Йохана влезе и го погледна въпросително,

— Опитвам се да оправя нещата. Трябва да работя, мамо.

— Ще видим какво ще стане утре — каза Йохана, след като Том затвори. — Може би все пак трябва да направиш изявление?

— Да — съгласи се той и раздразнението пак се пробуди.

Винаги беше съумявал да стои далеч от прожекторите, а сега изведнъж името и снимката му бяха навсякъде. Беше ужасно притискащо.

— Как го приемат близките ти? — попита Йохана.

Той сви рамене. Елинор се беше обадила, но той само й прати есемес да не се безпокои и тя повече не опита да се свърже с него.

Погледна часовника. Знаеше, че е време да направи онова, което отлагаше цял ден. Взе телефона си, наля си минерална вода, застана до прозореца и набра Амбра. Сигналите прозвучаваха един след друг и той взе да се чуди дали ще се покаже такава страхливка, че да не му вдигне. Но после се чу изщракване.

— Здравей! — каза тя.

Гласът й беше овладян.

— Сега доволна ли си? Получи ли си сензацията?

— Не знам какво да кажа. Разбирам, че си разстроен.

— Разстроен? Да, и така може да се каже.

— Знам, че си ядосан, разбирам те. Но ще ми позволиш ли да обясня? Взеха ми статията.

— Направила си снимка в къщата. И си се раздрънкала за нещата, които ти споделих поверително, нали така? Или и това не съм разбрал правилно?

Как не я беше срам да се опитва да се оправдае!

— Снимката беше грешка, направих я за себе си. Съжалявам. И говорих с шефката си, това е всичко. Не знаеш как е във вестника. Оливер Холм кандидатства за същата позиция като мен, направил го е зад гърба ми, аз съм не по-малко шокирана от теб.

Той се съмняваше в това.

— Значи рискувате човешки животи заради една вестникарска сензация? Която освен това е фалшива.

— Така ли е наистина? Може ли в такъв случай да напиша истината, да оправя нещата?

— Наистина си безсрамна. Сигурна ли си, че това не е просто отмъщение?

— За какво?

— Не се прави на луда. Елинор се появява и след няколко дни ме разпъват на кръст в лайняното ти вестниче. Не го очаквах от теб да си толкова подмолна, такава лъжкиня.

— Ама аз…

— Знаеш ли какво? — прекъсна я той. — Надявам се този Оливер да получи работата. И се надявам да идеш по дяволите.

Цялото му тяло се тресеше, когато затвори телефона.

— Наред ли е всичко? — Йохана надзърна в стаята.

Том се обърна.

— Да, благодаря. Добра работа свърши днес.

Тя поруменя леко. Никога не я беше виждал да поруменява преди.

— Ще тръгваш ли? — попита я.

— Ако не ти трябва нещо.

— Не, прибирай се — отпрати я той.

В офиса още имаше много хора, но атмосферата се беше поуспокоила. Служителите му бяха във вихъра си, когато около тях цареше хаос, затова след първоначалния шок бяха минали на по-висока скорост. Дори хората в отпуск се бяха върнали да помогнат. Всички се държаха безупречно и той се гордееше с тях.

Телефонът му завибрира върху масата, където го беше оставил. Погледна го. Есемес от Матиас:

Да пием по бира?

Той понечи да откаже, автоматично. Но после си помисли, че ще е полезно да поговори с човек, който знае какво му е. Независимо от мнението му за Матиас, сега той щеше да го разбере. Затова Том отговори, че с радост ще дойде.

Два часа по-късно Том седеше с гръб към стената в един бар на „Хорнсгатан“. Оставаше седмица до първата заплата след коледните празници, стокхолмци бяха останали без пукната пара и в заведението нямаше много хора.

Матиас не беше избрал това място случайно, Том беше сигурен. Като по-млади често идваха тук. Предлагаха евтина храна, големи порции и хубава бира. Матиас беше умен в това отношение. Беше и доста манипулативен и упорит. Но Том усети, че вече е твърде уморен дори да се ядосва.

— Тежък ден? — попита Матиас.

— Амбра ме измами — процеди Том и разтърка чело.

— Така ли? Как?

Том го изгледа недоверчиво:

— Не казвай, че не си чул.

Матиас бавно остави чашата.

— Зависи за какво говориш. Прочетох дълга статия в „Афтонбладет“ от някой си Оливер Холм.

— Амбра стои зад това — отвърна Том кратко.

Матиас го гледа дълго и замислено.

— Е, нека се досетя. Скъсал си с нея?

— Нямам ли основание, как смяташ?

— Не е моя работа да смятам каквото и да било.

— Престани. Знам, че имаш мнение. Винаги имаш.

— А ти имаш склонност към такива реакции — сви рамене Матиас.

— Какви ги дрънкаш?

— Направи го и с мен.

— Ти ме предаде.

Наистина ли се налагаше да обяснява?

Матиас се почеса по челюстта, сякаш се чудеше как да обясни нещо на твърдоглаво дете.

— Слушай сега. Когато свидетелствах срещу теб — преди сто години, — взех решение да защитя екипа. Нямаше да преживеем подобен скандал. Помолиха ме да го направя.

Том се вторачи в него:

— Но защо не ме предупреди?

Матиас въздъхна дълбоко.

— Том, предупредих те, няколко пъти. Но ти не слушаше. Понякога, когато си наранен или засегнат, не чуваш. Беше твърдо решен да се чувстваш предаден. И беше предаден, знам го. Но го направих заради взвода. Вярвам, че ти би постъпил по същия начин,

— Не, никога не бих те предал. По дяволите, бях готов да умра за теб, за хората си!

Матиас пъхна един орех в уста, бавно го сдъвка.

— Винаги си си падал по драматизма. Знам, че би жертвал живота си за другарите си. Аз също, или поне за теб. Но ако се налага да предадеш един приятел, за да спасиш много хора? Помисли върху това. Освен това при теб всичко се нареди, а и минаха много години. Кога ще го забравиш?

— Изкарваш ме страшно злопаметен тип.

Том никога не бе допускал, че е злопаметен.

— Понякога наистина си такъв — заяви Матиас спокойно. Том надигна бирата.

— Ти излъга. — Не можеше да не го каже.

— В нашия бранш се лъже.

— Предаде ме.

— Заради екипа. Ти правиш същото всеки ден. Жертваш индивида заради колектива. Ти си един от най-добрите хора, които познавам. Знаеш разликата между правилно и грешно, имаш идеали, постъпваш както е редно, без да чакаш благодарности, бориш се за един по-добър свят.

— Но?

— Понякога си прекалено самодоволен.

Том се облегна на стената. Гледаше Матиас и усещаше как се огъва. Наистина ли беше самодоволен, уверен в собствените си морални принципи?

— Не знам дали мога да простя — промълви.

— Разбира се, че можеш. Просто трябва да го решиш.

— Така или иначе, сега не мога да мисля за това, имам си по-належащи проблеми.

— Вестникът ли? Майната му. Ще затихне.

Донесоха храната им, големи бургери с пържени картофи.

Матиас поръча по още една бира. Почакаха, докато пак ги оставиха сами.

Беше приятно да си седи така. Матиас му беше липсвал; много повече, отколкото бе съзнавал. Дали да не поразмисли върху думите му? Дали можеше да реши да продължи напред, да се застави да забрави?

Ядяха и говореха празни приказки, оказа се изненадващо лесно да си върнат старите отношения. Да се отпуснат. Да бъдат приятели.

— Вкусно е — въздъхна Том и погледна приятеля си.

Нещо тежеше на сърцето на Матиас, личеше си. Той поръча още по една бира, чакаше.

— Чудя се за нещо — проговори Матиас след малко и потвърди подозренията му.

— Какво?

— Вътрешна операция.

— Военна ли? — попита Том.

Много време беше минало, откакто Матиас не беше участвал в мисия на терен.

Сега той сбърчи вежди:

— Не точно. Обмислям операция срещу шведски интернет хейтъри.

— Лично ли ще я водиш?

— Да.

— На терен?

— Да.

Нещо не се връзваше.

— Ти и новият ти екип?

— Не, това е частна инициатива.

— От чия страна?

— От моя.

Том впи в Матиас проницателния си поглед.

— За одобрена отгоре операция ли говорим? — попита накрая.

Матиас поклати глава. Не отмести очи от неговите.

— Законно ли е? — Том се досещаше за отговора. Но против волята си изпитваше любопитство.

— Ни най-малко.

— За колко голям екип говорим?

— Ти как смяташ?

Том не можеше да се въздържи, старите инстинкти се пробудиха. Двамата го бяха правили и преди — специални операции вътре в страната. Само че никога без законът да е на тяхна страна.

— За какво точно говорим?

— Ще раздам правосъдие. Локализирах няколко от най-опасните интернет тролове в Швеция. Заплашват и тормозят, преди всичко жени, жестоко.

— Звучи ми като работа за полицията. Военните не се занимават с полицейски задачи.

Матиас махна с ръка:

— Полицията пропиля шанса си. Затварят всички подобни случаи поради липса на доказателства или пък на ресурси. Но аз имам адресите, знам кои са. На практика е милосърдие да се разправим с тях. Нашата работа е да защитаваме демокрацията, не да я практикуваме.

— Сами не можем да раздаваме правосъдие.

— Е, вярно е.

Том мълчеше. Идеята беше привлекателна, трябваше да го признае.

— Каква е целта на операцията?

— Само да ги сплашим достатъчно, че да напълнят гащите. И да престанат.

— Нещо като общественополезен труд, така ли?

— Именно.

— Малък екип. Един да пази, един да шофира. И ние.

— Да. Мисля, че едно от имената силно ще те заинтригува. Един тип, който го прави от години. Освен всичко останало, тормози и няколко журналистки. Не поства нищо със собственото си име, но е много активен във форумите и има няколко затворени профила във фейсбук. Бих казал, че представлява реална заплаха срещу демокрацията.

— Как се казва?

Матиас се подсмихна:

— Това ще ти хареса.

52

Амбра не беше вярвала, че може да се чувства още по-окаяна, но опровержението дойде още на следващия ден. Оливер Холм продължи с разкритията си за „Лоудстар“ и Том. Репортажите му следваха правилата на разследващата журналистика и неумолимата логика с единствената цел да разкъсат жертвата. А каквото и да мислеше Амбра за Оливер като човек, той си разбираше от работата.

Беше интервюирал военни изследователи и други експерти, които до един, без изключение, показаха отрицателно отношение към частните фирми за сигурност. Ключови фрази като „безотговорно насилие“ и „етични сиви зони“ се повтаряха непрекъснато. При внимателно четене на текста човек можеше да разбере между редовете, че точно „Лоудстар Секюрити Груп“ никога не е била замесена в нередностите, посочвани от експертите, но това нямаше значение. При всички случаи фирмата беше очернена — от контекста и формулирането на изреченията.

Това беше тъмната страна на вечерните вестници, страната, която Амбра най-силно ненавиждаше — търсенето на сензации и настървяването срещу жертвата при най-слабия мирис на кръв. Едно беше да следят и критикуват властта — това беше тяхната задача и тя я изпълняваше не по-малко безпощадно от Оливер Холм; съвсем друго — да манипулират и да извъртат фактите, за да подкрепят собствените си тези.

Тя четеше статията и сякаш тежка буца беше заседнала в стомаха й. Бяха сложили две снимки на Том. Едната беше тази, която тя самата намери, когато търсеше Дейвид в гугъл. На нея още беше брадат, снимката беше увеличена и леко се беше размазала, но лицето беше толкова добре познато, че й идваше да протегне ръка и да погали екрана. Другата беше онази, която тя направи с телефона си за лична употреба. Как можаха да я публикуват?

Том никога нямаше да й прости. Бяха поместили в отделно каре малкото истинска информация, с която разполагаха. Възрастта на Том. Презимето му. Че е работил в чужбина. Повече Оливер не беше открил. Но и това стигаше. Сърцето я болеше. Този затворен, сериозен мъж, който беше преживял толкова много! Разголен и разпнат, и то заради нейната глупост. Тя разтърка гръдната си кост. Толкова я болеше!

Провери си телефона, чакаше съобщение от един редактор, но вместо това беше получила есемес от непознат номер. Отвори го и дъхът й секна.

Мръсна курва. Направи услуга на всички и се самоубий.

Не искаше да поглежда прикачената снимка, но нямаше как да не я види. Ужасна снимка на мъртва жена, висяща на бесилка. С разтреперани ръце затвори снимката.

— Как сме? — Грейс се беше плъзнала безшумно до бюрото й.

Амбра обърна телефона с дисплея надолу, опита се да забрави есемеса, нямаше желание да се показва уплашена или уязвима пред Грейс. Вместо това кимна към монитора, на който беше отворила статията:

— Колко още ще продължи това?

Грейс скръсти ръце.

— Адвокатът им ни се обади. Заплашват ни със съд.

— Могат ли да ни осъдят?

— He, посъветвах се с нашите юристи. Не сме написали никакви неверни факти.