— Моля те, нека си тръгваме. — Елинор го умоляваше и всичко беше напълно откачено, за секунда Том беше забравил, че тя е тук.

Погледна Амбра за последен път. Тя само по изгледа, стиснала зъби, и за миг останаха така. Свършено е, почувства той. Вината беше изцяло негова, но това не го успокояваше. Отвори уста да каже нещо, но нямаше какво и пак я затвори. Обърна се, хвана Елинор над лакътя и си проправи път през залата, без да поглежда встрани.

— Всичко наред ли е? — попита Елинор.

Той помисли за мъртвешки бледото лице на Амбра. За разказите й за многото пъти, в които са я изоставяли. За нощите им заедно, за това какво означаваше тя за него през последните седмици. Мислеше за всичко това. Но каза само:

— Всичко е наред.

50

На другата сутрин Амбра се събуди с махмурлук, който спокойно можеше да заеме първото място в класацията й „Най-ужасните махмурлуци в живота ми“.

Никога повече нямаше да близне алкохол, имаше нещо недостойно в това усещане.

Дори не смееше да завърти глава, не помнеше как се е прибрала вкъщи и имаше ужасното чувство, че може да е поканила… о, боже, дори не помнеше как му беше името. Фредрик? Патрик? Хенрик — точно така! Тя примигна и с усилие завъртя глава. Беше сама в леглото, слава богу. Да, вярно, с Хенрик се разделиха малко след като си тръгнаха от партито.

Амбра взе такси, плака по целия път от Юргорден до Стария град, плака в антрето, в банята и във възглавницата.

Сега не можеше дори да мига. Едва дишаше. Всичко й беше подпухнало.

Но и всичко беше приключило, така че нямаше значение как изглеждаше и как се чувстваше.

— Как мина купонът? — попита Джил, когато се обади малко след обяд.

От събуждането си Амбра пиеше всички възможни хапчета против главоболие, а сега лежеше на дивана и зяпаше „Капанът на лукса“.

Намали звука на телевизора и придърпа одеялото до брадичката си. Зъзнеше.

— Чудесно. Като изключим, че бившата на Том цъфна и той ме заряза и прекара вечерта с нея. Но иначе беше супер.

Джил мълчеше.

— Как се чувстваш? — попита накрая, съвсем тихо.

— Горе-долу.

Джил въздъхна.

— Правихте ли секс?

Амбра помисли за секса в тясната ниша пред огледалото.

Истината беше, че бе вълшебно. Нямаше по-подходяща дума. Начинът, по който Том я гледаше в огледалото, как я докосваше, тя беше почувствала, че са се сближили изключително много, не само физически, но и духовно. Все едно не беше просто секс. Но онова, което за нея беше магия, за Том е било просто физическо желание и удоволствие. Оставаше й само да се опита да се държи като зрял човек.

— Не — излъга.

Сестра й щеше да се възмути, а точно сега Амбра нямаше сили да търпи критики.

— Отнесъл се е с теб като с боклук — изсъска Джил.

— Да — съгласи се Амбра.

Джил имаше право, тя се беше самозаблудила.

— Искаш ли да знаеш аз какво мисля? — попита Джил.

Амбра усещаше, че не иска.

— Трябва по-бързо да се запознаеш с някой друг. И да го забравиш.

Изобщо не биваше да обсъжда Том с Джил. Съветите й бяха ужасни.

— Не усещаш ли колко отвратително звучи? Хората не са заменими, ти си луда.

— Може би. Но аз ли лежа вкъщи да се самосъжалявам? Не. Стегни се малко. Мъжете са идиоти.

— Аз съм идиотката — поклати глава Амбра.

По-добре, че се приключи толкова бързо, повтаряше си. Преди чувствата й да са станали още по-силни. Само дето чувствата й вече бяха силни и тя се чудеше колко още пъти ще издържи да я изоставят.

Изтегна се по гръб, зяпаше апатично в тавана на хола си.

— Носеше ли роклята? Обувките?

— Да му се не види, Джил, няма значение какво съм носела! Голямата му любов се появи и го погледна като безпомощна сърна и той ме заряза, без да му трепне окото.

— Някои мъже не могат да устоят на жена в нужда от помощ. Сигурно обожава да се прави на герой.

— Вероятно.

— Тези мачовци! Знаят, че момичетата ги харесват, и се възползват.

Амбра се зави презглава.

— Никой не се е възползвал от мен. Сама си го избрах. Но не ми се говори повече. Утре съм на работа — каза тя и затвори.

Трябва някак да си стъпи на краката, помисли си тя и се сви на кълбо на дивана. Плака под одеялото, докато пак й стана трудно да диша. Том позвъни веднъж, но тя му затвори и той не повтори опита. И по-добре, каза си.

Рано на другата сутрин Амбра започна новата си петдневна смяна. По единайсет часа дневно „Афтонбладет“ я притежаваше, можеше да я изпраща, където реши, да й нарежда да работи извънредно и да я командирова по целия свят.

Тя остави чантата си на стола, протегна се и се прозя. Редакцията изглеждаше както винаги. Сънени репортери, чистачи и супербодрата Грейс, която маршируваше из офиса в тясна пола, впито сако „Армани“ и обувки „Лубутен“.

Амбра си сипа кафе, сподави поредната прозявка и се опита да се посъживи. Още я мъчеше махмурлук, всичко й беше като в мъгла. Хенрик се беше обадил предния ден да види как се чувства. Той наистина беше добро момче. Как й се искаше да се интересува от него, да беше отговорил онзи път, когато му писа, да бяха излезли, да се бяха харесали, да ходеха. И сега може би щеше да бъде влюбена в него.

Тя облегна чело на дланта си. Как й се искаше изобщо да не беше стъпвала в Кируна, никога да не беше срещала Том! Може би пък някой ден, да речем след десет години, щеше да е благодарна, че го е срещнала. Но не и днес. Сега изпитваше единствено терзание, срам и празнота в гърдите, която твърде много напомняше за непоносима мъка.

Том пак беше звънял, но тя нямаше сили да говори с него.

Написа кратка дописка за някакво приложение за срещи, докато се питаше какво ли прави той. Дали е с Елинор? Дали още са в Стокхолм? Дали са правили секс? Докато четеше прессъобщението на ТТ, си мислеше как й се иска да иде да ги шпионира, да върши нещо, за да премахне тази отвратителна болка. Но разбира се, не направи нищо подобно, продължи да работи, да размишлява и да капсулира емоциите, доколкото бе възможно. Искаше й се да помоли Джил да пита Матиас дали знае нещо. Но и това не направи. Просто се опитваше да издържи.

Стегни се, Амбра.

След обяд провери пощата си, изтри всички хейтърски мейли — Лорд_Брутал беше особено противен днес — и накрая отговори на няколко любезни писма от читатели.

Докато зяпаше с празен поглед монитора, пристигна имейл от Карщен Лундквист, експерта по въпросите на сигурността. Боже, напълно го беше забравила!

В темата пишеше: Получих ново инфо, да поговорим? Тя дори не смогна да отговори, преди той да дойде при нея. Носеше панталон от рипсено кадифе, неизгладена риза и когато приближи, тя видя, че е обул един кафяв и един син чорап.

— Имаш ли време? — попита я.

Амбра му кимна да седне на стола срещу нея. Той сгъна длъгнестото си тяло и придърпа стола по-близо.

— Още ли те интересува Чад?

— Какво си открил? — поинтересува се тя, без да разкрива, че през последните дни изобщо не е помисляла за Чад.

— Онзи район, който обсъждахме? Изглежда, там е било извършено някакво нападение.

— Какво нападение?

— Говори се, че са дошли чуждестранни войници, изклали цивилно население, изнасилили жени. Ужасно.

Карщен се облегна назад и я изгледа с умислено изражение. Имаше още нещо, виждаше го на лицето му.

— Има връзка с шведска фирма за сигурност, което прави цялата история значително по-интересна, поне от наша гледна точка. Беше ме питала за шведските фирми за сигурност?

Амбра кимна, не можеше да продума. Дали хората на Том бяха избивали цивилни в Чад? Изнасилвали жени? Нали не можеше да е истина? Том й беше говорил за морала си, беше гарантирал, че никой невинен не е загинал, и тя му повярва. Дали е излъгал? В такъв случай колко африкански живота струваше животът на една шведска лекарка? Дали Изабел знаеше? Дейвид Хамар? Ако беше истина, тук имаше сензационна история.

Карщен продължи умислено:

— Направих някои проучвания. Изглежда, че хора от шведска фирма за сигурност наистина може да са се намирали в района по същото време. Предполагам, че вече се досещаш коя е фирмата.

— Кажи все пак.

Гласът й беше изтънял. Тя взе чашата си, допи последните ледени глътки кафе. А си беше въобразявала, че този ден не би могъл да стане по-ужасен. Грейс беше права — винаги може и по-лошо.

— „Лоудстар Секюрити Груп“ — изрече той.

Повдигаше й се.

Боже Господи!

Погледна Карщен, не знаеше какво да каже.

Трябваше да провери това. Разбира се, имаше много неясноти и догадки.

Но все пак.

Беше ужасяващо.

Том Лексингтън трябваше да е малоумен, за да си мисли, че тя не би могла да открие тази информация.

— Какви са източниците ти? — попита, все пак това беше изключително важен въпрос.

— Несигурни — призна той. — Много неща не са потвърдени. Затова исках да се посъветвам с теб. Не бих написал нищо, базирано само на това, но може би ти разполагаш с повече. — Той се изправи, изпъна дългите си ръце. — Трябва да вървя — каза и си отиде.

Амбра остана на място, опитваше се да анализира всички факти възможно най-обективно. Информацията беше несигурна, меко казано. Всякакви хора се стараеха да разпръскват дезинформация, особено пък в тази област. Нуждаеше се от второ мнение. Погледна Грейс.

— Може ли да поговорим на четири очи? Трябва ми съвет.

Седнаха в една от конферентните зали и тя разказа всичко на Грейс.

Освен че беше спала с Том, разбира се. И нито дума за срещите им. Нито за приема, сауната и Северното сияние. С други думи, разказа й почти всичко.

Грейс се облегна назад, загледа се в тавана и после заговори със затворени очи:

— Бивш шведски елитен войник, който първо е убивал и изнасилвал цивилни в чужбина, после е бил пленник? И шведка, освободена от похитители? Несъмнено звучи интересно. — Тя отвори очи и погледна Амбра. — Искаш ли да го напишеш? „Афтонбладет“ разкрива може би? Може да се получи страхотно. И между нас казано, точно от това се нуждаеш.

Да, Амбра си мислеше същото. Подобна история почти щеше да й гарантира мястото в „Разследвания“ и признанието на Дан Першон. Може би дори Голямата журналистическа награда.

— Но не съм сигурна, предпочитам да изчакам, докато науча повече.

— Окей — прие Грейс, свали краката си от масата и се изправи. — Но както казахме, звучи интересно.

— Слушай, Грейс, така и така говорим… — започна Амбра.

Грейс обаче явно се досети за какво става дума. Въздъхна тежко:

— Ако е пак за тази работа с приемните семейства — не, не и не.

— А ако намеря повече информация?

Амбра не можеше да се предаде, струваше й се по-важно от всичко останало.

Грейс махна разсеяно с ръка:

— Да, да, хубаво, тогава бихме могли да поговорим. А сега трябва да вървя. Ще ме интервюират за някое от онези идиотски шарени списания.

Амбра се върна на бюрото си и набързо написа статия за времето — запита се колко ли дописки за времето е написала през годините — и после, точно преди втората оперативка за деня, получи есемес. Беше от Елса:

Научи ли нещо за снимката, която ти пратих?

И това беше забравила напълно. Уф, ужасно е да си влюбен, отнема твърде много време! Как можа да забрави онези момиченца? Хвана я срам.

Още не.

Амбра отвори снимката, която Елса й беше изпратила преди няколко дни — непознатият мъж, с когото говореше Есаяс. Нещо я глождеше дълбоко в мозъка — къде беше виждала този човек и преди? Забарабани раздразнено с пръсти.

Отиде до кафе машината. Постоя там няколко минути да подслушва чуждите разговори. Помисли. Хрумна й нещо. Бързо се върна на бюрото си, сложи си хендсфрито и се обади на Хенрик Стол.

— Здравей! — поздрави я той топло. — Как си?

— Обаждам се по служебен въпрос — обясни тя смутено.

— Казвай.

Нещо, което той спомена, докато се наливаха, беше проникнало през алкохолните изпарения и сега изведнъж изскочи в съзнанието й.

— Не спомена ли, че имате модерна търсачка по изображения? Дали би могъл да ми помогнеш?

— Прати снимката и ще се погрижа.

— Сигурен ли си? Въпреки че сме конкуренти?

— Позволи ми да бъда твоят рицар на бял кон. На нас тук толкова рядко ни се удава възможност.

Амбра му препрати снимката. Вече отиваше на оперативната в три часа, когато пристигна отговорът:

Казва се Уно Алто. В интернет няма следа от него, но успяхме да направим търсене в дълбокия интернет и го намерихме. Оказа се екзорсист от Финландия.

В първия момент тя си помисли, че Хенрик се бъзика с нея. Но после отвори информацията, която беше приложил, прегледа я, докато другите сядаха по местата си. Беше истина. Уно Алто беше истински старовремски откачен лестадиански екзорсист. Който си общуваше с Есаяс. И тя си спомни къде го е виждала. На обявлението пред църквата. Всички предупредителни сирени завиха в главата й.