Но след това има няколко дни прекъсване преди новогодишните концерти. Първият е в Йоребру. От националната телевизия ще дойдат да снимат. На 31 декември си в Скансен. И после, разбира се, започват националните кръгове за „Евровизия“.

Целият проклет цирк. Наистина ли ще издържа още една година?

— Още не съм решила какво ще правя с тях — поклати глава Джил и продължи да размишлява.

Защо Амбра беше тъжна? Дали заради Коледа, или имаше друга причина? С Амбра никога не се знаеше, пък и двете не ги биваше да си споделят. Но никоя от тях не обичаше това време на годината. Просто се справяха по различен начин. Тя самата гледаше програмата й да е запълнена с концерти и участия. Така беше още от големия й пробив в „Мюзик Айдъл“. Стига да си зает, да се смееш много и да се движиш напред, нямаш време да си тъжен. Амбра обаче показваше склонност да потъва в меланхолични настроения.

Джил погледна Лудвиг, който в момента изтърсваше една боа с пера и си тананикаше някаква коледна мелодия. Боже Господи, изведнъж осъзна тя! Щом сега е на деветнайсет, значи е бил някъде към седем, когато тя е пробивала в „Мюзик Айдъл“. Нима наистина бяха минали дванайсет години? Къде беше отишло това време? Лудвиг сложи огромен букет рози в хотелска ваза.

— Не схващам за какво ми пращат цветя — промърмори Джил. Никога не се задържаше на едно място повече от денонощие, понякога и по-малко. Нима хората си мислеха, че взима със себе си цветята? — По-добре да ми дават пари.

В едно интервю беше споменала, че обича жълти рози — безсмислено изказване, каквито правеше понякога, било заради някой спонсор, било защото в момента й се струваха правилни; вече не помнеше. И сега непрекъснато получаваше жълти рози. Мразеше ги.

— На мен ми харесват — сви рамене Лудвиг.

— Качи ги в инстаграм, после можеш да ги вземеш, ако искаш. Или ги дай на някого в хотела, все ми е тая.

Тя щеше да си почине още пет минути, после щеше да събере сили и да се преоблече. Но беше като изцедена. Дали беше нормално да се чувства така уморена? Дали не остаряваше? Затвори очи, за да прогони паниката. Да, тя изнасяше все същото коледно шоу от края на октомври, мина през Юста, Малмьо, Хелсингборг, продължи в провинцията и сега завършваше турнето в северната част на страната. Нищо чудно, че беше уморена. Не беше стара.

Претърколи се по корем, притисна брадичка към гърдите си и изпъна врат. Скалпът я сърбеше. Имаше толкова много лак, пяна и глитер в косата, че я усещаше като пластмасова под пръстите си.

Протегна се към телефона, позира за селфи и го качи в инстаграм. Обикновено поддържаше профила си сама, имаше нюх какво харесват феновете й и беше започнала да пише на английски дълго преди на звукозаписната компания дори да й хрумне. Веднага щом мина на международно по-достъпен език, профилът гръмна и вече наближаваше два милиона последователи. Погледнато глобално, не беше чак толкова много, но растеше непрекъснато.

— Трябва ми хит на английски — промърмори тя, докато лайковете започнаха да валят. И трябваше да качи някое клипче, феновете бяха луди по движещи се картинки.

Повечето й почитатели бяха мили, но не мина много време, преди да се появят първите хейтъри. Не искаше да ги чете, но не можеше да се въздържи.

Устните ти са грозни.

Май си надебеляла.

Леле, че си грозна.

Тя показа телефона на Лудвиг.

— Понякога се чудя какво им има на тези хора.

— Знаеш, че повечето те обожават — отвърна той.

Тя продължи да чете, беше като отрова.

— Понякога това не ми стига — каза замислено.

Някои от хейтърите познаваше отдавна. Питаше се какво се крие зад злобните им коментари. Повечето интернет тролове бяха с мъжки имена, но това нищо не означаваше. Скрити профили, разбира се. Тя блокираше най-ужасните, но постоянно се появяваха нови. За две минути събра стотици лайкове. Повечето коментари бяха положителни, но усещането за обида остана — като мръсотия, която не се измива. Сама си беше виновна, че ги четеше, знаеше го, но все пак…

— Понякога обмислям дали да не зарежа всички социални мрежи — каза тя полушеговито, полусериозно.

Трябваше да се съсредоточи върху писането на нови песни, не да се чувства зле заради някакви си анонимни гадняри. Излишно хабеше енергия.

— Не позволявай хейтърите да спечелят. Знаеш, че имаш безброй фенове, които те боготворят.

Или боготворят онази, за която ме мислят, рече си Джил мрачно.

Като цяло беше доволна от живота си. Може би не щастлива, но само идиотите са щастливи. През всичките тези години се беше борила да стигне дотук. Знаеше, че цената е самота и в отделни случаи омраза, и като цяло беше готова да я плати. Понякога обаче я обхващаше известна меланхолия, която сама не разбираше. Та тя си имаше всичко, откъде на къде ще изпада в меланхолия? Затвори инстаграм и остави телефона. Най-добрият начин да се справиш с проблемите е да ги игнорираш.

— Ще качиш ли още нещо в инстаграм вместо мен? От концерта? — помоли тя Лудвиг.

— Разбира се. Искаш ли да го одобриш преди това?

Тя поклати глава.

— Кои обувки смяташ да носиш на вечерята? — Лудвиг вдигна въпросително чифт дванайсетсантиметрови „Маноло Бланик“.

Джил се поколеба. Бяха хубави, но краката така я боляха. И сценичните й дрехи бяха толкова тесни, че направо щяха да се пръснат. Явно тези дни трябваше да внимава с яденето. Обмяната на веществата не ставаше по-добра с годините. Единственото, което искаше, беше да си остане в стаята, да пие горещ шоколад и да яде сандвичи. Боже, би убила за това. Кога последно беше яла сирене? Сметана? Шоколад? Не хапваше нищо, тренираше постоянно и въпреки това днес тежеше повече, отколкото по това време миналата година. Наложи се да й отпуснат роклята с половин сантиметър. Уф! Дали ставаше стара и дебела? Никой няма да я обича, ако надебелее. Ще я разкъсат.

— Ще сложа тези — кимна тя решително към чифта „Маноло Бланик“. — И розовата рокля „Даян фон Фюрстенберг“.

Ако останеше с тясното бельо, щеше да се получи. Точно от това се нуждаеше, за да си подобри настроението.

Да се чувства готина. Да флиртува. Да бъде ослепителна.

Щеше да хапне по два залъка от всяко ястие, максимум, така реши. Останалото щеше просто да върти из чинията, докато прави комплименти колко е вкусно и как я е заситило. Класическа стратегия. Може и да звучеше като хранително разстройство, но поне действаше. Малки хапки и никакъв десерт. И щеше да си позволи чаша вино. Голяма чаша, само че бяло — то съдържа по-малко калории. Можеше да обясни, че червеното не й понася. Добър план.

Усети как енергията й се връща. Нямаше смисъл да лежи в хотелската стая и да се муси. Човек трябва да търси щастието, да живее в настоящето… и още някаква мантра, която в момента не можеше да си спомни. Да се обича? Да се протяга към звездите?

Надигна се от леглото, отиде до масата и взе една четка.

— Колко далеч сме от Кируна? Знаеш ли?

Зае се да изчетква лаковете от косата си. Географията не й беше сила. Нито който и да било друг предмет. В училище имаше ниски оценки почти по всичко и дори не си беше направила труда да кандидатства в гимназията. Пеенето беше единственото й умение.

— На около два часа с кола — отговори Лудвиг.

Дали да не отиде до Кируна? Да изненада доведената си сестра?

Джил се завъртя и изчака Лудвиг да свали ципа на роклята с пайети.

Щеше да се наконти, да сложи високи токчета, червило, щеше да се представи добре. Ако Джил Лопес умееше нещо, то беше да се представя пред публика. А после щеше да мисли за Амбра.

— И пиши в инстаграм, че съм развила алергия към рози. Особено към жълтите.

7

Докато вървеше към колата, Том мислеше за сърдитата жена, която срещна. Отново.

И втория път беше така потънал в размисъл, че дори не я беше забелязал. Не и преди почти да се сблъскат на тротоара. Удари се в рамото й и за миг мярна сбърчени вежди и стисната уста. Изглеждаше ядосана и той се зачуди дали гневът е обичайното й състояние. Когато се обърна след нея, тя вече влизаше в хотела, явно беше отседнала там.

У нея имаше нещо, което той не можеше да определи — сякаш проникваше през балона, който Том беше надул около себе си. Но не беше ясно защо. Тя беше нервна и гневна, очевидно лесно се ядосваше, освен ако не я дразнеше конкретно той. Но имаше още нещо, нещо, което не му даваше мира. Никога преди не я беше виждал, в това беше сигурен. В неговата професия да разпознаеш лице за част от секундата можеше да се окаже разликата между живота и смъртта. В неговата професия почти всичко можеше да се окаже разликата между живота и смъртта, но макар да не се бяха срещали преди, у нея имаше нещо познато. Обзе го безпокойство, че не може да определи какво е.

Направи път на една дребничка госпожа, която мина покрай него с шейна, после сви по съседната улица, където беше паркирал. Беше седял дълго в ресторанта, прелистваше вестници, без да ги чете, зяпаше през прозореца, не усети колко време е минало. И това не му беше присъщо. Обикновено разпределяше времето до секунда. Наистина не беше на себе си. Но срещата с Елинор се оказа… Том не може да опише чувствата си, дори сам на себе си.